Гледаме се с мъжа, с който делим едно легло и

Гледаме се с мъжа, с който разделяме едно легло и един дом. Гледаме се ръбато и озъбено. Вместо обятия и целувки, свистят обвинявания и раняващи, грозни думи. В очите ми се събират единствено криви облици от лъжовни огледала. Късаме с лекост нишките, които ни вършат двойка. Кога се изгубихме? Къде сгрешихме? Забравихме мълчешком изречените обещания.

Дали неплатените сметки, умората, рутината или убийственото монотонно всекидневие ни отдалечи и ни накара да загърбим себе си и връзката ни? 

Поглеждам в сърцето си, цялостно с горест и сива досада. Защо позволих лъжливо успокоение да размени трептящата чупливост на радостното познание, че ни има нас, че сме дружно?

Не знам по какъв начин е при вас, само че когато връзката забоксува в кална локва, не един, а двама са нужни с цел да изтеглят общото возило. В противоположен случай всеки изтръсква калните капки, пооглежда се и потегля озъртайки се през рамо:„ Аз не съм отговорен! ”

А дали виновността има някакъв смисъл, когато сме си нанесли към този момент смъртоносни рани и любовта се трансформира в мръсна дума?

В такива моменти всеки от нас го боли. Вием като изгубени вълци в мрака.Търсим опора, нечии топли, прощаващи очи и най-много давност. Давим се в алкохол, самосъжаление и други подръчни средства. Искаме да намерим най- огромната гума, с цел да изтрием този, който е „ посмял ” да ни изостави, рани или съобщи. Не се замисляме, че борейки се за превъзходство във връзката, раняваме, предаваме и изоставяме първо себе си. Как ли загубен може да да помогне на различен да се откри?

Собствените ни страхове и опасения стоварваме върху колегата  и даже се сърдим, че той отхвърля да ги носи!

Не знам по какъв начин се случва при вас, само че аз съумях да се спра. Посмях да се видя същинска – разколебана, неискрена, озверяла от боязън да не се покажа слаба. Бях подготвена да излъжа даже и себе си единствено и единствено да не призная грешките си.

Сама излекувах раните си. Прегърнах се. Простих си. Успях да запазя чупливото си себеуважение. Така спасих и връзката си. Вече имах сили не да осъждам и упреквам, а да дам независимост на моето и неговото неможене. Без присъди, без етикети. Някак си се срещнахме на много поразклатения мост. Отдолу бумтеше със страшна мощ водопад от изгубени любови и провалени животи. Подадохме си ръце и продължихме дружно.

Не знам какъв брой ще бъдем двама. Вече не търча напред в годините. Давам време на времето да се случи. Радвам се, че не изгубих себе си и си разреших да не изгубя и нас. 

Ще се опитам да не не помни, че в случай че нещо ми убива в обувката, то би трябвало да спра и  да го извадя, а не да очаквам момента в който  няма да мога да вървя. Предпочитам да мина умерено през живота,стъпвайки решително, а не куцайки. Да свикнеш с неудобството не е мъжество, а късогледо пренебрежение към себе си.

Автор: Десислава Георгиева