Кога на Европа ще ѝ омръзне да бъде слаба?
Интензивните дипломатически маневри за оформяне на края на войната в Украйна разкриха тревожна действителност: даже когато става въпрос за личната му сигурност, Европейският съюз изпитва компликации да бъде централен състезател. Това написа шефът на Института на Европейски Съюз за проучвания на сигурността Стивън Евъртс в публикация за " Политико ".
Текущите договаряния за бъдещето на Украйна - спор, който европейските водачи рутинно разказват като " екзистенциален " - протичат с най-малък принос от блока. И до момента в който други задават тона и посоката, Европа остава реактивна: ръководи последствията, лимитира вредите и се надява да възвърне въздействието си.
Тази маргинализация не е резултат от едно-единствено решение или от един човек - без значение какъв брой значим може да е президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп. По-скоро тя отразява по-дълбока накърнимост и притеснителен модел.
Всеки, който огледа изборите на Европа през последните месеци, може да види логика на психиката на слабостта. Тя рисува картината на континент, лишен от храброст, некадърен да предприеме решителни дейности даже когато става въпрос за главните му ползи и когато политическите други възможности са наоколо. Европа губи убеденост, потъва във предразсъдък и оправдава пасивността си с успокояващата мисъл, че няма действителен избор, защото картите ѝ са слаби. Освен това, в дълготраен проект нещата ще се получат. Само изчакайте междинните избори в Съединени американски щати.
Но ще се получи ли? И може ли Европа да си разреши да чака?
Украйна сигурно не може.
Само коментирането на плановете за мирни проекти на други в някаква форма на " дипломация на измененията " не е задоволително. Необходими са решения и те са нужни незабавно. Европа е континент от богати страни с огромни благоприятни условия. Но до момента в който нейните водачи упорстват, че сигурността и триумфът на Украйна са от значително значение за сигурността и оцеляването на самата Европа, действителната ѝ военна помощ за Киев понижа през последните месеци.
От финансова позиция Европа не съумява да издържи теста, който сама си е сложила. Украйна се нуждае от почти 70 милиарда евро годишно - и да, това е огромна сума, само че тя се равнява на едвам 0,35% от Брутният вътрешен продукт на Европейски Съюз. Това е в границите на груповия потенциал на Европа. И въпреки всичко от месеци страните членки не могат да се спогодят за механизмите за потребление на замразени съветски активи или подобаващи други възможности, които биха могли да поддържат Украйна на повърхността.
Вместо това следим съмнение и успех на дребното мислене. Доста показателно е и че опитът на Съединени американски щати просто да наложат по какъв начин тези активи да се употребяват, като 50% от облагата отива във Вашингтон, вместо в Киев, най-сетне подтиква Европа към деяние.
За страдание, логиката на психиката на слабостта на Европа е също толкоз забележима и в икономическата област, защото комерсиалното съглашение сред Европейски Съюз и Съединени американски щати, подписано през юли, беше типичен случай на това по какъв начин крехкостта може да се маскира като " прагматизъм ".
Брюксел разполагаше с инструментите да отговори на митата и насилствените ограничения на Вашингтон, в това число посредством контрамита и инструмента си за битка с принудата. Но под напън от страните членки, опасяващи се от по-широкото отдръпване на Съединени американски щати от европейската сигурност и Украйна, той реши да не ги употребява. Резултатът беше едностранна " договорка " с 15% едностранно мито, която нарушава разпоредбите на Световната комерсиална организация и задължава Европа да прави покупки и вложения в сила в Съединени американски щати на стойност стотици милиарди долари.
Още по-лошо, договорката не докара до стабилността, изтъквана като съществена нейна изгода. Оттогава Вашингтон дефинира ограниченията за енергиен преход и софтуерните регулации на Европа като " търговски бариери " и " налози върху американските компании ", като алармира, че може да последват спомагателни ответни стъпки. Миналата седмица Съединени американски щати още веднъж ускориха натиска, когато комерсиалните им представители се срещнаха с министрите на страните от Европейски Съюз и намерено оспориха съществуващите правила на Европейски Съюз в региона на технологиите.
Европейски Съюз е предопределен да бъде повече икономическа и регулаторна суперсила, в сравнение с мощ в региона на защитата. Въпреки десетилетията на потребление на икономическото си въздействие за политически цели обаче, сега Европейски Съюз е зарязан, изправен пред разширяваща се трансатлантическа игра на власт в търговията и технологиите.
Подобни модели на оттегляне бележат дейностите на Европейски Съюз и в други области. Русия ескалира своите хибридни военни интервенции против сериозната инфраструктура на блока, само че реакцията на Европа остава неуверена. Китай фрапантно употребява като оръжие контрола си върху износа на сериозни минерали, само че Европа продължава да реагира късно и без ясна съгласуваност. А в Близкия изток, макар че е един от водещите донори за Газа, Европа е периферна при оформянето на всевъзможни проекти за преустановяване на огъня и възобновяване.
В рецесия след рецесия ролята на Европа е освен дребна, само че и от ден на ден се свива. Въпросът е по кое време европейците ще решат, че им е омръзнало от тази уязвимост и ирелевантност?
Това е на първо място въпрос на логика на психиката, на религия в личните благоприятни условия, в това число способността да се споделя " не ". Но това е допустимо единствено в случай че Европа влага в способността си да взема значими решения дружно - посредством взаимна политическа власт и финансови запаси. Няма излаз от това, без да се влага в по-силен Европейски Съюз.
Този главен мотив е изтъкван стотици пъти преди. Но въпреки настояването за " повече политическа воля " измежду страните членки в действителност да е вярно, то е и прекомерно опростено. Трябва да признаем, че построяването на по-силен Европейски Съюз значи и да се откажем от нещо. Но в подмяна ще получим нещо значително: способността да отстояваме позициите си в един свят на Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин.
Това е по едно и също време належащо и скъпо.
