Проф. Йотов: В пандемията мнозина заговориха за свободи по доста неочакван начин
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Стилиян Йотов е професор и академични учител по обществена философия и история на философията. Учил, специализирал и работил в България и Германия. Автор на многочислени книги, преводач на философска литература. Роден е във Варна, където приключва Немската гимназия. С него беседва Димитър Ганев.
Проф. Йотов, какво научихме за обществото ни през тези две години на пандемия?
Стилиян Йотов: Разбрахме какъв брой сме уязвими, без значение че можем да вършим много сполучливи трансплантации и да имаме самочувствието, че местим чарковете в човешкото тяло. Но съществуват някои естествени особености, които са безусловно непредвидими. Цялата просвета, колкото и фокусирана върху всички заболявания да беше, не можеше да допусна, че те ще кулминират тъкмо в тази обстановка.
Оказа се също, че в нашата накърнимост сме подвластни по доста забавен метод от другите. В пандемията част от огромните проблеми са свързани таман с това, че можем да се окажем извънредно рискови за нашите близки. Обикновено, когато се изисква взаимност - да вземем за пример скъсана е дигата, избухнал е пожар и прочие - се изисква интензивност. В обстановка като днешната, ние не успяхме да разберем, че имаме различен вид отговорности: налага се да се изолираме, в това число от най-близките ни и да сменим метода си на живот. Това не е просто една от многото изключителни обстановки в живота, а по-различна и по-особена от всички останали.
Другият тест, който България, съгласно мен, не устоя, е, че имахме несериозно отношение към изключителното състояние. В началото го въведохме, а по-късно го отменихме. Изобщо не осмислихме по какъв метод следва да се делегират малко повече отговорности на изпълнителната власт.
А що се отнася до груповото ни съществуване, не разбрахме какво се случи с профсъюзите, с работническото неодобрение. Най-често виждаме работодатели, които приказват от името на частния си бизнес - загрижени за правата на техните клиенти. Не успяхме да осезаем гласа на същински пострадалите. А измежду тях са учители, възпитаници, родители…
Българите по традиция сме склонни да проектираме в коледните и новогодишните празници очакванията за нещо съществено ново и по-добро. Има ли съображение да чакаме, че този път те в действителност могат да са вододел?
Стилиян Йотов: Независимо от това какъв брой напреднали сме софтуерно, хората имаме нужда от циклични празници. И наред с самостоятелните и националните, съществуват такива, които са по доста необикновен метод наднационални. Разбира се, Коледа е християнски празник, само че другите религии го почитат - зачитат и промяната на годините.
Докосването до празници, които трансцендират персоналния и приятелския кръг и националната история, играе необикновено значима роля. Според мен, това е част от нашето наследството, в което си коства да потърсим смисъл. Великден, Бъдни вечер, Коледа, а и други християнски празници, са свързани с схващане, което елементарно може да бъде реконструирано освен по набожен, само че и по честен метод.
Това е значимо, защото ни припомня, че сме членове освен на близки и непосредствени общности, а и на други, посредством които се допираме до човечеството, до хора, които не са наложително съответни и определяеми.
Работили сте дълги години с немския мъдрец Юрген Хабермас. Наскоро преведохте негова публикация, в която се преглежда динамичността в отношението сред законовите отговорности и самостоятелната независимост в изключителни обстановки като пандемичната. Как тези две неща се съчетаха в България и по света?
Стилиян Йотов: Хабермас се свързва с философите, които се пробват да основат модели за по-радикална смяна в обществото. Същевременно, за разлика от тях, той постоянно е бил много уравновесен. Хабермас има вяра, че европейската цивилизация е основала положителни начала, които биха могли да бъдат доразвити. Известен е и със смелостта си да съобщи по време на младежките протести през 1968 година, че лозунгите, издигнати от крайната левица, наподобяват на ляв фашизъм.
При него съществува това доста забавно комбиниране сред академик и интелектуалец, сред публичните му задължения и академичната му активност. Той повдига въпроса за груповото деяние в една изключителна обстановка и преглежда опцията солидарността, която по принцип не може да бъде изисквана наложително, да бъде налагана посредством силата на властта в моменти като настоящия.
Сякаш не е задоволително мъчно да съвместим равенството и свободата от остарялата дефиниция за свободата, равенството и братството, ами като се появи и братството, т.е. солидарността, напряко става рисково. Знаете, че при огромните обществени революции едни от най-кървавите кланета са осъществявани таман в името на солидарността.
А по какъв начин се промени концепцията за персонална независимост в пандемията? Къде се намира границата сред допустимите и нужните взаимни отстъпки и линията, която не трябва да се минава?
Стилиян Йотов: За едни свободата е мнима големина, тъй като постоянно е детерминирана и артикул на причинно-следствена връзка. Противоположното разбиране е, че свободата е чиста спонтанност. От Жан-Жак Русо, през Кант и чак до Хабермас, понятието „ автономност “ не е синоним на свободата. Това е да създадеш закони, правила, да определяш самичък свободата си.
Ние в никакъв случай не трябва да забравяме, че в България дълго време свободата беше „ осъзната нужда “, в смисъла, в който Ленин влагаше в този израз. Подобни мисловни структури могат да се открият още при Хегел и Спиноза, само че нещата са разнообразни. Както добре знаем, свободата, на която се радвахме след измененията, мина в другата прекаленост.
Опитът да се изградят правила, допустими за всички, е към този момент друго схващане за независимост. Тези правила се следват непринудено. Нашите права са ефикасни единствено тогава, когато могат да задействат насрещно обвързване. Ситуацията с пандемията даде опцията на доста хора, за мен извънредно изненадващо, да заговорят за свободи по много непредвиден метод. Трябва да разберем, че нашите права и свободи не са лимитирани, те се балансират посредством отговорности. Не може да защитаваш своите права, като погазваш непознатите. Но тези диспути в България се водят мъчно. Повечето решения на българския Конституционен съд не са свързани с правата - в това число и тъй като няма право на самостоятелна конституционна тъжба.
Аз си разреших във връзка скорошната годишнина от приемането на Всеобщата декларация за правата на индивида да попитам мои студенти дали България е взела участие в нейното разработване. Малцина се сетиха, че по времето, по което тя е подготвяна, ние към момента не сме подписали мирния си контракт след Втората международна война. Но по-трагичното е, че всички социалистически страни, ЮАР и Саудитска Арабия тогава гласоподават „ въздържали се “.
Доколко съответна е философията на потребностите на съвременността? Какво пояснение има за все по-намаляващата роля освен на филантропичните, само че и на обществените науки?
Стилиян Йотов: Не съществува Нобелова премия за философия или за обществени науки. Тя се дава за мир, за стопанска система. Да, тези форми на познание елементарно могат да бъдат маргинализирани. Днес обаче има две неща, поради които философията и филантропичните науки имат огромни шансове.
Едното е обвързвано с обстоятелството, че обществото е извънредно парцелирано на разнообразни сфери – технократи, политическа класа, културни среди и така нататък Въпросните области са се разбягали една от друга и най-малкото е, че това основава смислов дискомфорт. Дали със средствата на литературата, изкуството, или философията, ние би трябвало да се опитаме да ги свържем и създадем контакт сред тях.
Второто, което ще даде късмет на философията, е тя да не бъде чак толкоз претенциозна. И да се посвети на моделите на интердисциплинарните проучвания. Те в действителност могат да минат и без нея, само че не е неприятно, вместо да живее в етера на нереалните мисли, да се опита да построява мостовe сред другите науки.
Стилиян Йотов е професор и академични учител по обществена философия и история на философията. Учил, специализирал и работил в България и Германия. Автор на многочислени книги, преводач на философска литература. Роден е във Варна, където приключва Немската гимназия. С него беседва Димитър Ганев.
Проф. Йотов, какво научихме за обществото ни през тези две години на пандемия?
Стилиян Йотов: Разбрахме какъв брой сме уязвими, без значение че можем да вършим много сполучливи трансплантации и да имаме самочувствието, че местим чарковете в човешкото тяло. Но съществуват някои естествени особености, които са безусловно непредвидими. Цялата просвета, колкото и фокусирана върху всички заболявания да беше, не можеше да допусна, че те ще кулминират тъкмо в тази обстановка.
Оказа се също, че в нашата накърнимост сме подвластни по доста забавен метод от другите. В пандемията част от огромните проблеми са свързани таман с това, че можем да се окажем извънредно рискови за нашите близки. Обикновено, когато се изисква взаимност - да вземем за пример скъсана е дигата, избухнал е пожар и прочие - се изисква интензивност. В обстановка като днешната, ние не успяхме да разберем, че имаме различен вид отговорности: налага се да се изолираме, в това число от най-близките ни и да сменим метода си на живот. Това не е просто една от многото изключителни обстановки в живота, а по-различна и по-особена от всички останали.
Другият тест, който България, съгласно мен, не устоя, е, че имахме несериозно отношение към изключителното състояние. В началото го въведохме, а по-късно го отменихме. Изобщо не осмислихме по какъв метод следва да се делегират малко повече отговорности на изпълнителната власт.
А що се отнася до груповото ни съществуване, не разбрахме какво се случи с профсъюзите, с работническото неодобрение. Най-често виждаме работодатели, които приказват от името на частния си бизнес - загрижени за правата на техните клиенти. Не успяхме да осезаем гласа на същински пострадалите. А измежду тях са учители, възпитаници, родители…
Българите по традиция сме склонни да проектираме в коледните и новогодишните празници очакванията за нещо съществено ново и по-добро. Има ли съображение да чакаме, че този път те в действителност могат да са вододел?
Стилиян Йотов: Независимо от това какъв брой напреднали сме софтуерно, хората имаме нужда от циклични празници. И наред с самостоятелните и националните, съществуват такива, които са по доста необикновен метод наднационални. Разбира се, Коледа е християнски празник, само че другите религии го почитат - зачитат и промяната на годините.
Докосването до празници, които трансцендират персоналния и приятелския кръг и националната история, играе необикновено значима роля. Според мен, това е част от нашето наследството, в което си коства да потърсим смисъл. Великден, Бъдни вечер, Коледа, а и други християнски празници, са свързани с схващане, което елементарно може да бъде реконструирано освен по набожен, само че и по честен метод.
Това е значимо, защото ни припомня, че сме членове освен на близки и непосредствени общности, а и на други, посредством които се допираме до човечеството, до хора, които не са наложително съответни и определяеми.
Работили сте дълги години с немския мъдрец Юрген Хабермас. Наскоро преведохте негова публикация, в която се преглежда динамичността в отношението сред законовите отговорности и самостоятелната независимост в изключителни обстановки като пандемичната. Как тези две неща се съчетаха в България и по света?
Стилиян Йотов: Хабермас се свързва с философите, които се пробват да основат модели за по-радикална смяна в обществото. Същевременно, за разлика от тях, той постоянно е бил много уравновесен. Хабермас има вяра, че европейската цивилизация е основала положителни начала, които биха могли да бъдат доразвити. Известен е и със смелостта си да съобщи по време на младежките протести през 1968 година, че лозунгите, издигнати от крайната левица, наподобяват на ляв фашизъм.
При него съществува това доста забавно комбиниране сред академик и интелектуалец, сред публичните му задължения и академичната му активност. Той повдига въпроса за груповото деяние в една изключителна обстановка и преглежда опцията солидарността, която по принцип не може да бъде изисквана наложително, да бъде налагана посредством силата на властта в моменти като настоящия.
Сякаш не е задоволително мъчно да съвместим равенството и свободата от остарялата дефиниция за свободата, равенството и братството, ами като се появи и братството, т.е. солидарността, напряко става рисково. Знаете, че при огромните обществени революции едни от най-кървавите кланета са осъществявани таман в името на солидарността.
А по какъв начин се промени концепцията за персонална независимост в пандемията? Къде се намира границата сред допустимите и нужните взаимни отстъпки и линията, която не трябва да се минава?
Стилиян Йотов: За едни свободата е мнима големина, тъй като постоянно е детерминирана и артикул на причинно-следствена връзка. Противоположното разбиране е, че свободата е чиста спонтанност. От Жан-Жак Русо, през Кант и чак до Хабермас, понятието „ автономност “ не е синоним на свободата. Това е да създадеш закони, правила, да определяш самичък свободата си.
Ние в никакъв случай не трябва да забравяме, че в България дълго време свободата беше „ осъзната нужда “, в смисъла, в който Ленин влагаше в този израз. Подобни мисловни структури могат да се открият още при Хегел и Спиноза, само че нещата са разнообразни. Както добре знаем, свободата, на която се радвахме след измененията, мина в другата прекаленост.
Опитът да се изградят правила, допустими за всички, е към този момент друго схващане за независимост. Тези правила се следват непринудено. Нашите права са ефикасни единствено тогава, когато могат да задействат насрещно обвързване. Ситуацията с пандемията даде опцията на доста хора, за мен извънредно изненадващо, да заговорят за свободи по много непредвиден метод. Трябва да разберем, че нашите права и свободи не са лимитирани, те се балансират посредством отговорности. Не може да защитаваш своите права, като погазваш непознатите. Но тези диспути в България се водят мъчно. Повечето решения на българския Конституционен съд не са свързани с правата - в това число и тъй като няма право на самостоятелна конституционна тъжба.
Аз си разреших във връзка скорошната годишнина от приемането на Всеобщата декларация за правата на индивида да попитам мои студенти дали България е взела участие в нейното разработване. Малцина се сетиха, че по времето, по което тя е подготвяна, ние към момента не сме подписали мирния си контракт след Втората международна война. Но по-трагичното е, че всички социалистически страни, ЮАР и Саудитска Арабия тогава гласоподават „ въздържали се “.
Доколко съответна е философията на потребностите на съвременността? Какво пояснение има за все по-намаляващата роля освен на филантропичните, само че и на обществените науки?
Стилиян Йотов: Не съществува Нобелова премия за философия или за обществени науки. Тя се дава за мир, за стопанска система. Да, тези форми на познание елементарно могат да бъдат маргинализирани. Днес обаче има две неща, поради които философията и филантропичните науки имат огромни шансове.
Едното е обвързвано с обстоятелството, че обществото е извънредно парцелирано на разнообразни сфери – технократи, политическа класа, културни среди и така нататък Въпросните области са се разбягали една от друга и най-малкото е, че това основава смислов дискомфорт. Дали със средствата на литературата, изкуството, или философията, ние би трябвало да се опитаме да ги свържем и създадем контакт сред тях.
Второто, което ще даде късмет на философията, е тя да не бъде чак толкоз претенциозна. И да се посвети на моделите на интердисциплинарните проучвания. Те в действителност могат да минат и без нея, само че не е неприятно, вместо да живее в етера на нереалните мисли, да се опита да построява мостовe сред другите науки.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ