Гледала съм смъртта в очите. Неведнъж. Когато е идвала да

Гледала съм гибелта в очите. Неведнъж.

Когато е идвала да прибере моите баби и дядовци, моите родители, доста, доста рано... Когато се е появявала в моя личен живот, с цел да ме стресне и подсети за неща, които съм не запомнила.

Рано и доста мъчително осъзнах, че тя е част от живота, естественият завършек на това зрелище, след което може би следват и други.

Може и да не следват, само че завесата пада за всички, това е едно от дребното сигурни неща в този свят. Помня ясно момента, в който приказвах със сина си за гибелта – трябваше да му обясня, че баба му ще си отиде от нас и по какъв начин той, тогава на 4 – 5 години, осъзна тази истина и какъв брой доста плака. Не единствено тъй като осъзна, че баба ще си отиде, а тъй като осъзна че това се отнася до всички, в действителност до всички – до мама, до тати, до него даже. После се успокои, че това ще се случи след доста, доста години и го не помни. Така постъпват множеството хора – избутват мисълта в дъното на килера, затрупват я с движимости и ненужни вехтории, отсрочват я за по-късно, въобразявайки си, че този миг просто е прекомерно надалеч, с цел да го мислим. Живеят, сякаш са безконечни.

Когато татко ми умря, на 58 години, майка ми се обърна към мен и брат ми с думите: „ Носете си новите облекла, деца! “ .

Тогава може би за пръв път разбрах, че животът не се мери в броя години на тази земя, а в това, какво си направил от тях.

Как си живял, пълноценно ли, плахо ли, помагал ли си, смял ли си се, отстоявал ли си своите полезности? Радвал ли си се на живота? Оставил ли си нещо след себе си - дърво, къща, дете, книга, образец, усмивка, обич?

Има още...