ГАБРИЕЛА ПАНОВА е родена на 20 април 1992 г. в

ГАБРИЕЛА ПАНОВА е родена на 20 април 1992 година в Кюстендил. Завършила е компетентност „ Международни връзки ” в УНСС и магистратура в Историческия факултет на Софийския университет. Има оценки в XIII Национален книжовен конкурс „ Биньо Иванов “, както и в V и VI издание на Националния книжовен конкурс „ С море в сърцето “. През 2019 година печели трето място в ХVІІІ Национален конкурс за лирика „ Искри над Бяла “. Присъден й е почетен знак за „ Съвременни създатели в обществения род “ от електронното литературно издание „ Червеният ездач “. През май 2020 година получава наградата за млад създател от XIV Национален книжовен конкурс „ Биньо Иванов “. /> Битие

виждала съм инсекти
самоубийствено устремени
към светлината
без значение слънце огън
свещ или лампа
най-после падат изпепелени
от постигането на задачата си
каква нелепост споделям си
само че белким не умираме и ние по този начин
в гонене на пламъка
от кутия в кутия
от делник на делник
от осем до пет
трупайки предмет върху предмет
до момента в който прегорят крилете ни
а някой невъзмутимо в профил
по същия метод гледа ни
и нека е фен единствено
цъкащ с език безучастно
тъй като кой е длъжен 
да ни избавя
от свободата

Нищо ново, Ремарк

На фронта нищо ново
и 100 години по-късно,
Ремарк.
Една-едничка война
обезсмисля всичките думи -
в миналото писани, казани.
Всяка нота, всеки стих.
Платът станал униформа,
земята превърната в окопи.
Самолетите на Леонардо -
сеячи на гибел са.
Какъв 21 век?
Каква просвета и какъв напредък?
Оставихме нации без страни,
семейства  без  дом,
деца без майки.
Живот без наличие.

Нищо ново, Ремарк, нищо остаряло. 

Хлябът на децата

Наистина ли искаш
да ти приказвам във рими,
когато вън – погледни,
светът се разпада
пред очите ни?
Чуваш ли рева
на децата гладни?
Не. Тази нощ ледено тиха е.
Нищо няма да чуеш.
Пресъхнаха вечно
през вчерашния ден сълзите им.
Утре други боси крачета
тях ще заместят
пред неоновите витрини.
Ако още ръката ми искаш,
крепко дръж я. Но знай
дълъг е пътят, по който
през днешния ден тръгваме.
И не ще се спрем,
до момента в който не научим децата,
че техни са и светът и хляба.

Сбогуване

Толкова пъти се сбогувах с тебе, 
Август, 
че към този момент го върша още преди да си дошъл 
с всичките си кукурузи, 
с дините и слънчогледите, 
с мириса на сено и изгорелите плещи,
с песента на авлигата, бягаща от есен. 
С обещанията за дълги дни и още
по-дълги нощи.
А в тях разпилени
безграничност и безвремие.
Където нищо не е подредено
и всичко си е на мястото.
Под небе от хвърчила и мисли в полет
с теб сме в непрекъснато прощаване, 
несбогували се. 
Свикнах, че доста обещаваш
и бързо си отиваш.
След окапали листа и камари мраз, 
буйни водопади и тонове слънце, 
отново ще се върнеш.
Пак ще се зърнем, 
само че ти в никакъв случай не оставаш 
и аз към този момент не ти имам вяра.
Прости ми.
Простих ти.

Всяка есен

всяка есен те връща
в сърцето ми
липса натрапчива е
няма ли те със месеци
пилее вятърът листата
под краката ми
пожълтява тротоара
къде си, щом те няма
притихне ли ноември
напълно изстива чая
и късно е да запитвам
ще ли ме върне
тази есен в сърцето ти

Вселена от макове

виждаш ли простор
полета от макове
мощни в простотата си
усещаш ли
излишност на оградите
виждаш ли простор
галактика в очите ми
мощни в пъстротата си
усещаш ли
излишност на думите

Път

не познавам по-голяма независимост
от пътя
без начало
до безкрайност
дълъг път единствено
и от самото начало
си тъкмо там
където би трябвало
не ми е потребно да стигам
дълъг път желая
и да не са пресъхнали селските чешми
само че и да са
ще превърнем
всяко кметство в извор
всяка билка в чай
раниците си в библиотеки
в случай че вървиш до мен
върви поради пътя
и свободата ще бъде наша
по-дъхава от младо жито
през април

Есенен чай

мрежеста пара
се вие над чайника
оповестява - 
есента е завряла
налей от сухите
жълти листа
аромата на дъжд
разтопи в тишина
бучки захар не слагай
есента ще се обиди
оби-чай я
каквато е
горчива

Дъждовно

Понякога няма дъжд
и реките са слепи.
Облаците скучаят,
а вятърът е заровен.
Тогава аз и ти жънем тишината,
събираме плодовете на любовта,
молим се щъркелите да отлетят.
Време е да подслоним есента.
В килера е заето.
Настаняваме я сред нас.
Подухва кичур от косата ми,
а ти прилежно го връщаш на мястото му.
Разпръсвам с длан нападалите
по раменете ти сухи листа.
Стеля тялото си като тежка
утринна мъгла върху твоето.
Отразяват се един в различен погледите ни.
Ето, че заваля.
Понякога има дъжд.
Дъждът е солен,
на кристали.