Гениалният престъпник Франсоа Вийон пада в битката между плътта и духа
Гениалният нарушител на Франция Франсоа Вийон пада в борбата сред плътта и духа
1431 година е оставила две незаличими дири във историята на Франция. На кладата била изгорена една светица – Жана д`Арк, а в сянката на бесилката се родил един виновник – Франсоа Вийон.Всичко, което се знае за личността и живота на поета Франсоа Вийон, се черпи от два източника – неговите произведения и правосъдните документи. Те – като пунктир – означават епизодите от оглозганата му биография. А те освен могат да разкрият, само че и да прикрият облика на Вийон.
Правосъдието е пристрастно. То се интересува от индивида единствено доколкото той е влезнал в спор със закона. Макар заповедите за арести, протоколите от разпитите и правосъдните присъди ясно да приказват за закононарушенията, осъществени от него. А по тях е мъчно да бъде възкресен творческият облик на поета.
Гениалният нарушител Франсоа Вийон пада в борбата сред плътта и духа 13.07.24 22:30 Памфлет 2024 по български: Бай Ганьо на море! 13.07.24 22:01 ИЗВЪНРЕДНО: България стана европейски първенец по волейбол! (ВИДЕО) 13.07.24 21:42 Огнен пъкъл в Гърция, блокирана е автомагистралата към България! 13.07.24 21:00 Жегата подпали Тракия, отчасти бедствено състояние в редица общини 13.07.24 20:50Тогава би трябвало да прибегнем за помощ към поезията, в случай че я приемем като лирическа изповед, изпълнена с откровения и самопризнания. Признанията, обаче, са от такова естество, че таман в качеството си на биографичен документ, стиховете му би трябвало да провокират особена нерешителност. Защото поетическите метаморфози прекомерно малко подхождат на житейските събития.
И в случай че правосъдните документи рисуват протоколния облик на крадеца и скитника Франсоа Вийон, чийто вътрешен живот и човешки качества остават изцяло неразбираеми за нас, то в поетическите си откровения творецът не е непознат на това предумишлено да сътвори един подигравателен облик на самия себе си и вместо да покаже лицето си, слага маска пред него.
Тъкмо това комбиниране на пародиране или по-точно, на самопарадиране, с неподправения, същински, само че някак загадъчен облик на Вийон е най-важната специфичност на неговата лирика. За да проникнем в този лиричен лабиринт би трябвало да се заловим за нишка, по която да се придвижваме. Дали това ще бъдат привидностите? Или същностите? Къде приключва телесното и где начева духовното? А това към този момент излиза от рамките на чисто поетическото и навлиза в рамките на философското.
1. Вийон се е родил в Париж през 1431 година Истинското му име е Франсоа от Монкорбие.
Осемгодишен той изгубва татко си и бива осиновен от каноника Гийом Вийон – настоятел на църквата „ Свети Бенедикт ”.
През 1443 година постъпва във факултета по изкуствата – нещо като предварителен курс към Сорбоната.
А през 1452 година получава степен лиценциат и магистър на изкуствата. Това осигурявало на нейния собственик прекомерно непретенциозно публично състояние. За да направи същинска кариера, средновековният студент трябвало да продължи образованието си в юридическия факултет и да стане лекар по канонично право. Но надали сходна вероятност е привличала Вийон.
Извън всяко подозрение е, че в студентските си години поетът не е бил преклонен, усърдстващ прилежно над дебелите книги. Лудата му глава го е тласкала безспирно към запои, кавги и побоища, непрекъснато присъединяване в конфликтите сред студентите и властта, която се е опитвала да ограничи свободите и правата на Парижкия университет.
Най-прочутият епизод от тази „ война ”, траял от 1451 до 1954 година, е борбата за един пограничен дирек от римско време и вграден в основите на един дом. Тази каменна камара била кръстена от студентите „ Пръднята на дявола ”. На два пъти „ пръднята ” била похищавана от тях и отнасяна в Латинския квартал. Знаменателно е, че управлението на Сорбоната уверено заставало на страната на своите ученици. Вийон даже бил описал тази история във радостен бурлескен „ Роман за пръднята на дявола ”, само че по този начин и не достигнал до нас.
Навярно таман през този интервал младият Франсоа е завързал другарство със студенти, свърнали по кривия път към парижките таверни и вертепи. Нищо съответно, прочее, не се знае за младостта на поета, доколкото държанието му е оставало безупречно от позиция на правораздаването.
До оня съдбовен ден – 6 юни 1455 година. С нож в ръка върху него се нахвърлил един абат, някой си Филип Сермуаз – отбранявайки се от който, Вийон смъртно наранил. Вероятно мотивът да е била някоя жена. Може единствено да се допуска, че не е бил провокиран от поета, който в края на краищата се оказал палач, срещу личната си воля.
Едва ли са го преследвали скрупули на съвестта още повече, както излиза наяве, от правосъдните документи, самият Сермуаз преди гибелта си му е дал прошка. Предизвиканият палач, обаче, благоразумно подал молба за опрощение и предпочел за някое време да изчезне от Париж.
Помилването пристигнало с новата 1456 година, когато Вийон се завърнал в столицата. Но на часа направил ново – към този момент преднамерено закононарушение. В навечерието на Коледа дружно с трима съучастници ограбили Наварския лицей, като похитили 500 златни екю. Макар в този обир Вийон да е играл второстепенна роля – той стоял на стража, до момента в който останалите работили – на другата година то било разкрито и поетът предпочел да не изчаква следствието, а да се откри, този път задълго, отвън Париж. Предвидливо си построил оправдание, представяйки за причина на бягството си някаква несподелена обич.
Вийон не е бил някакъв родèн апаш. Участието му в грабежа е по-скоро предпочитание да си набави средства за пазаруване на забавление в таверните и обич във вертепите.
1457 – 1460 са скиталчески години за Вийон. Трудно е през днешния ден да възкресим дирите му – с какво се е прехранвал, с кого се е срещал и кой го е покровителствал. И което е най-важното – кой го е преследвал. Вероятно се е приобщил към бандитската тайфа на „ кокийярите ”. Сигурно е, че от това време са останали написаните балади на диалект, където се изобразява „ сватбата ” на крадеца и килъра с неговата „ избраница ” – бесилката.
Но сигурно знаем, че известно време е намерил прислон при двора на Орлеанския херцог Шарл, където е написал популярната си балада за поетическото съревнование.
Защо и по какъв начин е напуснал замъка в Блоа и по какъв начин се е озовал през май 1461 година в тъмницата на градчето Мьон-сюр-Лоар, намиращ се под юрисдикцията на Орлеанския епископ Тибо д`Осиньон? От тъмницата го избавило прекосяването на крал Луи ХІ през Мьон, след възшествието му на френския трон, който помилвал наказаните.
Едва опрощение, Франсоа Вийон побързал да се откри в покрайнините на Париж, където известно време трябвало да се укрива, защото делото за грабежа в Наварския лицей напълно не било потулено.
Изглежда Вийон не е устоял задълго на съблазните на столицата, тъй като през зимата на 1462 година той към този момент е в парижкия затвор Шатле по обвиняване в кражба. От тъмницата излязъл през ноември, откакто поел задължението да изплати своя дял от похитеното в Наварския лицей.
Ала единствено след месец станал съизвършител в махленски побой, в който бил тежко ранен папския нотариус. И още веднъж се озовал в пандиза Шатле. Лошата популярност към този момент се венчала вечно с неговото име и изиграла своята пагубна роля. Подложен бил на мъчения и наказан на гибел посредством обесване. Подал молба за опрощение до краля. Изнурен от упованието на гибелта, поетът написал популярната си „ Балада на обесените ”.
Но чудото въпреки всичко станало. Парламентът заменил бесилката с заточение от Париж и неговите покрайнини. Подир три дни, той напуснал столицата. Оттук насетне прашните пътища замитат стъпките му. И Вийон е жив починал.
Ако изложеното дотук можем да назовем „ телесно ” житие на Вийон, то популярната балада „ Спор сред душата и тялото ” разкрива битката сред духовното и плътското начало у него. Сама по себе си баладата съставлява дребна драма в стихове. Сами ще се убедим в това, в случай че сложим на мястото на тиретата имената на двете настоящи лица:
Тялото. Кого долавям?
Душата. Мен
Тялото. Ала кажи ми коя си?
Душата. Твоята душа. В тъга
ме хвърля тъгата ти нетърпима,
за твоята самота ми е жалост.
Тялото. Защо?
Душата. Нима до през днешния ден не си схванал,
че така животът ти се пропилява?
Тялото. Досаждаш ми, въпреки и да си права.
Душата. Мисли за разкайване и позор!
Тялото. След време може би ще го направя.
Душата. Ще млъкна.
Тялото. Аз пък ще се оправя самичък.
Душата. Какъв блян у тебе има?
Ти тридесет години си живял …
Тялото. Така е то – след есен иде зима.
Душата. Очаквах да те видя помъдрял,
а в безразсъдства си заседнал цялостен.
Тялото. Немирникът непослушен си остава.
Душата. Учи!
Тялото. Това не ме задоволява.
Изучих всичко – нищо отново не знам.
Оспорвам оня крал огромен –
властта на звездния покров е здрава.
Душата. Ще млъкна.
Тялото. Аз пък ще се оправя самичък.
Душата. В живота ли си влюбен?
Тялото. До давност.
Душата. И въпреки всичко …
Тялото. Е?!
Душата. Покай се!
Тялото. Късно стана.
Душата. Избягвай тази сган празноглава!
Отдай се на просвета – тя е храм …
Тялото. Нима?!
Душата. Човек от нея помъдрява …
Тялото. Друг път.
Душата. Не бива да се закъснява!
Ще млъкна.
Тялото. Аз пък ще се оправя.
БАЛАДА СРЕЩУ ЗАВИСТЛИВИТЕ ЕЗИЦИ
В арсеник, в сяра, в негасена вар,
във лава от олово и силиций,
във тлъстина и луга на продажна гад,
в мръсотия на прокажени старици,
във черна воня от скапани чепици,
във пикоч и фъшкия на лихвар,
във змийска кръв, кипяла заедно
със жлъчки на чакали и лисици,
във нощното гърне на стар баяч —
да пържим завистливите езици!
Във пяната на муле със самар,
което е скопено от ритници,
във лигите на котарака остарял,
без сляп зъб, със белнали зеници
(затуй лови мислено маймуни с трици!),
и в дъното на безлюден кладенец,
където хвърлят всяка гадна гад
(влечуги всякакви, че и всякакви птици —
от тях повърнал би даже гробокопач!) —
да пържим завистливите езици!
Във гъст разтвор, за жива плът — призрачен сън,
в съсирени на пуснати кръвчици
(кръвчица пуска какъв да е бръснар,
когато в смут цъклите зеници!),
връз пъп на непрощаващи змеици,
в огнище на болест, в гнойна плам,
в кирлива сапунишка, в пикантен катар,
в гнуслива пот на сластни цици
(а те придават на бардака сексапил!) —
да пържим завистливите езици!
Сложи ни, Ваша благосклонност, на кантар
и дано цялостни гащи всяка гад
с това, което е било в паници,
но първо във гюбрето на шопар
да пържим завистливите езици!
Източник: artdialog-bg.com
Още вести четете в: Живот За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News