Blade Runner 2049
Гледах продължението на Blade Runner преди седмица и от този момент групирам сили да напиша за него. Знам, че хората, които са гледали първия филм, един от обичаните ми филми на всички времена, са малко. Тези, които осъзнават голямото въздействие на този филм върху актуалната кинематография, мода, дизайн, sci-fi тема и въобще попкултура, са още по-малко. Но за мен те са значимите.
Въпреки големите упования и невероятно положителния си предходник, на режисьора Денис Вилньов и оператора Роджър Дикинс е съумял в главното – да бъде правилен на оригинала, без да има претенцията да го надмине. Това избавя нещата прочее. Почтителност към оригинала, изключително във образно отношение, в композиция с метафизичен размисъл от същия диаметър и отново толкоз дълбока емоционалност – това е формулата на новия Blade Runner. В същото време не мога да отрека, че филмът на Вилньов не прибавя нищо значително към въпросите, сложени от
Без да има наличието на героя на Харисън Форд от първия филм, за това на Рутгер Хауeр да не приказваме, прави забележителна роля като сътрудник репликант от ново потомство. Всъщност той е толкоз безапелационен в нея, че човек не се и сеща да го съпоставя с първичните персонажи, най-малко до момента в който гледа.
Сравненията с първия филм обаче са неизбежни и по тази причина ще продължа да ги върша. Именно героят на Гослинг концентрира цялата драма, даже покруса, на едно битие сред човечността и изкуствения живот. Чрез него ние претърпяваме цялата болежка от безправието на репликантите, от неналичието на право на обич, на същински мемоари, на пълнокръвно битие. В това Гослинг беше извънреден, без да го има налудничавият драматизъм, който облиците на Рой и Прис носеха.
Разочарование за мен бяха облиците на „ неприятните “ – Лав, която беше даже смешна в опита си да наподобява злокобна, и Уолъс на Джаред Лето, който ме остави равнодушна. Появата на остарелия Декард за мен персонално беше предстояща с неспокойствие, и то освен тъй като Харисън Форд ми е доста обичан артист. Той е знак за мъжко наличие в киното за цяло едно потомство и появяването му паралелно до днешния знак – Райън Гослинг, е забавно прекарване единствено по себе си. Срещата им на екрана с изключение на всичко останало беше вълнуваща и тъй като се случи в обилния крах на един умрял Лас Вегас, друга отпратка към декадентския лукс на първия филм.
И въпреки всичко, и въпреки всичко... Прибирам се след кино лентата у дома и си пущам bTV Cinema, където тече филмът от 1982 година Ами популярен е. Вярно, в този момент не плаках най-после, както първия път, когато го гледах. Но потресът от личната прочувствена съпричастност, която човек несъзнателно претърпява към репликантите, си е останал също толкоз мощен. Визуалното угощение, въпреки за всичките тези години да сме видели какво ли не, също.
Сега нямам самообладание да изгледам режисьорската версия на Ридли Скот, която ще пуснат на Киномания.
Въпреки големите упования и невероятно положителния си предходник, на режисьора Денис Вилньов и оператора Роджър Дикинс е съумял в главното – да бъде правилен на оригинала, без да има претенцията да го надмине. Това избавя нещата прочее. Почтителност към оригинала, изключително във образно отношение, в композиция с метафизичен размисъл от същия диаметър и отново толкоз дълбока емоционалност – това е формулата на новия Blade Runner. В същото време не мога да отрека, че филмът на Вилньов не прибавя нищо значително към въпросите, сложени от
Без да има наличието на героя на Харисън Форд от първия филм, за това на Рутгер Хауeр да не приказваме, прави забележителна роля като сътрудник репликант от ново потомство. Всъщност той е толкоз безапелационен в нея, че човек не се и сеща да го съпоставя с първичните персонажи, най-малко до момента в който гледа.
Сравненията с първия филм обаче са неизбежни и по тази причина ще продължа да ги върша. Именно героят на Гослинг концентрира цялата драма, даже покруса, на едно битие сред човечността и изкуствения живот. Чрез него ние претърпяваме цялата болежка от безправието на репликантите, от неналичието на право на обич, на същински мемоари, на пълнокръвно битие. В това Гослинг беше извънреден, без да го има налудничавият драматизъм, който облиците на Рой и Прис носеха.
Разочарование за мен бяха облиците на „ неприятните “ – Лав, която беше даже смешна в опита си да наподобява злокобна, и Уолъс на Джаред Лето, който ме остави равнодушна. Появата на остарелия Декард за мен персонално беше предстояща с неспокойствие, и то освен тъй като Харисън Форд ми е доста обичан артист. Той е знак за мъжко наличие в киното за цяло едно потомство и появяването му паралелно до днешния знак – Райън Гослинг, е забавно прекарване единствено по себе си. Срещата им на екрана с изключение на всичко останало беше вълнуваща и тъй като се случи в обилния крах на един умрял Лас Вегас, друга отпратка към декадентския лукс на първия филм.
И въпреки всичко, и въпреки всичко... Прибирам се след кино лентата у дома и си пущам bTV Cinema, където тече филмът от 1982 година Ами популярен е. Вярно, в този момент не плаках най-после, както първия път, когато го гледах. Но потресът от личната прочувствена съпричастност, която човек несъзнателно претърпява към репликантите, си е останал също толкоз мощен. Визуалното угощение, въпреки за всичките тези години да сме видели какво ли не, също.
Сега нямам самообладание да изгледам режисьорската версия на Ридли Скот, която ще пуснат на Киномания.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ