Готова ли си да отидеш сама на театър, да се

Готова ли си да отидеш сама на спектакъл, да се смееш до просълзяване, да искаш да го споделиш този смях и тези сълзи, само че да няма с кого. До теб са седнали един отегчен младеж, който избира да скролва върху смарт телефона си и родителите му, които също се смеят, но друго се смеят. Сякаш не им е радостно. Тъжно им е. После и на теб ти става тъжно. После отново се смееш. Нали е смешна постановката, нали за това си пристигнала. Да избягаш. От сълзите. От самотата. Да се посмееш. Да им се надсмееш. И ти е хубаво, но де да имаше някой, в който леко да я удариш тази ръка, която търси споделеност в смеха си, де да имаше лице, в което да видиш този смях, твоя смях, неговия, нейния. Ама е празно. После си го носиш у дома и го споделяш във Фейсбук, и в Instagram, че е по-модерно.

А на концерт подготвена ли си да отидеш сама? В някой клуб, в който знаеш, че ще има доста познати, само че ти знаеш, че си сама там . Сама си отишла, сама ще се прибереш. Усещаш я тази музика, само че и погледите, които тези, които имат с кого да я споделят тази музика, ти насочат. Усещаш ги, натрапчиви са, любопитни, нищо, че си пристигнала поради музиката. Не че има значение. Нали има музика. С огромните концерти е по-лесно, изключително в случай че са в чужбина. Тогава няма значение дали си сама. Никой няма да те види. Никой няма да те гледа. Сама си, с музиката, с тълпата. Анонимност. Толкова е хубава тази анонимност. Тук все по-рядко я имаме.

Толкова ни е боязън какво ще кажат другите, че забравяме какво желаеме ние. А аз желая да чувам, да се развличам, даже и когато това е споделен момент единствено сред

  Има още...