Алжирското клане разкрива най-грозното лице на френската полиция
Фелипе Гранд, някогашен шеф на парижанските архиви, стартира да приказва за събитията от октомври 1961 година и по-конкретно Алжирското кръвопролитие, което се случва в сърцето на френската столица – един от най-черните моменти в историята на Франция след войната. До този миг са събрани показанията на стотици и все пак ще открием, че близо 40 години са нужни на парижани, с цел да признаят какво тъкмо са създали. В момента се отбелязва 61-тата година от събитието е редно да обърнем внимание какво в действителност е предиздвикало парижани да прибягнат до насилието.
На 17 октомври 1961 година идва краят на Алжирската война за самостоятелност. По това време в Париж е наложено часово ограничаване за свободно придвижване на мюсюлмани от Алжир във Франция. С други думи, в случай че паспортът е публикуван от Алжир, правото за овакантяване на дома през нощта е лимитирано – съвсем отстранено. Историята обаче ни демонстрира и нещо друго. Повечето наранени излизат на митинг, когато показват своето неодобрение от ограниченията, обстановката става още по-напрегната, когато членове на Алжиранския Национален Освободителен фронт приготвят митинг против същите ограничения.
Не е ясно по какъв начин е ескалирало напрежението, само че взетите полицейски ограничения в идващите часове, както и в дните по-късно, ще доведат до ваденето на доста безжизнени тела от река Сена. Повечето ръце на убитите са завързани зад техния тил. До през днешния ден няма тъкмо информация какъв брой са убитите, само че знаем, че броят е някъде към 200 души. По това време обвинителите разказват имената на убитите, както и метода, по който са посрещнали своя край, само че това по никакъв метод не пречи на парижкото законодателство да отстрани обвиняването за ликвидиране, множеството файлове са изпратени непосредствено в архива и никой не може да ги открие, съвсем 30 години след случилото се, а през днешния ден информацията продължава да е доста бегла.
Едва през 1997 година стартират да се вършат първите опити, самодейността е поета от Фелипе Гранд и Бриджит Лейн, те съумяват да открият някои от секретните документи на съда и да дадат неоспорими доказателства за огромното кръвопролитие. Нека обаче стартираме през цялото време, какво разрешава да се стигне до този спор и какво доставя толкоз високо равнище на експанзия. Всичко стартира с гражданската война за самостоятелност, като нейният старт е даден през 1958 година По това време французите не вършат доста, с цел да спрат кървавия прелом. Шарл дьо Гол се завръща като водач на Свободна Франция и получава сериозна поддръжка. Само 6 месеца по-късно се радва на президентския пост, заемайки позицията на 5-тата република.
Дори той знае, че Алжир няма да бъде френски. През 1961 година съумява да направи референдум, с който да събере към 75% от гласовете на народа в интерес на независимостта на Алжир. Протестът идва от страна на останалите 25%, които упрекват дьо Гол в изменничество. Жан-Жак Сусини и неговият другар Пиер Лагард приготвят паравоенна група – Тайна Въоръжена организация, която да постави завършек на очакванията за самостоятелност. Когато са хванати, в групата остават четирима генерала. Двама от тях съумяват да избягат – Андре Желер и Едмонд Джоханд. Преговорите за ново алжирско държавно управление удрят на камък, откакто Франция желае да резервира един район в Сахара, Алжир отхвърля този толкоз великодушен подарък.
След това от август 1961 година стартират провокации от двете страни, като концепцията е в действителност да се стигне до принуждение. Въпреки опитите на дьо Гол да започва още веднъж договарянията, полицията стартира да си разрешава повече, влиза без заповед във френски домове, задържа хора и като цяло работи като меч за всяване на боязън. Ответният удар не закъснява и скоро в Париж стартира да се води една малко по-различна война. Причината е, че френската полиция е цел на бунтовници и скоро всеки полицейски сектор се снабдява с по-сериозен боеприпас, бодлива тел и бронебойни жилетки. Пред вратите постоянно стоят тежко въоръжени хора, които не разрешават и пиле да мине над тях.
В интервала от 1958 до 1961 година към 47 служителя на реда са убити и още 137 са ранени. Как е допустимо да се случи това и за какво никой не управлява полицията? Просто е, те оперират като самостоятелна единица в една самостоятелна страна. Понякога началникът на полицията се счита за доста по-силен даже от министър-председателя на страната. След като се образува нова външна мощ за надзор на алжирските мюсюлмани, същата получава зелен билет за работа и заличаване на съперника. Резултатът от всичко това е тонове сигнали за нарушение на човешките права, само че нито един сигнал не може да стигне до съда.
Между август и септември 1961 година са убити още 7 служителя на реда и това кара управляващите да разрешат на въоръжените сили да стрелят първи и без предизвестие. Тогава се ражда и вечерния час, който се отнася единствено за една категория поданици. Между 8 часа и 30 минути вечерта до 5 часа и 30 минути сутринта, не се разрешава на никого да напуща дома си, а в случай че работи или има други задължения, би трябвало да получи документ за овакантяване и свободно напредване в тези часове.
Протестът на алжирци е предстоящ, въпреки всичко приказваме за независимост и право за придвижване, само че съгласно някои историци, това е опит да се основат мъченици на френска територия, като техният живот ще служи за бързо привършване на целия спор. По това време всички се надяват, че френските публицисти ще са на място, ще посочат какво в действителност се случва, само че никой не е споделил, че на въпросната дата ще има цялостно медийно затъмнение. По това време полицията на Париж ще се изправи против дами и деца, както и провокатори.
Текстът гласи: „ Тук давихме алжирци “ Подобни дейности дават цялостната независимост за разрастване на мощ, какво може да се обърка. Полицията знае за този митинг авансово и е подготвена когато и да е да накаже всеки един човек. Около 6 часа следобяд на 17 октомври сред 20 и 30 хиляди алжирци потеглят от крайните квартали и се насочват към центъра. Някои употребяват метрото, други вървят пешком, само че скупчването е реалност. Инструкциите към всеки протестиращ, е да бъде без оръжие, както и да не дава отговор на провокациите. Няколко маршрута са проведени за демонстрацията, като 1600 служителя на реда са сложени на основните точки. Има и една детайлност, определените фрагменти са служили в Алжир и от дълго време желаят да видят своя реванш – рецептата за една съвършена стихия е приключена.
Полицията посреща първите идващи с палки и незабавно стартира арестите. От лявата страна на Сена се повтаря същото, полицията атакува протестиращите покрай Нотр Дам. Скоро никой не се вълнува за разпоредбите, изключително откакто може да стовари всичката си експанзия. Едва след случая ще стане ясно, че някои от редовите служители на реда са знаели, че протестиращите са тежко въоръжени и подготвени да убиват. Същото признава и един от полицейските бригадири – Раул Летард, като има правото да приказва през 1997 година Той припомня, че по радиото е чул по какъв начин навалица се готви да нападне полицейски сектор на 8 регион.
След това идва ново известие за обградени служители на реда, които се пробват да се спасят. В този миг даже дежурните, които играят карти и почиват, би трябвало да се преведат в бойна подготвеност и да тръгнат на война, като заплахата става още по-сериозна. В този миг Раул признава, че полицията е подбирала най-хубавите си бухалки. Активирането на всички полицейски сили незабавно дава резултат – 11 000 души са задържани през нощта. Повечето са натъпкани в рейсове на градски превоз. Мнозина незабавно отиват в спортни арени, където ще бъдат арестувани. Точно тук идва грозната страна, служителите на реда изпускат нервите си и пребиват до гибел някои от протестиращите. Други са убити с оръжие.
Морис Папон Труповете отпътуват в реката, само че до момента в който някои са мъртви, други би трябвало да се удавят със завързани ръце и крайници. На идващият ден в Париж излиза формалния отчет – убити са единствено двама души, сменен е огън сред двете страни и нищо повече. Малко по-късно идва информация за още 44 потърпевши. До края на седмицата стават 64. Междувременно алжирците пресмятат нещо друго – 200 убити, 400 изчезнали и 2300 потърпевши. Според Жан-Люк Еунауди броят на убитите е към 325 души.
На 18 октомври парижани се разсънват, без даже да имат визия какво се е случило. Цензурата незабавно се закача и никой не може да приказва по тематиката, има публично мнение и това е изцяло задоволително, при съществуването на истината ще се стигне до същия полицейски яд и публицистите мълчат, а с тях мълчат и всички останали. Депортирани са към 3 хиляди души.
Ели Каган съумява да пусне няколко фотоси на арестувани във френското метро на 27 октомври. Медията публично е блокирана да издаде броя си, а същото се случва и една година по-късно, когато различен публицист се стреми да разгласява книга по тематиката. На 13 ноември 1961 година полицията публично афишира, че е спечелила борбата за Париж.
Нека се върнем на архиватора и неговите наблюдения. Събраните доказателства демонстрират, че в нито един лист няма информация даже за обвинени служители на реда – имената са изтрити. Труповете носят единствено последната си орис и изложение на гибелта: извлечени от реката, открити в парк, следи от душене, погубен с огнестрелно оръжие.
Нищо повече не се оповестява, само че Гранд припомня, че убийства са се случвали освен на 17 октомври, а преди този момент и не престават по-късно, митингът е просто мястото, където силата минава всички налични граници. Докато мъжът е бил на този пост, неговата задача е била да спре унищожаването на обществения списък, да спре истината от изтриване, въпреки и неведнъж да е получавал тъкмо това разпореждане. През годините е местил кашоните с информация в архива, с цел да бъдат пропуснати. Успял е най-малко за известно време и до момента в който истината се разгласява.
Съдът и обвинителите знаят, че информацията в действителност е някъде там, просто не знаят къде да я търсят. Едва през 1997 година Морис Папон ще бъде упрекнат за закононарушения против човечеството, осъществени през Втората Световна война. Едва тогава историкът Жан-Люк може да потърси вярната информация и да получи достъп до истината. Морис заема поста на полицейски шеф на цялостен Париж, само че в никакъв случай не приказва какво тъкмо е правил и наредил, когато идва време за потушаване на митинга.
Едва тогава излиза наяве, че полицията не е имала никакви задръжки. Хора са душени с полицейски палки, нокаутираните алжирци са хвърляни в реката и никой не ги е потърсил, до момента в който не са почнали да бъдат вадени от водата. Официалните документи показват 150 разпознати индивида, само че сред 50 и 100 не знаят даже какво се е случило.
До през днешния ден Франция се пробва да мълчи за случилото се, архиваторът е осъден без достъп до информацията, до всяка една, освен до посочената, само че и до всяка друга, която може да отвори още остарели рани в историята на страната. Срамът на полицията остава вечно, без значение какъв брой по-модерна става институцията, петното не може да бъде заличено.
Снимки: Wikipedia
