Истините търсят светлина...
Георги Н. НИКОЛОВ
Все още в нашата лирика битуват и пишат създатели, съзнаващи до дън душа смисъла на понятието " българин ". Веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество изисквам да познавам. Стихосбирката му " По мярка на духа ", изд. " Летера ", Пловдив, извежда на нов, по-висок креативен стадий своя основател. И по едно и също време с това илюстрира поетичния му произход, построил го като един от най-мащабните, четени и търсени създатели. Лице и знак на актуалната българска литература в нейния цивилен, честен и етичен кодекс, той наподобява на античен апологет, понесъл измежду тълпите от зрящи слепци непреходни за индивида истини: за правото на самоопределяне като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното тресавище на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделяне сред идеала и сития търбух; за любовните трепети и положителното, което на финала постоянно побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите генерации.
Лирическият воин на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревога огнена комета, която от галактическите небеса се втурва към земната корав, разпръсквайки безчет въпроси. Те носят в същността си християнската добродетелност от дълбока античност, непроменена в отронващите се сред пръстите епохи и все по този начин търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е гибелта, в случай че не тип независимост за ново прераждане? Щом една риза ни е задоволителна за какво, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света собствен свършек и по какъв начин да опазим родината от тях? Защо поносим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и за какво не ги запратим в небитието? Оглушително питащият - словотворецът, е злобен наивник, който не всеки път получава приемливи ответи. Още повече пък - благосклонно схващане от висшестоящите. Потомците на Юда избират вместо " осанна " да го навикват с галещото ушите им " разпни го ".
Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия работен друм, по който вървим. Тя е и надълбоко съзидателна във философско аналитичния си подтекст, тъй като изрича истините такива, каквито са: без проклинание към грубата им, нелицеприятна същина и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който централна среща си дават три съществени идейни и морално-естетически съставния елемент - за гражданската съвест на човечеството с акцент върху ориста на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието " персона " - по едно и също време поробител на космичните селения и загубен, обезличаван от делнични условия в безброя на сивата навалица. За околните хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия край, след който няма нищо. Или може би, с изключение на кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е основаното от нас и завещано на поколенията. И за ролята на създателя лирик като нравствен лидер на видимо безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност сред всекидневния самун и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегнатата към близък ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени преднамерено грешчици и грехове. А още: за раждащата се гневна подготвеност груповият протестен пестник да се стовари в мазните физиономии на властимащите. Гнила купчина от непотребници, спъваща полета на обединените генерации към манната небесна - безсмъртието...
Все още в нашата лирика битуват и пишат създатели, съзнаващи до дън душа смисъла на понятието " българин ". Веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество изисквам да познавам. Стихосбирката му " По мярка на духа ", изд. " Летера ", Пловдив, извежда на нов, по-висок креативен стадий своя основател. И по едно и също време с това илюстрира поетичния му произход, построил го като един от най-мащабните, четени и търсени създатели. Лице и знак на актуалната българска литература в нейния цивилен, честен и етичен кодекс, той наподобява на античен апологет, понесъл измежду тълпите от зрящи слепци непреходни за индивида истини: за правото на самоопределяне като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното тресавище на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделяне сред идеала и сития търбух; за любовните трепети и положителното, което на финала постоянно побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите генерации.
Лирическият воин на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревога огнена комета, която от галактическите небеса се втурва към земната корав, разпръсквайки безчет въпроси. Те носят в същността си християнската добродетелност от дълбока античност, непроменена в отронващите се сред пръстите епохи и все по този начин търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е гибелта, в случай че не тип независимост за ново прераждане? Щом една риза ни е задоволителна за какво, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света собствен свършек и по какъв начин да опазим родината от тях? Защо поносим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и за какво не ги запратим в небитието? Оглушително питащият - словотворецът, е злобен наивник, който не всеки път получава приемливи ответи. Още повече пък - благосклонно схващане от висшестоящите. Потомците на Юда избират вместо " осанна " да го навикват с галещото ушите им " разпни го ".
Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия работен друм, по който вървим. Тя е и надълбоко съзидателна във философско аналитичния си подтекст, тъй като изрича истините такива, каквито са: без проклинание към грубата им, нелицеприятна същина и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който централна среща си дават три съществени идейни и морално-естетически съставния елемент - за гражданската съвест на човечеството с акцент върху ориста на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието " персона " - по едно и също време поробител на космичните селения и загубен, обезличаван от делнични условия в безброя на сивата навалица. За околните хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия край, след който няма нищо. Или може би, с изключение на кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е основаното от нас и завещано на поколенията. И за ролята на създателя лирик като нравствен лидер на видимо безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност сред всекидневния самун и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегнатата към близък ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени преднамерено грешчици и грехове. А още: за раждащата се гневна подготвеност груповият протестен пестник да се стовари в мазните физиономии на властимащите. Гнила купчина от непотребници, спъваща полета на обединените генерации към манната небесна - безсмъртието...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ