Гаро Кешишян е един от най-значимите български фотографи. Роден е

Гаро Кешишян е един от най-значимите български фотографи. Роден е във Варна през 1946 година в семейство на арменци. В интервала 1971 – 1981 година работи като инженер-технолог в металургичната индустрия. След 1976 година негови работи са показвани в независими и групови изложения в България, Унгария, Чехословакия, Полша, Югославия, Турция, Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати, Франция, Германия, Швейцария, Дания, Финландия и Япония. Участва в някои от най-престижните фотографски фестивали като Les Rencontresd` Arles и Foto Fest - фотографското биенале в Хюстън, Съединени американски щати. Фотографии на Гаро Кешишян са част от сбирката на Фондация „ Серджо Поджанела “.

Наскоро във Варна се състоя премиерата на фотокнигата “От упор ” - първокласен албумен том с най-хубавото от Гаро Кешишян. Това е първата монография, представяща работата на фотографа на български език. Тя включва над 100 фотографии от негови емблематични серии като: „ Леярната ”, „ Цигани ”, „ Строителни войски ”, „ Арменци ”, както и студийни работи от разнообразни интервали и напълно нови фотографии. Съставител на книгата е Красимир Машев, а наличието е поднесено под формата на разговор с Гаро Кешишян. Описани са голям брой истории, случки, хора и места - персонални прекарвания на фотографа.

По този мотив Гаро Кешишян беше посетител в рубриката „ ОбективНо “ на предаването за просвета „ Гравитация нула “. С фотографа беседват Светлана Вълкова и Любомир Бенковски-Бенджи:

Ти си арменец, в България има доста фотографи арменци, имаш ли пояснение на този факт?

Много - не знам, обаче известни има. Мога да изброя няколко имена: Шавар Шартин-Шами, доста добър фотограф, Торос Хорисян, един от старите фотографи, Арам Хаджолян, братя Хаджолян – основоположници на варненската школа, Бедрос Азинян от Казанлък. Във Варна също имаше фотограф-художници, които са известни, множеството студийни обаче, Саркис Саркисян...

Тази история с фотографите арменци в действителност върви по традицията на емигранти хора. Всички споделят: туй, арменците – златари, часовникари... Еми по този начин е – той като идва тук гол, необут, нищо няма, би трябвало нещо да работят. Какво да работят? Щом идват от Изтока, значи носят някакви занаяти и скришно си ги предават от татко на наследник. И с фотографията е по този начин – това е специалност, в която работиш там в тъмното, не може всеки, не е като в този момент – правиш 3 хиляди фотоси, до момента в който ти се счупи батерията, и все нещо ще се случи. Ама тогава би трябвало да владееш химия, други някакви умения – не е лесна работа.

Баща ми беше професионален фотограф, на мястото на „ Черно море “ му беше студиото, единствено един възпитаник е имал. Във фотографията, с изключение на чистият поминък, там би трябвало да притежаваш огромна доза артистичност. Може би тези арменци са имали добра артистична настройка вътре в себе си, въпреки че носят нещастието надълбоко в сърцата си, само че възприятието за комизъм несъмнено ги е лекувало, фотографията се явява един отдушник.

Каза, че си научил занаята от татко си?

Не.

Как се възпламени?

Бяхме една група другари от Механотехникума, тази компания съществуваше, до момента в който завършихме висше обучение. Един-двама от моите другари са занимаваха с снимка, мене пък изобщо не ме интересуваше тази работа. Чак на 30 години една фотография направих. Обичах да рисувам карикатури, отдаваше ми се и мислех, че мога да стана карикатурист. Моят другар Владо,той е отговорен аз да стартира да се занимавам с снимка,беше си купил един фотоапарат, прекрасен за тогава, от Германска демократична република, и снимаше нищетата в живота. Това му беше занимание, черно-бели фотоси, имаше една дребна лабораторийка метър на метър и половина,заедно плащахме наема – 10 лв. на месец, на едно таванче, където нямаше и вода. Седем етажа носим с кофите вода. Един ден Владо донесе една фотография, (дотогава не проявявах интерес, работя си в завода и толкоз), той направил фотография на морето, но от близко, там вълните като се ударят във вълнолома, се получава противоположна вълна и като се срещнат с другата, стават едни интерференции на водна основа – водата наподобява като олово, което ври. Няма пяна, единствено една сива маса. Така се впечатлих от тази фотография, напряко ми закипя! Викам: ааа, аз дето ще рисувам, и аз ще си купя един фотоапарат. Така започнах. След това използвах 10 години от живота си да си изясня изобщо какво е снимка.

И още какъв брой след тези 10?

Сега мисля, че почти ми е ясно, само че то е широко нещо. Оказа се, че фотографията е един език, който няма потребност от превод.

Само хубост ли би трябвало да демонстрира една снимка?

Категорично не. Красотата може да е упойката, обаче костният мозък и болката са дълбоко, там, където човек или не желае, или мъчно стига. Затова мисля, че е хубостта повече незадълбочено ми работи, само че има хора, които прекомерно са вживени в това.

Като приказваме за хубост – сега е съвременно да се разкрасяват фотоси с разнообразни обработващи стратегии. Какво е твоето мнение за посредствени фотоси, които биват разкрасявани и след това провокират доста лайкове в обществените мрежи?

Креватна снимка му споделям аз.

Като едновремешната креватна живопис...

Точно по този начин – с двете лебедчета. Това е независимост на интелектуално равнище. Всеки си позволява колкото му е акълът. Какво ме интересува мене нещо разкрасявано? Аз постоянно споделям, че най-свестните неща стават във фото публицистиката,защото тя е най-близо до истината и до болните места.

Фотографът е златотърсач, не е златар. Колко тона тиня би трябвало да разровиш и пясък да пресееш, с цел да намериш едно зрънце злато. А златарят, туй му е работата, седи там и го прави на пръстен. Мен златарството не ми е забавно, колкото и да са фантастични формите, пръстените и така нататък, те имат извънредно комерсиална цел. А търсенето на истината и изваждането и на показ има с изключение на философска, и обществена функционалност, в случай че щете и политическа,и хуманистична. Тогава фотографията има избран смисъл и може да помогне някои неща да бъдат избегнати.

Трябва ли да има морал във фотографията? Има ли такава граница и къде е тя?

О, да. Тази граница е доста рисково място. Познавам известни фотографи и най-малко един български, за които моралът беше нещо непознато. Така брутално навлизаха в персоналното пространство на хората, че дори ние се отвращавахме от това, въпреки че фотосите на българина са впечатляващи. Не можеш да влезеш в една психиатрия, където хората не са на себе си ида ги караш да се събличат съзнателно, да правиш фотосите и по-късно да пишеш изпод „ Българи “! Като видях този албум, напряко го отписах като човек. Не желая да споделям име, той след това отиде да живее във Франция и се върна с тази книга. Представянето беше във Френския културен център в София, културният аташе на Френското посолство не беше я виждал и индивидът напусна залата, не искаше да гледа,каза: „ Трябвало е книгата да я кръстите „ Вулгари “! “

Трябва да има морал, би трябвало!

От всичко, което снимаш, хората ли са ти най-интересни?

Имало е моменти, когато се отдавах на нереална снимка, мислех, че няма да фотографирам хора, само че както сподели Росен (фотографът Росен Донев), ще видиш, че ще се върнеш, няма по какъв начин.

Абстрактното е забавно нещо, само че доскучава по някое време.  А когато снимаш хора, ти се докосваш до едни други вселени.
Цялото изявление може да чуете тук: