ГЛАВА 2 Тринайсет – каза инспектор Лоти Паркър. – Дванайсет

ГЛАВА 2
Тринайсет – сподели контрольор Лоти Паркър.
– Дванайсет – настоя сержант Марк Бойд.
– Не, тринайсет са. Виждаш ли бутилката с водка зад онази с „ Джак Даниълс “? Сложена е на неверното място.
Лоти обичаше да брои всякакви неща. Бойд наричаше това ѝ въодушевление култ. Тя имаше друга дума за него – досада. Истинската причина обаче се криеше в детството ѝ. Тогава беше претърпяла контузия, с която не можеше да се оправи. Това я бе принудило да потърси нещо, с което да се развлича от нещата и обстановките, които не разбираше. Сега към този момент го правеше по табиет.
– Имаш потребност от очила – сподели Бойд.
– Трийсет и четири – отвърна Лоти. – Долният рафт.
– Предавам се.
– Загубеняк – засмя се тя.
Двамата седяха на бара в „ Барът на Дани “, където много хора идваха да обядват. Лоти не усещаше доста топлината от огъня в камината зад тях, защото по-голямата част от нея се губеше в необятния комин. Главният готвач поставяше чипс от кожа в соса на специалитета на деня – печено говеждо. Лоти си поръча чабата с пиле. Бойд преписа от нея. Едната от служителките – слаба, млада италианка – седеше с тил към тях и чакаше хлябът им да се препече в дребен тостер.
– Сигурно сандвичите се бавят, тъй като в този момент скубят пилетата – сподели Бойд.
– Опитваш се да ме отвратиш от храната ли?
– Първо би трябвало да получиш такава.
Над бара проблясваше забравена коледна декорация. Един афиш, залепен с тиксо за стената, популяризираше бандата за тази седмица – „ Афтърмат “. Лоти беше чувала името от шестнайсетгодишната си щерка, Клоуи. На огромно красиво огледало беше написана с бели букви снощната оферта – три напитки за 10 евро.
– Точно в този момент бих дала 10 евро даже за едно пиво – сподели Лоти.
Преди Бойд да успее да отговори, телефонът ѝ извибрира на бара. На екрана се появи името на шеф Кориган.
– Чакат ни неприятности – оплака се инспекторът.
Слабата италианка се обърна към тях с чабатите с пиле, само че Лоти и Бойд към този момент си бяха тръгнали.
* * *
– Кой би поискал гибелта на тази жена? – попита шеф Майлс Кориган, като въпросът му беше ориентиран към събралите се пред катедралата детективи.
Очевидно е, че някой я е поискал, намерения си Лоти, само че добре знаеше, че не трябва да изрича мислите си на глас. Чувстваше се изморена. Напоследък умората ѝ беше непрекъснат сателит. Ненавиждаше студеното време. Действаше ѝ летаргично. Нуждаеше се от отмора, само че нямаше по какъв начин да стане. Беше разорена. Господи, мразеше Коледа и меланхолията около нея.
Двамата с Бойд – към момента гладни – отидоха на мястото на престъплението във превъзходната катедрала на Рагмълин, издигната през трийсетте години. Началник Кориган ги срещна със случилото се на заледените ѝ стъпала. Получили позвъняване в сектора, че в катедралата е открито мъртво тяло. Началникът незабавно се задействал и завардил мястото. Лоти добре знаеше, че в случай че става въпрос за ликвидиране, този човек ще ѝ вгорчи живота. Тя беше контрольор на град Рагмълин и тя трябваше да води следствията, а не Кориган. Засега обаче трябваше да остави настрани полицейската политика и да види с какво си имаха работа.
Кориган я засипа с нареждания. Лоти натъпка дългата си до раменете коса в качулката на якето и го закопча без възторг. Хвърли взор към Марк Бойд над рамото на началника си, видя го, че се хили глуповато, и се извърна от него. Надяваше се това да не е ликвидиране. Може би някоя бездомница беше умряла от измръзване. Напоследък времето бе доста студено. Не беше по никакъв начин мъчно някой злощастник да стане жертва на температурите. В града постоянно можеха да се видят кашони и навити спални чували.
Кориган млъкна – знак, че би трябвало да се залавят за работа.
Лоти си проправи път през служителите на реда на предната врата и през втория кордон на централната пътека в катедралата. Мина под полицейската лента и отиде при тялото. От облечената в палто от туид жена, паднала сред мястото за коленичене и предната скамейка, се носеше миризма на газ. Забеляза кабела за слушалки към врата ѝ и дребната локва течност на пода.
Прииска ѝ се да завие тялото с одеяло. По дяволите, това беше жена, а не някакъв предмет. Коя ли беше? Защо бе пристигнала тук? На кого щеше да липсва? Противопостави се на желанието си да клекне и да затвори отворените ѝ очи. Това не беше нейна работа.
Студената катедрала беше осветена от мощни прожектори. Лоти организира няколко телефонни диалога, с цел да повика специалисти на мястото на престъплението, след което подсигури помещението за криминолозите.
– Съдебният доктор е на път – заяви Кориган. – Ще пристигна след към половин час, според от трафика. Ще забележим какво е нейното мнение.
Лоти го изгледа. Началникът изгаряше от предпочитание това да се окаже ликвидиране. Сигурно към този момент приготвяше речта си за наложителната конференция. Ала това беше нейното следствие и той даже не трябваше да е тук.
Полицай Джилиън О’Донахю стоеше зад парапета на олтара. До нея някакъв духовник беше прегърнал през раменете очевидно смутена жена. Лоти мина през месинговите малки врати и отиде при тях.
– Добър ден. Аз съм контрольор Лоти Паркър. Трябва да ви задам няколко въпроса.
" Изгубените " от Патриша Гибни – хитовата детективска поредност за пръв път на български
Тайна от предишното свързва двама мъртъвци, а призраците на личното ѝ детство протягат дълги пръсти към контрольор Лоти Паркър в дебют...
Възрастната жена простена.
– Необходимо ли е да го вършиме в този момент? – попита свещеникът.
Според Лоти беше малко по-млад от нея. Тя щеше да навърши четиресет и четири идващия юни, а той евентуално бе в края на трийсетте си години. Приличаше на характерен духовник с черните си панталони и вълнен пуловер над риза с колосана бяла яка.
– Няма да отнеме доста време – отговори Лоти. – Сега е най-подходящият миг за задаване на въпроси, до момента в който спомените са още пресни в главите ви.
– Разбирам, само че преживяхме ужасяващ потрес и не съм сигурен, че ще ви бъдем от особена изгода.
Свещеникът стана и протегна ръка.
Откъс от " Фермата на животните " от Джордж Оруел
ПЪРВА ГЛАВА Щом се стъмни, господин Джоунс – притежателят на плантация „ Имението “ – затвори курниците, само че защото...
– Отец Джо Бърк. Това е госпожа Гавин. Тя чисти катедралата.
Силното здрависване на свещеника изненада Лоти. Ръката му беше топла. Той беше висок. Тя добави този факт към първичната си преценка. Очите му бяха тъмносини и отразяваха горящите свещи.
– Госпожа Гавин откри тялото – изясни свещеникът.
Лоти извади бележник от вътрешния джоб на якето си и го отвори. Обикновено използваше мобилния си телефон, само че не ѝ се струваше подходящо да го размахва на това свято място. Чистачката подвигна взор и още веднъж заплака.
– Спокойно, умерено – заприказва ѝ утешително отец Бърк, все едно не беше стара жена, а дете. Той седна още веднъж до нея и нежно разтри раменете ѝ. – Тази блага детективка просто желае да ѝ разкажеш какво се случи.
Мила?, учуди се Лоти. Никога не би употребила тази дума, с цел да се опише. Седна на пейката пред свещеника и чистачката и се обърна към тях доколкото ѝ разреши дебелото ѝ яке. Дънките ѝ се впиха в талията. Господи, намерения си тя, ще би трябвало да се откажа от нездравословната храна.