Фауст от Тунис
Гледали ли сте филм от Тунис? С позитивен отговор на този въпрос вероятно могат да се похвалят единствено феновете на фестивала на киното от Близкия изток и Северна Африка MENAR, чието 14-о издание стартира на 14 януари (в арткината на София и онлайн за феновете от други градове).
" Човекът, който продаде кожата си " обаче не е част от неговата стратегия, а излиза в постоянно разпространяване по кината, откакто бе част от последния " София филм фест ". Филмът на режисьорката Каутер Бен Ханя е доказателството, че даже другоземен Тунис е по-напред от нас на международния екран - през 2021-ва той бе номиниран за " Оскар " за най-хубав задграничен филм (първи подобен успех в историята на кинематографията им, само че ние и толкоз си нямаме).
Историята за млад сириец, който се трансформира в жив експонат в европейските галерии, визира най-малко две щекотливи тематики - за цената на живота на бежанците и за самоцелността на актуалното изкуство. Бен Ханя не всеки път балансира ловко със злободневното, само че филмът ѝ печели на друго равнище - с нещастието на младия влюбен мъж, разграничен от обичаната си, и със актуалната трактовка на остарялата история за Фауст, продал душата си на Мефистофел (това е единствено известната европейска интерпретация; в действителност легендата за договорка с дявола е хилядолетия по-стара и исторически идва от там, откъдето и персонажът на кино лентата - от Близкия изток).
Сам Али и синеоката Абир (чудесно определените млади артисти Яхия Махайни и Деа Лиане) разкриват възприятията си в очарователна сцена в разхлопан вагон в Рака - малко преди да избухне войната в Сирия. Връзката им обаче е невъзможна, съгласно фамилията Абир би трябвало да подписа брак по сметка с дипломат; а Сам бяга към Ливан, с цел да избегне затвор поради прекомерно свободолюбивите си изявления. Докато мизерства там, се среща със своя персонален Дявол - художника Джефри Годфроа, с подчертани с черен туш очи и черен маникюр, който му предлага свободно пътешестване и разточителен живот против това да татуира гърба му с произведение на актуалното изкуство: шенгенска виза в голям размер. Прототип на Годфроа и сюжетната линия е действителният белгийски актьор Вим Делвоа, прочут със своите живи татуирани свине, а след това и със скандалната човешка творба " Тим ". Липсващата динамичност сред създателя и творбата на екрана се попълня от фамозната Моника Белучи, с изрусена коса в ролята на меркантилна артмениджърка. Със сигурност нейното звездно присъединяване привлича допълнително внимание към този непретенциозен нишов филм.
Някои от посланията на " Човекът, който продаде кожата си " са прекомерно декларативни (често Годфроа ги артикулира непосредствено пред камерата, да не би фенът да пропусне да разбере), а финалът - ненадейно блудкав, само че чудесните артисти в останалите функции и фината операторска работа на Кристофер Алун (заснел и ливанския номинант за " Оскар " " Капернаум " ) вършат кино лентата наслаждение за гледане. Той не е по този начин перфидно тънък прорез през неналичието на хуманизъм у актуалното изкуство и неговите меценати, както да вземем за пример " Квадратът " на Рубен Остлунд, само че една сцена в " Човекът... " е съвсем цялостно копие на благотворителната вечеря от последния. Търгът, на който " картината " Сам Али се продава за милиони, осмива мимоходом и стандартите за арабските мъже и тероризма. Изкуството може да бъде избавление, само че и капан.
" Човекът, който продаде кожата си " обаче не е част от неговата стратегия, а излиза в постоянно разпространяване по кината, откакто бе част от последния " София филм фест ". Филмът на режисьорката Каутер Бен Ханя е доказателството, че даже другоземен Тунис е по-напред от нас на международния екран - през 2021-ва той бе номиниран за " Оскар " за най-хубав задграничен филм (първи подобен успех в историята на кинематографията им, само че ние и толкоз си нямаме).
Историята за млад сириец, който се трансформира в жив експонат в европейските галерии, визира най-малко две щекотливи тематики - за цената на живота на бежанците и за самоцелността на актуалното изкуство. Бен Ханя не всеки път балансира ловко със злободневното, само че филмът ѝ печели на друго равнище - с нещастието на младия влюбен мъж, разграничен от обичаната си, и със актуалната трактовка на остарялата история за Фауст, продал душата си на Мефистофел (това е единствено известната европейска интерпретация; в действителност легендата за договорка с дявола е хилядолетия по-стара и исторически идва от там, откъдето и персонажът на кино лентата - от Близкия изток).
Сам Али и синеоката Абир (чудесно определените млади артисти Яхия Махайни и Деа Лиане) разкриват възприятията си в очарователна сцена в разхлопан вагон в Рака - малко преди да избухне войната в Сирия. Връзката им обаче е невъзможна, съгласно фамилията Абир би трябвало да подписа брак по сметка с дипломат; а Сам бяга към Ливан, с цел да избегне затвор поради прекомерно свободолюбивите си изявления. Докато мизерства там, се среща със своя персонален Дявол - художника Джефри Годфроа, с подчертани с черен туш очи и черен маникюр, който му предлага свободно пътешестване и разточителен живот против това да татуира гърба му с произведение на актуалното изкуство: шенгенска виза в голям размер. Прототип на Годфроа и сюжетната линия е действителният белгийски актьор Вим Делвоа, прочут със своите живи татуирани свине, а след това и със скандалната човешка творба " Тим ". Липсващата динамичност сред създателя и творбата на екрана се попълня от фамозната Моника Белучи, с изрусена коса в ролята на меркантилна артмениджърка. Със сигурност нейното звездно присъединяване привлича допълнително внимание към този непретенциозен нишов филм.
Някои от посланията на " Човекът, който продаде кожата си " са прекомерно декларативни (често Годфроа ги артикулира непосредствено пред камерата, да не би фенът да пропусне да разбере), а финалът - ненадейно блудкав, само че чудесните артисти в останалите функции и фината операторска работа на Кристофер Алун (заснел и ливанския номинант за " Оскар " " Капернаум " ) вършат кино лентата наслаждение за гледане. Той не е по този начин перфидно тънък прорез през неналичието на хуманизъм у актуалното изкуство и неговите меценати, както да вземем за пример " Квадратът " на Рубен Остлунд, само че една сцена в " Човекът... " е съвсем цялостно копие на благотворителната вечеря от последния. Търгът, на който " картината " Сам Али се продава за милиони, осмива мимоходом и стандартите за арабските мъже и тероризма. Изкуството може да бъде избавление, само че и капан.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ