Фауст/Faust
Филмът на Александър Сокуров е притежател на „ Златен лъв “ от последния фестивал във Венеция и в речта си ръководителят на журито Дарън Ароновски споделя, че има филми, които ни карат да плачем, има други, които ни карат да се смеем, а има филми, които ни трансформират вечно и този филм е подобен.
Вярно е. Човек не може да не помни този филм. Не мога да кажа, че „ Фауст “ се гледа, той по-скоро се съпреживява и осмисля интензивно и в това кинопътешествие са ангажирани всичките ни сетива. Всеки кадър от този филм е като оживяла остаряла картина - като че ли фенът влиза в творбите на Брьогел, на Дюрер, на Рембранд… има толкоз доста образни препратки, множеството са в действителност потресаващи образно. Всяка физиономия в този филм е незабравима и всеки кадър е спиращ дъха – от време на време, само че рядко, с хубост, а най-често с брутална натуралистичност и елементи.
„ Фауст “ стартира с това по какъв начин едноименният воин рови във вътрешностите на един мъртвец, с цел да открие душата му. Такава обаче няма – по тази причина за Фауст не е проблем да заложи душата си, да я обещае, подари и въобще да се живее в цялостно незнание за нейното битие. Само че Мефистофел по този начин и не идва да изиска душата му. Напротив – хората сами вървят при сатаната, оферират му всичко каквото имат, споделят искрено и най-тъмните си стремежи, преследват го като непосредствен душеприказчик и той едвам смогва да угоди на претенциите им. Антон Адасински в ролята на дявола е извънреден! В последна сметка Фауст ще получи каквото изиска, ще обезчести Маргарита и ще се окаже по-бездушен даже от Мефистофел.
Посланието на „ Фауст “ е тъмно и филмът не се гледа елементарно, тъй като разбирането на огромните истини за света изисква цялото ни внимание, раздрусва душата ни и прекарването в киното се приближава доста до катарзис. А това е нещо, от което американското кино от дълго време ни е отучило…
Вярно е. Човек не може да не помни този филм. Не мога да кажа, че „ Фауст “ се гледа, той по-скоро се съпреживява и осмисля интензивно и в това кинопътешествие са ангажирани всичките ни сетива. Всеки кадър от този филм е като оживяла остаряла картина - като че ли фенът влиза в творбите на Брьогел, на Дюрер, на Рембранд… има толкоз доста образни препратки, множеството са в действителност потресаващи образно. Всяка физиономия в този филм е незабравима и всеки кадър е спиращ дъха – от време на време, само че рядко, с хубост, а най-често с брутална натуралистичност и елементи.
„ Фауст “ стартира с това по какъв начин едноименният воин рови във вътрешностите на един мъртвец, с цел да открие душата му. Такава обаче няма – по тази причина за Фауст не е проблем да заложи душата си, да я обещае, подари и въобще да се живее в цялостно незнание за нейното битие. Само че Мефистофел по този начин и не идва да изиска душата му. Напротив – хората сами вървят при сатаната, оферират му всичко каквото имат, споделят искрено и най-тъмните си стремежи, преследват го като непосредствен душеприказчик и той едвам смогва да угоди на претенциите им. Антон Адасински в ролята на дявола е извънреден! В последна сметка Фауст ще получи каквото изиска, ще обезчести Маргарита и ще се окаже по-бездушен даже от Мефистофел.
Посланието на „ Фауст “ е тъмно и филмът не се гледа елементарно, тъй като разбирането на огромните истини за света изисква цялото ни внимание, раздрусва душата ни и прекарването в киното се приближава доста до катарзис. А това е нещо, от което американското кино от дълго време ни е отучило…
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ




