Мощната финановата криза на Германия през 1621-23
Голямата немска хиперинфлация от 1923 година през днешния ден е позабравена. В своя пик обаче през есента на същата година инфлацията във Веймарската република доближи 325 000 000%, до момента в който валутният курс пада от 9 марки на 4,2 милиарда марки за $ – когато крадци обират един служащ, който употребява количка, с цел да разкара милиардите си марки заплата за седмицата, те крадат количката, само че оставят някои пачки пари напряко върху бордюра. Една известна фотография от този интервал демонстрира немска стопанка, която подпалва огън под котела си с внушителна купчина безполезни банкноти.
Лесно е да се мисли за 1923 година като неповторим ужасяващ интервал, само че истината е, че не е. Дори не е най-лошият на 20 век – по време на унгарската рецесия от 1945-46 година цените се удвояват на всеки 15 часа и в разгара унгарското държавно управление е насила да афишира всяка заран инфлация, тъй че служащите да могат да си договарят нови заплати със своите шефове – и издават банкнотата с най-голяма деноминация, която в миналото е била законно платежно средство: банкнотата от 100 квинтилиона пенго.
Нито пък през 1923 година е даже първият път, в който Германия претърпява неконтролируем растеж на цените. Това се случва и доста преди този момент – в първите години на 17 век. Тази хиперинфлация (която най-общо е известна с немското си име, kipper und wipperzeit) е доста по-странна от случилото се през 1923 година Всъщност тя може да се окаже, че е най-странният епизод в цялата икономическа история.
100 квинтилиона пенго
Това, което направи kipper und wipperzeit толкоз необикновен, е, че той е артикул освен на гневното икономическо ръководство, само че и на умишлените опити на огромен брой немски страни систематично да излъгват своите съседи. Този валутен тероризъм има своите корени в икономическите проблеми от края на 16 век и продължава задоволително дълго, с цел да се влее в общата рецесия от 1620 година, породена от експлоадирането на Тридесетгодишната война, при която умират към 20% от популацията на Германия. Докато трае, лудостта заразява огромни площи от немскоезична Европа, от швейцарските Алпи до балтийския бряг, и вследствие на това се появяват някои сюрреалистични подиуми: епископите поемат монашествата и ги трансформират в спонтанни монетни дворове, принцовете отприщват орди от чейнчаджии, които минават в прилежащите територии, където разменят подправени пари с лековерни селяни. Когато kipper und wipperzeit стопира, стопански системи са подкопани от Лондон до Московия, и – тъкмо както през 1923 година – може да се каже какъв брой е неприятна обстановката единствено при типа на децата на улицата, които си играят с купчини безполезни пари.
Икономиките на Европа към този момент са дестабилизирани от напор от благородни метали от Новия свят (където през 1540 година испанците откриват цяла планина от сребро, в Перу) и от мед от Копербург в Швеция. Това започва внезапно повишаване на инфлацията, защото има доста нарастване на количеството пари. Освен това в множеството страни има ограничавания в контрола над монетосеченето. Чуждестранната валута се популяризира свободно даже в най-големите страни: икономическият историк Чарлз Киндлебергер споделя, че в Милано тогава малко, само че мощно и без значение херцогство, се употребяват към 50 разнообразни, основно задгранични, златни и сребърни монети.
И по тази причина доверието е от голямо значение – когато монетите в действителност имат някаква стойност, те би трябвало да съдържат скъпи метали на еквивалентни на декларираната върху тях стойност – само че постоянно съществува рискът от приемане на монети с незнаен генезис. Те може да се окаже, че са истински, само че са подрязани – т.е., краищата им са остъргани, с цел да се получат стружки от благородния железни, с които по-късно да се създадат още монети – и още по-лошото: може да е без стойност. Монетните дворове по това време, които постоянно са частна благосъстоятелност и работят по лиценз от държавните органи, към момента не са се сетили да набраздяват ръба на монетите, с цел да се предотврати подрязването. Накратко, системата може би е проектирана да предизвиква аморални процедура.
Това е изключително казусът Германия, която тогава не е обединена в една страна, а амалгама от близо 2000 малко или доста самостоятелни фрагменти, които варират по мярка от много огромни царства до микро-държави, които могат да се пресекат пешком за един следобяд. Повечето се гушат дружно под раздраното знаме на Свещената Римска империя, която в миналото е била велика мощ в Европа, само че до 1600 година към този момент е в хаос. Във време, в което Берлин е недодялан град, империята се ръководи от Виена от Хабсбургите, само че няма централизирано ръководство и великите й принцове си вършат каквото желаят.
Монетите, изсечени в империята, отразяваха този едвам подтиснат безпорядък. На доктрина валутата е следена от изискванията на Наредбата за императорския монетен двор, издадена в Аугсбург през 1559 година, която прецизира, че монетите могат да бъдат издадени единствено от определена група императорски князе посредством стеснен брой монетни дворове, които подлежат на периодически инспекции от длъжностни лица, известни като Kreiswardeine. На процедура обаче наредбата в никакъв случай не е строго прилагана и защото е скъпо да се секат монети с ниска номинация, в сравнение с с висока, императорските монетни дворове скоро напряко стопират да ги създават.
Не е изненадващо, че тази процедура основава мощно търсене на дребните монети, които се употребяват в ежедневните покупко-продажби. Вследствие на това империята стартира да притегля и популяризира непознати монети с незнайно качество в огромни количества, а нерегламентираните монетни дворове, известни като Heckenmünzen, стартират да никнат като гъби след летен дъжд. С повишаването на броя на монетните дворове търсенето на сребро и мед също скача. Секачите скоро стартират да се поддават на изкушението да пестят материали, намалявайки наличието на доблестен метал досега в тях, в която монетите костваха доста по-малко от номиналната им стойност. Неминуемо инфлацията стартира да нараства.
Томас Грешам
Икономистите от дълго време учат проблемите, които „ неприятните “ пари могат да причинят стопанска система. Ефектите са разказани за първи път от сър Томас Грешам (1518-79), британски търговец при царуването на кралица Елизабет. Грешам формулира това, което след това оказва се като „ Законът на Грешам “ – че неприятните пари в една стопанска система прогонват положителното. По-формално казано, законът допуска, че надценената валута (като тази, в която декларираното наличие на доблестен метал е доста по-малко от очакваното), ще докара или до събирането на положителни пари (тъй като изразходването им крие риск от приемане на неприятни пари в промяна) или в претопяването и сеченето на положителни пари, с цел да се направи по-голямо количество девалвирани пари.
Това, което се случва в Германия, откакто неприятните пари влизат в циркулация там към 1600 година, може да бъде гледано като проблем в закона на Грешъм. От монетите от ден на ден се отнемаха от наличието на злато, сребро и мед; вследствие на това имперската валута, крейзерът, губи към 20% от цената си сред 1582 и 1609 година След това нещата започнаха да се объркат съществено.
Една от аргументите за рецесията е потребността, която изпитват хилядите съперничещи си немски владетели, да натрупат парите, с които да платят за Тридесетгодишната война, която избухна през 1618 година Но друга пък е желанието за възмездие против нечестивите страни, които създават девалвирани монети и разрешават да изтекат в по-здравата стопанска система на съседите си.
