Еврото отдавна не е просто валута. То е механизъм за

Еврото от дълго време не е просто валута. То е механизъм за власт, дисциплинираност и послушание, който заменя суверенитета с правила, а избора – с необратимост. Зад езика за „ непоклатимост “ и „ интеграция “ се крие геополитически план, който разделя Европа на център и външна страна, спечелили и подчинени. България е на прага на решение, което не се разисква, не се слага под подозрение и няма противоположен ход. Историята към този момент е почнала да написа сметката – въпросът е кой ще я заплати.

Еврото не се роди като пари, а като власт

Има една фундаментална илюзия, която от години се втълпява на европейските общества – че еврото е естествено продължение на икономическата логичност, че то е просто „ по-удобна валута “, „ последваща стъпка в интеграцията “, „ механически инструмент за непоклатимост “.
Нищо от това не е правилно.

Еврото не е плод на пазарна еволюция. То не поражда от потребностите на действителната стопанска система. Не се ражда от търговията, производството или от естественото доближаване на стопански модели. Еврото е политическо решение, взето против икономическата логичност, а не поради нея.

Това е началната точка, от която би трябвало да се тръгне, в случай че желаеме да разберем какво в действителност съставлява този план. Не като знак, не като банкнота, не като курс към $, а като механизъм за власт , умислен в съответен исторически миг и с доста съответна цел.

След края на Студената война Европа не се оказа победител. Тя се оказа освободена от външния зложелател, само че неспособна да се трансформира в политически индивид . Националните страни останаха прекомерно мощни, с цел да се разтворят непринудено, само че прекомерно слаби, с цел да диктуват независимо световния дневен ред. Именно в този вакуум се ражда концепцията за валута, която да направи това, което политиката не може.

Еврото трябваше да направи необратимо това, което договорите не успяваха да закрепят.
Да обвърже страните не посредством обща воля, а посредством обща взаимозависимост.
Да сътвори интеграция не посредством единодушие, а посредством неспособност за оттегляне.

Затова и още през цялото време планът за еврото е конструиран не като стопански еластичен, а като политически необратим . В него няма защитни механизми за асиметрии, няма принадлежности за акомодация при рецесии, няма опция за народен маньовър. Всичко това не е пропуск. Това е дизайн.

Когато една страна се откаже от личната си валута, тя не се отхвърля просто от знак. Тя се отхвърля от способността си да реагира на действителността. От опцията да поправя неточности, да поема удари, да пази стопанската система си в миг на рецесия. Тя се отхвърля от инструмент, който в историята постоянно е бил последната линия на отбрана на националния интерес.

И тъкмо тук е огромната неистина.
Казват ни, че еврото носи непоклатимост. В реалност то замества стабилността с дисциплинираност . А дисциплината, наложена извън, в никакъв случай не е икономическа категория – тя е политическа.

Европейската централна банка не е просто финансова институция. Тя е център на власт без либерален мандат, без директна отчетност и без политическа отговорност. Тя взема решения, които дефинират ориста на цели общества, без да дава отговор пред тях. И това не е инцидентно. Еврото е основано по този начин, че да извади основните стопански решения от ръцете на народите и да ги съобщи на технократична върхушка.

От този миг нататък изборите престават да бъдат съдбоносни. Можеш да смениш държавно управление, само че не можеш да смениш курса. Можеш да гласуваш, само че не можеш да промениш рамката. Политиката се трансформира в спектакъл, а действителната власт се мести в паричната система.

Еврото е замислено точно като котва – не за непоклатимост, а за послушание. Котва, която държи страните на място, даже когато икономическите течения ги теглят в друга посока. Котва, която не разрешава нито ускоряване, нито оттегляне, нито независим завой.

И тук идва най-важното:
еврото в никакъв случай не е било план за тъждество.
То е план за ръководство на разликите посредством унифициране на наказването.

В свят, в който стопанските системи са разнообразни, продуктивността е друга, демографията е друга, а историческите цикли не съответстват, една обща валута не основава естетика. Тя основава спечелили и губещи.
И колкото по-дълго работи системата, толкоз по-дълбока става пропастта сред тях.

Това е повода още в самото начало еврото да бъде посрещнато не с стопански екстаз, а с политически напън. Защото всички, които разбираха действителната стопанска система, знаеха: този план ще работи единствено в случай че бъде натрапен, а не определен.

Оттук нататък въпросът към този момент не е еврото е политически инструмент.
Въпросът е по какъв начин работи този инструмент и за какво е конструиран като валутен съюз без страна – не като неточност, а като тактика.

Валутен съюз без страна – умишлена историческа особеност

В историята на модерния свят валутите постоянно са вървели след страните. Първо се е появявала политическата воля, по-късно фискалната рамка, след това армията, администрацията, данъчната система – и едвам тогава валутата като инструмент за обслужване на този ред. Еврото обърна т