Гледах го в един също толкова напоителен дъждовен ден в

Гледах го в един също толкоз напоителен дъждовен ден в София, само че дали дъждът е друг в? Какво толкоз може да му бъде особеното на един дъжд? Може. Когато е показан през погледа на Уди Алън, който от самото начало удостоверява, само че и опровергава клишето, че няма нищо по-хубаво от неприятното време. Така, както героите му се изгубват и намират от самото начало. В неприятното време. В един Ню Йорк, който по удиалъновски добива друго обаяние, става някак топъл и комфортен даже и в най-проливния дъжд. Умее да се изяснява в обич на някои избрани градове и толкоз ловко съумява да го направи и този път... посредством героите си, посредством историята, посредством дъжда.



Изключителен е, сепнато влюбен, само че смело и с лекост припечелващ студент комарджия, който взема решение да последва приятелката си Ашли () в Ню Йорк и да й го покаже – по най-романтичния метод, и който носи името Гетсби. Да, привнася си при всяка опция Уди Алън от обичаните си герои от предишното, само че това още повече ускорява очарованието на този млад Гетсби, с цел да ми подсети малко за Оуен Уилсън в „ Полунощ в Париж “, който пътуваше във времето и пиеше шампанско със Зелда и Скот Фицджералд, и с Хемингуей, и с Дали... Ето толкоз сантиментален наподобява Ню Йорк в този филм. Като, само че от другата страна на океана. Като предишното, само че в настоящо време.

И до момента в който Ашли, която би трябвало да направи изявление с прочут режисьор, само че повлечена от неспокойствието на един нерешителен в себе си създател се озовава в поредност от непредвидени обстановки, е омагьосана от тези, по които всички девойки въздишат, Гетсби продължава да търси пътя си към нея. И към любовта, несъмнено. А тя от време на време ни посреща на изцяло разнообразни места, изключително в случай че й освободим задоволително място на задната седалка на някое нюйоркско такси.



Защото да се изгубиш от време на време, е най-хубавият метод да се намериш, гласи друго факсимиле. И за важи. А в този филм тя е напоена с младостта на 20-те, когато самоуверено се хвърля в непознати прегръдки, не помни за времето, за срещите, за себе си даже. Наивна е тук любовта. Романтична по удиалъновски. Неподредена и непоискана дотолкоз, че да ни върне вярата в нея. Такава, че да не желаеме този дъжд да спре. И няма никакво значение дали е Ню Йорк, или София, в случай че на излизане от салона ни е хванала за ръка. Тя, любовта!