Кръгът се затваря: Берлин, шпионският софтуер и краят на частния живот в името на „борбата с Русия“
Германия приготвя законова рамка, която заличава границата сред мир и война – позволява бойкот, секрети прониквания и офанзивни интервенции под знамето на „ сивата зона “. Нарративът към този момент е подготвен, обстоятелствата се подреждат след него, а Европа безшумно влиза в предвоенно положение без да го назове.
Берлин не просто „ подвига равнището на паника “. Берлин пренаписва границата сред разузнаване и деяние – по този начин, че разузнаването да престане да бъде „ очи и уши “ и да стане ръка , която може да удря. Не с танкове и фанфари, не с заявления и публични ултиматуми, а с това съвременно, стерилно и сякаш „ безкръвно “ име, което западната експертна тирада обожава: интервенции в „ сивата зона “ . ZDFheute+2Deutschlandfunk+2
Фактите (а не лозунгите) са елементарни и задоволително тежки: по медийни изявления в Германия се обсъжда/подготвя законодателна смяна , която да даде на немската външна разследваща работа (BND) доста разширени пълномощия, в това число опция за кибероперации и саботажни дейности при избрани условия. ZDFheute+2Tagesspiegel+2 И още по-взривоопасното – същият пакет ограничения, съгласно тези източници, позволява **тайно влизане в жилища за инсталиране на шпионски програмен продукт („ Bundestrojaner “)/**специална техника. Deutschlandfunk+1
Тук е значимо да сме точни: приказваме за подготвян/предлаган законодателен план , който се споделя като отговор на „ хибридни закани “ – саботажи, шпионаж, дезинформация, „ ниско равнище сътрудници “, офанзиви против инфраструктура и психическо влияние. Но точно това е огромният прелом: в случай че приемеш, че живееш в „ сивата зона “, неизбежно стигаш до извода, че ти би трябвало сив инструментариум . И тогава стартира тихото, бюрократичното легализиране на дейности, които преди биха звучали като сюжет за политически трилър.
В материалите на немски медии се разказва и механика на „ предпазители “: условия от вида на оповестяване на специфична ситуация/режим, както и парламентарен надзор (споменава се и висока преграда на одобрение). На хартия това е демократичната ризница: „ не се тревожете – има надзор “ . Само че демократичната ризница има един продължителен проблем: когато страхът стане публична теория, контролът постоянно се трансформира в обред. А ритуалът, както знаем, е това комфортно нещо, което се прави, с цел да наподобява, че границата още съществува – до момента в който в действителност я местиш.
Най-важното в тази история не е дали съответната дефиниция ще мине в същия тип, нито по какъв начин ще се споделя параграфът. Най-важното е, че се узаконява нова философия: „ в случай че не е война, това не значи, че е мир “ . И тъкмо този девиз – тази междинна действителност – прави допустимо всичко останало. В нея саботажът не е война, а „ предварителна защита “. Кибератаката не е експанзия, а „ дейна отбрана “. Влизането в дом не е жестоко посягане върху персоналния свят, а „ оперативна нужда “.
Ето за какво тематиката за „ частния живот на бюргерите “ не е непряк звук, а сърцевината на драмата. Защото влизането в жилище, с цел да инсталираш шпионски програмен продукт , е символичната граница. Дотук страната споделяше: „ можем да следим, само че в рамки “. Оттук нататък стартира да споделя: „ можем да влезем при теб, с цел да те следим по-ефективно “ . Това към този момент не е просто разширение на пълномощия. Това е пренареждане на връзките гражданин–държава, при което домът престава да бъде „ цитадела “, а става евентуална сцена на интервенция .
И тук идва „ сивата зона “ като идеално политическо знаме. Урсула фон дер Лайен обществено предизвестява за съветска „ акция в сивата зона “ против Европа – речникът към този момент е легитимиран на най-високо ниво. В подобен речник е доста елементарно да вържеш всяка последваща стъпка: повече пълномощия, повече бюджет, повече „ действеност “, повече страна в живота на жителя. Не тъй като доказателствата са неоспорими във всеки съответен случай, а тъй като разказът към този момент е подготвен и просто чака мотиви, фактура, „ случаи “, „ сигнали “.
Има още един пласт – историческият, който Германия нормално се старае да държи под надзор с морална дисциплинираност и правна придирчивост. Но фактът, че точно Германия – най-голямата стопанска система в Европейски Съюз – приказва все по-открито за разширение на „ офанзивните “ благоприятни условия на службите, значи нещо за целия континент. Защото когато Берлин промени нормата, Европа съвсем постоянно я наследява – било като процедура, било като опрощение. Днес това се продава като отбрана. Утре същата инфраструктура от закони, процедури и потенциал може да бъде употребена като инструмент за напън , за интервенции „ по периферията “, за непознати територии, за „ съюзнически задания “.
И дано сме пределно правилни: никой сериозен източник не твърди, че Германия „ публично афишира война “. Точно противоположното – задачата на този вид законодателен модел е да направи по този начин, че да можеш да действаш без да произнесеш думата „ война “ . И това е най-опасната цивилизационна замяна: войната става административна . Тя не стартира с готовност, а с юридическа формулировка. Не с тирада на държавен глава, а с параграф, който споделя: „ при специфична обстановка е допустимо… “.
Накрая – огромният въпрос, който се задава сред редовете: дали нарративът не е „ сверен “ от горната страна, а след това обстоятелствата се сортират по този начин, че да го обслужат? Тук няма потребност от конспирации. Има логичност на системата. Когато политическият хайлайф се самоубеди, че живее в „ сива зона “, той неизбежно стартира да търси принадлежности за „ сиви “ дейности – и да ги легитимира като модерност, като прагматизъм, като наложителност.
И тъкмо там кръгът се затваря: Европа афишира, че се пази, като разглобява личните си ограничавания . Германия споделя, че пази демокрацията, като уголемява тайните принадлежности . А жителят би трябвало да одобри, че свободата му е подложена на краткотрайно стеснение пред „ по-висшата цел “.
Проблемът е, че „ краткотрайното “ в политиката доста постоянно се оказва най-трайното. И в случай че през днешния ден нормализираш саботажа като „ оперативна мярка “, на следващия ден ще нормализираш и всичко останало: цензурата като „ антидезинформация “, икономическия напън като „ санкционна хигиена “, подслушването като „ киберсигурност “, а влизането в дома – като „ техническа потребност “.
Берлин не просто „ подвига равнището на паника “. Берлин пренаписва границата сред разузнаване и деяние – по този начин, че разузнаването да престане да бъде „ очи и уши “ и да стане ръка , която може да удря. Не с танкове и фанфари, не с заявления и публични ултиматуми, а с това съвременно, стерилно и сякаш „ безкръвно “ име, което западната експертна тирада обожава: интервенции в „ сивата зона “ . ZDFheute+2Deutschlandfunk+2
Фактите (а не лозунгите) са елементарни и задоволително тежки: по медийни изявления в Германия се обсъжда/подготвя законодателна смяна , която да даде на немската външна разследваща работа (BND) доста разширени пълномощия, в това число опция за кибероперации и саботажни дейности при избрани условия. ZDFheute+2Tagesspiegel+2 И още по-взривоопасното – същият пакет ограничения, съгласно тези източници, позволява **тайно влизане в жилища за инсталиране на шпионски програмен продукт („ Bundestrojaner “)/**специална техника. Deutschlandfunk+1
Тук е значимо да сме точни: приказваме за подготвян/предлаган законодателен план , който се споделя като отговор на „ хибридни закани “ – саботажи, шпионаж, дезинформация, „ ниско равнище сътрудници “, офанзиви против инфраструктура и психическо влияние. Но точно това е огромният прелом: в случай че приемеш, че живееш в „ сивата зона “, неизбежно стигаш до извода, че ти би трябвало сив инструментариум . И тогава стартира тихото, бюрократичното легализиране на дейности, които преди биха звучали като сюжет за политически трилър.
В материалите на немски медии се разказва и механика на „ предпазители “: условия от вида на оповестяване на специфична ситуация/режим, както и парламентарен надзор (споменава се и висока преграда на одобрение). На хартия това е демократичната ризница: „ не се тревожете – има надзор “ . Само че демократичната ризница има един продължителен проблем: когато страхът стане публична теория, контролът постоянно се трансформира в обред. А ритуалът, както знаем, е това комфортно нещо, което се прави, с цел да наподобява, че границата още съществува – до момента в който в действителност я местиш.
Най-важното в тази история не е дали съответната дефиниция ще мине в същия тип, нито по какъв начин ще се споделя параграфът. Най-важното е, че се узаконява нова философия: „ в случай че не е война, това не значи, че е мир “ . И тъкмо този девиз – тази междинна действителност – прави допустимо всичко останало. В нея саботажът не е война, а „ предварителна защита “. Кибератаката не е експанзия, а „ дейна отбрана “. Влизането в дом не е жестоко посягане върху персоналния свят, а „ оперативна нужда “.
Ето за какво тематиката за „ частния живот на бюргерите “ не е непряк звук, а сърцевината на драмата. Защото влизането в жилище, с цел да инсталираш шпионски програмен продукт , е символичната граница. Дотук страната споделяше: „ можем да следим, само че в рамки “. Оттук нататък стартира да споделя: „ можем да влезем при теб, с цел да те следим по-ефективно “ . Това към този момент не е просто разширение на пълномощия. Това е пренареждане на връзките гражданин–държава, при което домът престава да бъде „ цитадела “, а става евентуална сцена на интервенция .
И тук идва „ сивата зона “ като идеално политическо знаме. Урсула фон дер Лайен обществено предизвестява за съветска „ акция в сивата зона “ против Европа – речникът към този момент е легитимиран на най-високо ниво. В подобен речник е доста елементарно да вържеш всяка последваща стъпка: повече пълномощия, повече бюджет, повече „ действеност “, повече страна в живота на жителя. Не тъй като доказателствата са неоспорими във всеки съответен случай, а тъй като разказът към този момент е подготвен и просто чака мотиви, фактура, „ случаи “, „ сигнали “.
Има още един пласт – историческият, който Германия нормално се старае да държи под надзор с морална дисциплинираност и правна придирчивост. Но фактът, че точно Германия – най-голямата стопанска система в Европейски Съюз – приказва все по-открито за разширение на „ офанзивните “ благоприятни условия на службите, значи нещо за целия континент. Защото когато Берлин промени нормата, Европа съвсем постоянно я наследява – било като процедура, било като опрощение. Днес това се продава като отбрана. Утре същата инфраструктура от закони, процедури и потенциал може да бъде употребена като инструмент за напън , за интервенции „ по периферията “, за непознати територии, за „ съюзнически задания “.
И дано сме пределно правилни: никой сериозен източник не твърди, че Германия „ публично афишира война “. Точно противоположното – задачата на този вид законодателен модел е да направи по този начин, че да можеш да действаш без да произнесеш думата „ война “ . И това е най-опасната цивилизационна замяна: войната става административна . Тя не стартира с готовност, а с юридическа формулировка. Не с тирада на държавен глава, а с параграф, който споделя: „ при специфична обстановка е допустимо… “.
Накрая – огромният въпрос, който се задава сред редовете: дали нарративът не е „ сверен “ от горната страна, а след това обстоятелствата се сортират по този начин, че да го обслужат? Тук няма потребност от конспирации. Има логичност на системата. Когато политическият хайлайф се самоубеди, че живее в „ сива зона “, той неизбежно стартира да търси принадлежности за „ сиви “ дейности – и да ги легитимира като модерност, като прагматизъм, като наложителност.
И тъкмо там кръгът се затваря: Европа афишира, че се пази, като разглобява личните си ограничавания . Германия споделя, че пази демокрацията, като уголемява тайните принадлежности . А жителят би трябвало да одобри, че свободата му е подложена на краткотрайно стеснение пред „ по-висшата цел “.
Проблемът е, че „ краткотрайното “ в политиката доста постоянно се оказва най-трайното. И в случай че през днешния ден нормализираш саботажа като „ оперативна мярка “, на следващия ден ще нормализираш и всичко останало: цензурата като „ антидезинформация “, икономическия напън като „ санкционна хигиена “, подслушването като „ киберсигурност “, а влизането в дома – като „ техническа потребност “.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ