Шест истории на Георги Енчев – Гош
Георги Енчев – Гош, е един от ярките представители на модерната танцова просвета у нас - брейк, рап, R&B, хип хоп и другите модерни течения. Той е и измежду основоположниците на този тип изкуство в България. Хореограф, създател на филми, текстове, победител в многочислени надпревари, формати. Над 30-годишният му креативен път започва от участник в първата рап вълна след демократичните промени до притежател на огромна танцова школа през днешния ден. Под негово управление тя прави зрелищни мултимедийни спектакли, сплотяващи хип хоп, спектакъл и литература. Гош е роден през 1976 година в Каварна, по-нататък се реалокира във Варна, където живее сега.
1. Може ли момче с огромни гащи да е добър възпитаник?
Всичко стартира през 1991 година, бях на 15. Запалихме се по танците по едно и също време с брат ми. Пропуснахме ръчениците и други сходни занимания, с които децата нормално ги ангажират – напряко брейк. Попадна ни една видеокасета с танцов филм. (Важно конкретизиране за младите читатели: за към тридесетина години преди цифровата ера музика и кино се разпространяваха на предмети, наречени касети; имаше уреди като касетофони и така нататък – б.а. ). Дълго време касетата бе единственият ни източник - изучавахме по какъв начин да се обличаме, по какъв начин да се държим, какво тъкмо да правим… – от хората, които гледахме на нея. Имахме също мазе и касетофон.
Тръгнахме по улиците на родната Каварна с едни огромни цветни гащи, странни джобове. Шиехме ги при комшия шивач. Искахме колкото може повече да принадлежим на брейк културата. Съответно в дребен град, при започване на преходно време, това означаваше проблеми за родителите ни. Направо бодяхме очите: „ Тия са майката и бащата на ония двамата “, споделяха хората. Тежко им беше на родителите ни. Но макар цялата чудноватост не се съпротивляваха чак толкоз, че да ни наложат възбрана. Причината бе, че се учехме добре. Тоест това, което желае един родител от едно дете – да бъде добър възпитаник, ние им го давахме. Хулигани на тип, само че в ученето - за образец.
2. „ Ти ли си тоз с брейка, ве? Я почвай да са въртиш, да не започвам да та върта аз! “. “
В залисията съчетахме танца с музика. Беше 1994 година, събрахме се група от петима. Казваше се " Пържени мъслини " - преднамерено с " ъ " във втората дума. Пеехме рап, печелехме всевъзможни надпревари по брейк. Един ден се прибирам в 4 сутринта от районно съревнование в Добрич – победихме безапелационно, напряко размазахме съперниците. Лягам и майка ми ме разсънва в 6: „ Ставай, би трябвало да вървиш в казармата! “. Мно-о-о-го гадно чувство! Всъщност, в интервала преди този момент записахме албум. Правихме го през нощните часове в едно студио в София. И два дни откакто влязох в казармата, албумът излезе. Страшна работа - аз боец, обаче с албум, прочухме се! " Мъслините " бяхме шлагер, хората ни търсеха. Хлапашки истории, само че може да си визиите въодушевлението.
Служих в Балчик. По едно време изтече информация за мен. И един ден идва пълководец, колосален подобен, не е за описване…. Казва: „ Ти ли си тоз с брейка, ве? Я почвай да са въртиш, да не започвам да та върта аз! “.
Доста от деянията на групата изпуснах, до момента в който бях в казармата. Но и бягах. Един ден, тъй като нямаше телефони, получавам писмо: следва концерт на групата в Балчик. А залата е безусловно на 500 метра от мен… И като пристигна моментът, поогледах се, ослушах - хоп, преметнах се през оградата. Носеха ми облекла, скочих в тях, айде на сцената… После назад. Доста сантиментални мемоари останаха от това време.
3. Една зала с два касетофона
През 2000 година се реалокирах във Варна. Започнах да изучавам в локалния Икономически университет. Отворих школа за съвременни танци в читалище „ Маяковски “. Грам пари нямах за тази активност. Никой не ми помагаше. Надеждата бе деца да се записват. Момичетата харесваха едни танци, момчетата – други. Но аз, безпаричен студент, нямах пари за две зали. Обаче имах два касетофона. А залата 80 квадрата - и пущам в единия край касетофон с една музика, в другия край е вторият касетофон с друга музика; тичам при едната група да преподавам танци, след това тичам при другата да преподавам. Понякога звучаха двата касетофона по едно и също време от ъглите, различен път единият беше спиран.
И още нещо забавно – без интернет, ютуб и така нататък децата постоянно нямаха визия за какъв танц иде тирада. Сега знаят какво търсят, само че тогава не. И за да запаля едно хлапе, откакто се появи на вратата, безусловно като маймуна трябваше да демонстрирам с чупки и стойки: " Ето, на това ще те науча! ". На плакатите на школата най-често пишеше: Ако искаш да се научиш да танцуваш като еди кой си, ела при нас. Аз самият последователно ставах все по-разпознаваем. Канеха ме на участия, печелех всевъзможни кастинги. И имах какво да покажа като танц. Но в школата първостепенна оставаше задачата да задържиш интереса на децата. Това бе най-трудно.
4. Федерацията по танци не разрешава танците!
По едно време децата бяха задоволително, с цел да се образува тим. Появихме се на надпревари. След едно, което спечелихме, танцовата федерация забрани повече да участваме. И аз имах персонална възбрана. Причината - доста сме се различавали от останалите. Но това пък ни подтикна да търсим други подиуми за изява. От тогава спечелихме доста кастинги, състезания.
5. Разни езикови особености
Танцовата школа се споделяше „ Пържени мъслини танц “. Звучеше необичайно и отблъскващо за мнозина, тъкмо колкото през днешния ден. Но такова си бе името. По-нататък имах интервал във Финландия, а като се завърнах във Варна, взех решение нищо във формулировките при мен да не е на британски. Направих по-голяма школа и я нарекох „ Студио за актуален махленски танц “.
Деца се записваха от ден на ден и повече, започнахме да печелим в чужбина надпревари. „ Студио “-то ни отесня, прекръстихме се на „ Център за актуален махленски танц “. Обаче при интернационалните надпревари няма по какъв начин да участваш с „ Център за… “. Отборът би трябвало да има британско име. От там пристигна Тhe Center, както се споделя школата до през днешния ден. В един миг просто преглътнах пренебрегването на българския език. Дадох си сметка, че въпреки всичко се занимавам със западна просвета. И едвам й диря български формат, тя няма по какъв начин да бъде разпознаваема през български понятия. Трябваше нещо конвертируемо, разбираемо. Да е ясно какво вършим през клипове, реклама...
Днес мога да си разреша опити с понятията. Като да вземем за пример с дума като Twenter, както кръстихме тази есен спектакъла по случай 20-годишнината на школата. Но тогава да експериментирам нямаше по какъв начин.
6. Струвало си е
Освен във Варна Тhe Center през днешния ден има школи в София и други градове. Но столичното начало никак не бе елементарно. Имаше един интервал, в който се качвам на влака, дремя в него, слизам, отивам в школата; излизам от нея, качвам се във влака назад, дремя, разсънвам се, слизам и отивам в другата школа - живот в купета сред два града от противоположните краища на България. Но деца се записваха. Мечтите се увеличаваха. Сформира се да вземем за пример група от 15 души, след това задачата бе да станат 30. Стават 30, желаеме още...
Днес в Тhe Center работят хореографи, имаме механически екип, управител, танцуват над 500 души. Правим спектакли със блян без никакви художествени взаимни отстъпки. Развиваме младежката просвета. И очевидно си е коствало всичко!
1. Може ли момче с огромни гащи да е добър възпитаник?
Всичко стартира през 1991 година, бях на 15. Запалихме се по танците по едно и също време с брат ми. Пропуснахме ръчениците и други сходни занимания, с които децата нормално ги ангажират – напряко брейк. Попадна ни една видеокасета с танцов филм. (Важно конкретизиране за младите читатели: за към тридесетина години преди цифровата ера музика и кино се разпространяваха на предмети, наречени касети; имаше уреди като касетофони и така нататък – б.а. ). Дълго време касетата бе единственият ни източник - изучавахме по какъв начин да се обличаме, по какъв начин да се държим, какво тъкмо да правим… – от хората, които гледахме на нея. Имахме също мазе и касетофон.
Тръгнахме по улиците на родната Каварна с едни огромни цветни гащи, странни джобове. Шиехме ги при комшия шивач. Искахме колкото може повече да принадлежим на брейк културата. Съответно в дребен град, при започване на преходно време, това означаваше проблеми за родителите ни. Направо бодяхме очите: „ Тия са майката и бащата на ония двамата “, споделяха хората. Тежко им беше на родителите ни. Но макар цялата чудноватост не се съпротивляваха чак толкоз, че да ни наложат възбрана. Причината бе, че се учехме добре. Тоест това, което желае един родител от едно дете – да бъде добър възпитаник, ние им го давахме. Хулигани на тип, само че в ученето - за образец.
2. „ Ти ли си тоз с брейка, ве? Я почвай да са въртиш, да не започвам да та върта аз! “. “
В залисията съчетахме танца с музика. Беше 1994 година, събрахме се група от петима. Казваше се " Пържени мъслини " - преднамерено с " ъ " във втората дума. Пеехме рап, печелехме всевъзможни надпревари по брейк. Един ден се прибирам в 4 сутринта от районно съревнование в Добрич – победихме безапелационно, напряко размазахме съперниците. Лягам и майка ми ме разсънва в 6: „ Ставай, би трябвало да вървиш в казармата! “. Мно-о-о-го гадно чувство! Всъщност, в интервала преди този момент записахме албум. Правихме го през нощните часове в едно студио в София. И два дни откакто влязох в казармата, албумът излезе. Страшна работа - аз боец, обаче с албум, прочухме се! " Мъслините " бяхме шлагер, хората ни търсеха. Хлапашки истории, само че може да си визиите въодушевлението.
Служих в Балчик. По едно време изтече информация за мен. И един ден идва пълководец, колосален подобен, не е за описване…. Казва: „ Ти ли си тоз с брейка, ве? Я почвай да са въртиш, да не започвам да та върта аз! “.
Доста от деянията на групата изпуснах, до момента в който бях в казармата. Но и бягах. Един ден, тъй като нямаше телефони, получавам писмо: следва концерт на групата в Балчик. А залата е безусловно на 500 метра от мен… И като пристигна моментът, поогледах се, ослушах - хоп, преметнах се през оградата. Носеха ми облекла, скочих в тях, айде на сцената… После назад. Доста сантиментални мемоари останаха от това време.
3. Една зала с два касетофона
През 2000 година се реалокирах във Варна. Започнах да изучавам в локалния Икономически университет. Отворих школа за съвременни танци в читалище „ Маяковски “. Грам пари нямах за тази активност. Никой не ми помагаше. Надеждата бе деца да се записват. Момичетата харесваха едни танци, момчетата – други. Но аз, безпаричен студент, нямах пари за две зали. Обаче имах два касетофона. А залата 80 квадрата - и пущам в единия край касетофон с една музика, в другия край е вторият касетофон с друга музика; тичам при едната група да преподавам танци, след това тичам при другата да преподавам. Понякога звучаха двата касетофона по едно и също време от ъглите, различен път единият беше спиран.
И още нещо забавно – без интернет, ютуб и така нататък децата постоянно нямаха визия за какъв танц иде тирада. Сега знаят какво търсят, само че тогава не. И за да запаля едно хлапе, откакто се появи на вратата, безусловно като маймуна трябваше да демонстрирам с чупки и стойки: " Ето, на това ще те науча! ". На плакатите на школата най-често пишеше: Ако искаш да се научиш да танцуваш като еди кой си, ела при нас. Аз самият последователно ставах все по-разпознаваем. Канеха ме на участия, печелех всевъзможни кастинги. И имах какво да покажа като танц. Но в школата първостепенна оставаше задачата да задържиш интереса на децата. Това бе най-трудно.
4. Федерацията по танци не разрешава танците!
По едно време децата бяха задоволително, с цел да се образува тим. Появихме се на надпревари. След едно, което спечелихме, танцовата федерация забрани повече да участваме. И аз имах персонална възбрана. Причината - доста сме се различавали от останалите. Но това пък ни подтикна да търсим други подиуми за изява. От тогава спечелихме доста кастинги, състезания.
5. Разни езикови особености
Танцовата школа се споделяше „ Пържени мъслини танц “. Звучеше необичайно и отблъскващо за мнозина, тъкмо колкото през днешния ден. Но такова си бе името. По-нататък имах интервал във Финландия, а като се завърнах във Варна, взех решение нищо във формулировките при мен да не е на британски. Направих по-голяма школа и я нарекох „ Студио за актуален махленски танц “.
Деца се записваха от ден на ден и повече, започнахме да печелим в чужбина надпревари. „ Студио “-то ни отесня, прекръстихме се на „ Център за актуален махленски танц “. Обаче при интернационалните надпревари няма по какъв начин да участваш с „ Център за… “. Отборът би трябвало да има британско име. От там пристигна Тhe Center, както се споделя школата до през днешния ден. В един миг просто преглътнах пренебрегването на българския език. Дадох си сметка, че въпреки всичко се занимавам със западна просвета. И едвам й диря български формат, тя няма по какъв начин да бъде разпознаваема през български понятия. Трябваше нещо конвертируемо, разбираемо. Да е ясно какво вършим през клипове, реклама...
Днес мога да си разреша опити с понятията. Като да вземем за пример с дума като Twenter, както кръстихме тази есен спектакъла по случай 20-годишнината на школата. Но тогава да експериментирам нямаше по какъв начин.
6. Струвало си е
Освен във Варна Тhe Center през днешния ден има школи в София и други градове. Но столичното начало никак не бе елементарно. Имаше един интервал, в който се качвам на влака, дремя в него, слизам, отивам в школата; излизам от нея, качвам се във влака назад, дремя, разсънвам се, слизам и отивам в другата школа - живот в купета сред два града от противоположните краища на България. Но деца се записваха. Мечтите се увеличаваха. Сформира се да вземем за пример група от 15 души, след това задачата бе да станат 30. Стават 30, желаеме още...
Днес в Тhe Center работят хореографи, имаме механически екип, управител, танцуват над 500 души. Правим спектакли със блян без никакви художествени взаимни отстъпки. Развиваме младежката просвета. И очевидно си е коствало всичко!
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ