И ми иде да се разкрещя: За Бога, ваксинирайте се!
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Преди 7 години за четвърти път получих нов късмет за живот – претърпях трета интервенция по трансплантация на бъбрек. Защо ми бяха дадени толкоз доста шансове и до през днешния ден не знам. Но съм признателен.
Въпреки това и тук, в Германия, няма да чествам това с другари. Защото поради пандемията съм заставен да извозвам над 95 % от времето си самичък у дома. Така беше през последните 17 месеца. И евентуално ще последват и още доста такива месеци. Един от огромните проблеми, с които човек се сблъсква след трансплантация на бъбрек, е отслабената имунна система. Налага се да одобрявам лекарства, потискащи имунната отбрана, с цел да не се „ нахвърли “ тя върху присадените ми бъбреци. За хора като мен тази пандемия е като пътешестване из пъкъла.
Живот в цялостна изолираност
Независимо от цялата полуда на последните месеци, аз имах щастието да бъда имунизиран. Нещо повече даже: в Германия за хора като мен беше обещано позволение за бустерна имунизация, която се надявам да се реализира още идващия месец. Тоест има някаква вяра. Досега все надделяваше болката и страданието: от съвсем две години не съм виждал фамилията си – нито родителите ми, които бяха първите ми двама донори, нито пък последния ми донор – мой комшия преподавател. Не съм имал срещи с братята ми, братовчедите или двамата ми племенници, както и приятелите ми в Съединени американски щати.
Вече не отивам на мачовете на бейзболния отбор на „ Балтимор Ориолс “ или тези на „ Балтимор Рейвънс “ по американски футбол, нито пък съм участвал на някакво спортно събитие, въпреки че работата ми е тъкмо такава – да разясня спортни прояви. Просто рискът е прекомерно огромен. Освен това при хора с трансплантирани органи имунизациите не дадоха предстоящите от мен резултати – при някои пациенти се стига до инфекции, които постоянно приключват с хоспитализация. Срещал съм се единствено с двама другари – на открито, с защитни маски. Това беше през юли, когато съвсем нямаше нови болни. И Господ ми е очевидец, че имах обезверена потребност от това.
Подобни срещи обаче няма да има в близко бъдеще. Делта-вариантът на вируса се популяризира и тъй като броят на имунизираните не е задоволителен, не мога да излизам на открито без това да съставлява сериозен риск за здравето ми. Тоест време е измежду лято да изпадна в зимен сън – никакви разходки до магазина за хранителни артикули, никакви визити с приятелката ми до близкото кафене. Нищо. Освен в случай че не се постанова да отида не доктор. Наддавам на килограми, ставам раздразним, а от време на време ми идва да се разкрещя на хората, които отхвърлят да се имунизират (това не важи за тези, които не могат да го създадат по медицински причини).
Има и други жертви на пандемията
Вярно е, че е тяхно право, само че решението им против имунизацията вреди на другите хора. Последиците от това са, че здравните системи колабират, а лечебните заведения връщат хора с разнообразни други болести, тъй като нямат свободни кревати или задоволително личен състав. Освен 600-те хиляди души, умряли от COVID-19 в Съединени американски щати, има и още доста други хора, които не оцеляха по време на пандемията – просто тъй като поради препълнените лечебни заведения не получиха навременна здравна помощ. Лекари и медицински сестри изнемогват и доста от тях напущат работа, тъй като не устоят на натоварването.
Американските ми другари, които не желаят да се имунизират, ще би трябвало да се приготвят за съществени финансови разноски, в случай че им се наложи да постъпят в болница с COVID-19. Дори и да са здравно обезпечени евентуално ще би трябвало да изразходват всичките си спестявания, а може би и тези на децата си, в случай че желаят да оцелеят. Затова пък имунизацията е безвъзмездна и несъмнено ще може да им спести това тежко финансово задължение. Като човек, който най-малко един път е бил на изкуствено дишане, зная от персонален опит, че безусловно никой не желае да преживее сходно нещо. И се запитвам кое е по-добре – една или две инжекции, или да бъдеш замаян и да рискуваш в никакъв случай да не се събудиш? Защото единствено с анестезия могат да ти вкарат маркучите в гърлото, които да продължат да доставят тялото с О2.
Но това не е всичко. Ваксинацията защищава хора като мен. Ако другите хора не се разболяват, те няма да могат да заразят и мен. Ние, хората с отслабена имунна система, се нуждаем от бариери към нас, които да ни защищават от заболявания. Точно заради тази причина към този момент не се опасяваме от полиомиелита или едрата шарка. Понеже съвсем всички хора са ваксинирани, те не са рискови - дори и за тези, като мен, които не могат да се имунизират.
Къде свършват персоналните свободи
Отвращавам се, когато възрастни хора гръмогласно се възмущават от това, че трябвало да носят защитни маски. Да, не е доста прелестно, само че е дребната жертва, която се желае от нас, с цел да се опитаме най-малко да забавим разпространяването на заболяването. Същото важи и за имунизацията. Временните странични въздействия, като температура или главоболие, са нищо спрямо това, което COVID-19 може да ни аргументи, а и към този момент е предизвикал на значително хора.
И най-после – който си мисли, че маските или имунизациите нарушават персоналната независимост и че всеки би трябвало да може да прави каквото си желае, дано знае, че същинското ограничаване на персоналната независимост настава, когато се озовеш в интензивното поделение и бъдеш включен на изкуствено дишане, тъй като другояче просто не можеш да дишаш. Който желае да свърши тази пандемия би трябвало да се имунизира и да носи маска. Това е най-бързият и минимум мъчителният излаз от хаоса. А аз се надявам да мога при по-добри условия да ознаменувам осмата годишнина от деня на моята трансплантация.
Автор: Кай Дамбах
Преди 7 години за четвърти път получих нов късмет за живот – претърпях трета интервенция по трансплантация на бъбрек. Защо ми бяха дадени толкоз доста шансове и до през днешния ден не знам. Но съм признателен.
Въпреки това и тук, в Германия, няма да чествам това с другари. Защото поради пандемията съм заставен да извозвам над 95 % от времето си самичък у дома. Така беше през последните 17 месеца. И евентуално ще последват и още доста такива месеци. Един от огромните проблеми, с които човек се сблъсква след трансплантация на бъбрек, е отслабената имунна система. Налага се да одобрявам лекарства, потискащи имунната отбрана, с цел да не се „ нахвърли “ тя върху присадените ми бъбреци. За хора като мен тази пандемия е като пътешестване из пъкъла.
Живот в цялостна изолираност
Независимо от цялата полуда на последните месеци, аз имах щастието да бъда имунизиран. Нещо повече даже: в Германия за хора като мен беше обещано позволение за бустерна имунизация, която се надявам да се реализира още идващия месец. Тоест има някаква вяра. Досега все надделяваше болката и страданието: от съвсем две години не съм виждал фамилията си – нито родителите ми, които бяха първите ми двама донори, нито пък последния ми донор – мой комшия преподавател. Не съм имал срещи с братята ми, братовчедите или двамата ми племенници, както и приятелите ми в Съединени американски щати.
Вече не отивам на мачовете на бейзболния отбор на „ Балтимор Ориолс “ или тези на „ Балтимор Рейвънс “ по американски футбол, нито пък съм участвал на някакво спортно събитие, въпреки че работата ми е тъкмо такава – да разясня спортни прояви. Просто рискът е прекомерно огромен. Освен това при хора с трансплантирани органи имунизациите не дадоха предстоящите от мен резултати – при някои пациенти се стига до инфекции, които постоянно приключват с хоспитализация. Срещал съм се единствено с двама другари – на открито, с защитни маски. Това беше през юли, когато съвсем нямаше нови болни. И Господ ми е очевидец, че имах обезверена потребност от това.
Подобни срещи обаче няма да има в близко бъдеще. Делта-вариантът на вируса се популяризира и тъй като броят на имунизираните не е задоволителен, не мога да излизам на открито без това да съставлява сериозен риск за здравето ми. Тоест време е измежду лято да изпадна в зимен сън – никакви разходки до магазина за хранителни артикули, никакви визити с приятелката ми до близкото кафене. Нищо. Освен в случай че не се постанова да отида не доктор. Наддавам на килограми, ставам раздразним, а от време на време ми идва да се разкрещя на хората, които отхвърлят да се имунизират (това не важи за тези, които не могат да го създадат по медицински причини).
Има и други жертви на пандемията
Вярно е, че е тяхно право, само че решението им против имунизацията вреди на другите хора. Последиците от това са, че здравните системи колабират, а лечебните заведения връщат хора с разнообразни други болести, тъй като нямат свободни кревати или задоволително личен състав. Освен 600-те хиляди души, умряли от COVID-19 в Съединени американски щати, има и още доста други хора, които не оцеляха по време на пандемията – просто тъй като поради препълнените лечебни заведения не получиха навременна здравна помощ. Лекари и медицински сестри изнемогват и доста от тях напущат работа, тъй като не устоят на натоварването.
Американските ми другари, които не желаят да се имунизират, ще би трябвало да се приготвят за съществени финансови разноски, в случай че им се наложи да постъпят в болница с COVID-19. Дори и да са здравно обезпечени евентуално ще би трябвало да изразходват всичките си спестявания, а може би и тези на децата си, в случай че желаят да оцелеят. Затова пък имунизацията е безвъзмездна и несъмнено ще може да им спести това тежко финансово задължение. Като човек, който най-малко един път е бил на изкуствено дишане, зная от персонален опит, че безусловно никой не желае да преживее сходно нещо. И се запитвам кое е по-добре – една или две инжекции, или да бъдеш замаян и да рискуваш в никакъв случай да не се събудиш? Защото единствено с анестезия могат да ти вкарат маркучите в гърлото, които да продължат да доставят тялото с О2.
Но това не е всичко. Ваксинацията защищава хора като мен. Ако другите хора не се разболяват, те няма да могат да заразят и мен. Ние, хората с отслабена имунна система, се нуждаем от бариери към нас, които да ни защищават от заболявания. Точно заради тази причина към този момент не се опасяваме от полиомиелита или едрата шарка. Понеже съвсем всички хора са ваксинирани, те не са рискови - дори и за тези, като мен, които не могат да се имунизират.
Къде свършват персоналните свободи
Отвращавам се, когато възрастни хора гръмогласно се възмущават от това, че трябвало да носят защитни маски. Да, не е доста прелестно, само че е дребната жертва, която се желае от нас, с цел да се опитаме най-малко да забавим разпространяването на заболяването. Същото важи и за имунизацията. Временните странични въздействия, като температура или главоболие, са нищо спрямо това, което COVID-19 може да ни аргументи, а и към този момент е предизвикал на значително хора.
И най-после – който си мисли, че маските или имунизациите нарушават персоналната независимост и че всеки би трябвало да може да прави каквото си желае, дано знае, че същинското ограничаване на персоналната независимост настава, когато се озовеш в интензивното поделение и бъдеш включен на изкуствено дишане, тъй като другояче просто не можеш да дишаш. Който желае да свърши тази пандемия би трябвало да се имунизира и да носи маска. Това е най-бързият и минимум мъчителният излаз от хаоса. А аз се надявам да мога при по-добри условия да ознаменувам осмата годишнина от деня на моята трансплантация.
Автор: Кай Дамбах
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ