Истините търсят светлина...
Георги Н. НИКОЛОВ
Все още в нашата лирика битуват и пишат създатели, съзнаващи до дън душа смисъла на понятието " българин ". За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това предопределение и напъхали се в евро-атлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото незабавно ще посоча Атанас Капралов, чието творчество изисквам да познавам. За първото издание на стихосбирката му " По мярка на духа " бях писал, че тя извежда на нов, по-висок креативен стадий своя основател. И по едно и също време с това илюстрира поетичния му произход, построил го като един от най-мащабните, четени и търсени, в случай че не и най-убедителният в тематичните си послания създател. Последва второ издание на сборника, а, няма подозрение, че ще се родят под перото му още такива значими творби, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си устременост като него наподобява на античен апологет. Понесъл измежду тълпите от зрящи слепци непреходни за индивида истини: за правото на самоопределяне като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното тресавище на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделяне сред идеала и сития търбух; за любовните трепети и положителното, което на финала постоянно побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите генерации.
Лирическият воин на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревога огнена комета, която от галактическите небеса се втурва към земната корав, разпръсквайки безчет въпроси. Те носят в същността си християнската добродетелност от дълбока античност, непроменена в отронващите се сред пръстите епохи и все по този начин търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е гибелта, в случай че не тип независимост за ново прераждане? Щом една риза ни е задоволителна за какво, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света собствен свършек и по какъв начин да опазим родината от тях? Защо поносим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и за какво не ги запратим в небитието?
Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия работен друм, по който вървим. Тя е и надълбоко съзидателна във философско аналитичния си подтекст, тъй като изрича истините такива, каквито са: без проклинание към грубата им, нелицеприятна същина и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние - несъвършени, гротескни сходства на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко благополучие за себе си и за обичните индивиди - предшественици, съвременници, деца... Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, поради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от създателя, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих.
В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три съществени идейни и морално-естетически съставния елемент - за гражданската съвест на човечеството с акцент върху ориста на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието " персона " - по едно и също време поробител на космичните селения и загубен, обезличаван от делнични условия в безброя на сивата навалица. За околните хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия край, след който няма нищо. Или, може би, с изключение на кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е основаното от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като нравствен лидер на видимо безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност сред всекидневния самун и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към близък ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени преднамерено грешчици и грехове. А още: за раждащата се гневна подготвеност груповият протестен пестник да се стовари в мазните физиономии на властимащите.
Все още в нашата лирика битуват и пишат създатели, съзнаващи до дън душа смисъла на понятието " българин ". За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това предопределение и напъхали се в евро-атлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото незабавно ще посоча Атанас Капралов, чието творчество изисквам да познавам. За първото издание на стихосбирката му " По мярка на духа " бях писал, че тя извежда на нов, по-висок креативен стадий своя основател. И по едно и също време с това илюстрира поетичния му произход, построил го като един от най-мащабните, четени и търсени, в случай че не и най-убедителният в тематичните си послания създател. Последва второ издание на сборника, а, няма подозрение, че ще се родят под перото му още такива значими творби, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си устременост като него наподобява на античен апологет. Понесъл измежду тълпите от зрящи слепци непреходни за индивида истини: за правото на самоопределяне като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното тресавище на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделяне сред идеала и сития търбух; за любовните трепети и положителното, което на финала постоянно побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите генерации.
Лирическият воин на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревога огнена комета, която от галактическите небеса се втурва към земната корав, разпръсквайки безчет въпроси. Те носят в същността си християнската добродетелност от дълбока античност, непроменена в отронващите се сред пръстите епохи и все по този начин търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е гибелта, в случай че не тип независимост за ново прераждане? Щом една риза ни е задоволителна за какво, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света собствен свършек и по какъв начин да опазим родината от тях? Защо поносим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и за какво не ги запратим в небитието?
Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия работен друм, по който вървим. Тя е и надълбоко съзидателна във философско аналитичния си подтекст, тъй като изрича истините такива, каквито са: без проклинание към грубата им, нелицеприятна същина и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние - несъвършени, гротескни сходства на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко благополучие за себе си и за обичните индивиди - предшественици, съвременници, деца... Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, поради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от създателя, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих.
В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три съществени идейни и морално-естетически съставния елемент - за гражданската съвест на човечеството с акцент върху ориста на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието " персона " - по едно и също време поробител на космичните селения и загубен, обезличаван от делнични условия в безброя на сивата навалица. За околните хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия край, след който няма нищо. Или, може би, с изключение на кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е основаното от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като нравствен лидер на видимо безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност сред всекидневния самун и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към близък ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени преднамерено грешчици и грехове. А още: за раждащата се гневна подготвеност груповият протестен пестник да се стовари в мазните физиономии на властимащите.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ