Джоузеф Стиглиц: Италия да въведе двойна валута*
Еврото може би е покрай нова рецесия, предвижда известният американски икономист Джоузеф Стиглиц в "Гардиън " . В Италия, третата по величина стопанска система в еврозоната, бе определено държавно управление, което може да бъде несъмнено минимум като евроскептично. Това не трябва да изненадва никого. Италианската засечка е следващият предсказуем (и предсказван) епизод от дългата сага на едно неприятно проектирано валутно съглашение, в което водещата мощ Германия спъва нужните промени и упорства за политика, изостряща свойствените му проблеми, употребявайки изразителност, чието предопределение наподобява е да разпалва пристрастеностите.
Италия се показва зле след въвеждането на еврото. Реалният й БВП (коригиран по отношение на инфлацията) през 2016-а е същият като през 2001-ва. Но и еврозоната като цяло не се показва добре. От 2008-а до 2016-а действителният й Брутният вътрешен продукт е повишен общо с едвам 3 %. През 2000 година, една година след въвеждането на еврото, американската стопанска система е единствено с 13% по-голяма от тази на еврозоната, а през 2016-а разликата е към този момент 26 на 100. След действително повишаване с към 2.4% през 2017-а, което е незадоволително за премахване на вредите от десетилетие боледуване, еврозоната още веднъж се олюлява.
Ако една страна се показва зле, отговорна е тя, само че в случай че доста страни се показват зле, отговорна е системата. Както споделих в книгата си "Еврото: Как една обща валута заплашва бъдещето на Европа ", системата на еврото е съвсем проектирана да се провали. Тя в профил основните регулаторни механизми на държавните управления (лихви и обменни курсове) и вместо да сътвори нови институции, с чиято помощ страните да могат да се оправят със обстановки, в които могат да попаднат, наложи нови структури, постоянно основани върху дискредитирани стопански и политически теории - за дефицитите, дълга и даже структурните политики.
От еврото се очакваше да донесе споделен разцвет, който ще ускори солидарността и ще усили европейската интеграция. Всъщност то направи тъкмо противоположното, като забави растежа и пося раздори.
Проблемът не е в неналичието на хрумвания по какъв начин да се продължи напред. Френският президент Еманюел Макрон в две свои речи (в Сорбоната през септември и когато получаваше Наградата за европейско единение "Карл Велики " през май) формулира ясна визия за европейското бъдеще. Само че немската канцлерка Ангела Меркел в действителност заля със студена вода предложенията му, като предложи смехотворно малко пари да бъдат вложени в незабавно нуждаещи се области.
В книгата си акцентирах незабавната потребност от обща скица за обезпечаване на депозитите, която да предотвратява банкови суматохи в по-слаби страни. Германия наподобява признава нуждата от банков съюз за действието на единната валута, само че отговорът й е сходен на този на свети Августин: "О, Господи, помогни ми да стана благодетелен, само че не незабавно ". Както наподобява, основаването на банковия съюз е промяна, която ще бъде подхваната някъде в бъдещето без значение от вредите сега.
Централният проблем в една зона на обща валута е по какъв начин да се поправят разминаванията в обменните курсове, сходни на това, от което в този момент е наранена Италия. Германското решение е тежестта да бъде стоварена върху слабите страни, които към този момент страдат от висока безработица и слаб напредък. Знаем до какво води това: още повече болежка, премеждия, безработица и занимателен напредък. Дори най-после растежът да се възвърне, Брутният вътрешен продукт в никакъв случай не доближава равнището, до което би стигнал, в случай че би била следвана по-разумна тактика. Алтернативата е да се трансферира по-голяма част от тежестта на корекциите върху по-силните страни с по-високи заплати и по-силно търсене, подкрепяно от държавни капиталови стратегии.
Първото и второто деяние на тази пиеса сме ги гледали към този момент доста пъти. Избира се ново държавно управление, което дава обещание по-добре да се спазари с Германия за преустановяване на лишенията и сформиране на по-разумна стратегия за структурна промяна. Ако Германия изобщо трепне, това не е задоволително за смяна на икономическия курс. Антигерманските настроения се ускоряват и всяко държавно управление, без значение дали лявоцентристко или десноцентристко, което намекне за нужда от промени, бива свалено. На власт идват антисистемните партии. Настъпва блокаж.
Политическите водачи в еврозоната минават в положение на парализа: жителите желаят да останат в Европейски Съюз, само че желаят и завършек на лишенията и завръщане на просперитета. Обяснява им се, че не могат да имат и двете. Продължавайки да се надяват на смяна на мисленето в Северна Европа, затруднените държавни управления съблюдават курса, а страданията на народите им се усилват.
Социалистическото държавно управление на Антонио Коща в Португалия е изключение от този модел. Коща съумя да върне страната си към напредък (2.7% през 2017-а) и да реализира висока известност (44% от португалците смятаха че държавното управление се показва над упованията им през април 2018-а).
Италия може да се окаже друго изключение, само че в напълно друг смисъл. Там настроенията против еврото идват и отляво, и отдясно. При състояние че крайнодясната му партия Северна лига е на власт, нейният умел водач Матео Салвини може да извърши заканите, които новаци в политиката другаде не смеят. Италия е задоволително огромна, с задоволително положителни и изобретателни икономисти, които да ръководят фактическа разлъка с еврото, действително установявайки гъвкава двойна валута, с която да върнат просперитета. Това би нарушило разпоредбите на еврозоната, само че тежестта от юридическото излизане от нея ще бъде трансферирана на Брюксел и Франкфурт, като Италия ще може да разчита парализата на Европейския съюз да попречи на окончателното разкъсване. Какъвто и да бъде резултатът, еврозоната ще стане на пух и прахуляк.
Не е нужно да се стига до такава степен. Германия и другите страни от Северна Европа могат да спасят еврото, като покажат повече човещина и еластичност. Но откакто сме гледали толкоз пъти първото деяние на тази пиеса, не разгадавам на тях да трансформират сюжета.
* Заглавието е на редакцията
Италия се показва зле след въвеждането на еврото. Реалният й БВП (коригиран по отношение на инфлацията) през 2016-а е същият като през 2001-ва. Но и еврозоната като цяло не се показва добре. От 2008-а до 2016-а действителният й Брутният вътрешен продукт е повишен общо с едвам 3 %. През 2000 година, една година след въвеждането на еврото, американската стопанска система е единствено с 13% по-голяма от тази на еврозоната, а през 2016-а разликата е към този момент 26 на 100. След действително повишаване с към 2.4% през 2017-а, което е незадоволително за премахване на вредите от десетилетие боледуване, еврозоната още веднъж се олюлява.
Ако една страна се показва зле, отговорна е тя, само че в случай че доста страни се показват зле, отговорна е системата. Както споделих в книгата си "Еврото: Как една обща валута заплашва бъдещето на Европа ", системата на еврото е съвсем проектирана да се провали. Тя в профил основните регулаторни механизми на държавните управления (лихви и обменни курсове) и вместо да сътвори нови институции, с чиято помощ страните да могат да се оправят със обстановки, в които могат да попаднат, наложи нови структури, постоянно основани върху дискредитирани стопански и политически теории - за дефицитите, дълга и даже структурните политики.
От еврото се очакваше да донесе споделен разцвет, който ще ускори солидарността и ще усили европейската интеграция. Всъщност то направи тъкмо противоположното, като забави растежа и пося раздори.
Проблемът не е в неналичието на хрумвания по какъв начин да се продължи напред. Френският президент Еманюел Макрон в две свои речи (в Сорбоната през септември и когато получаваше Наградата за европейско единение "Карл Велики " през май) формулира ясна визия за европейското бъдеще. Само че немската канцлерка Ангела Меркел в действителност заля със студена вода предложенията му, като предложи смехотворно малко пари да бъдат вложени в незабавно нуждаещи се области.
В книгата си акцентирах незабавната потребност от обща скица за обезпечаване на депозитите, която да предотвратява банкови суматохи в по-слаби страни. Германия наподобява признава нуждата от банков съюз за действието на единната валута, само че отговорът й е сходен на този на свети Августин: "О, Господи, помогни ми да стана благодетелен, само че не незабавно ". Както наподобява, основаването на банковия съюз е промяна, която ще бъде подхваната някъде в бъдещето без значение от вредите сега.
Централният проблем в една зона на обща валута е по какъв начин да се поправят разминаванията в обменните курсове, сходни на това, от което в този момент е наранена Италия. Германското решение е тежестта да бъде стоварена върху слабите страни, които към този момент страдат от висока безработица и слаб напредък. Знаем до какво води това: още повече болежка, премеждия, безработица и занимателен напредък. Дори най-после растежът да се възвърне, Брутният вътрешен продукт в никакъв случай не доближава равнището, до което би стигнал, в случай че би била следвана по-разумна тактика. Алтернативата е да се трансферира по-голяма част от тежестта на корекциите върху по-силните страни с по-високи заплати и по-силно търсене, подкрепяно от държавни капиталови стратегии.
Първото и второто деяние на тази пиеса сме ги гледали към този момент доста пъти. Избира се ново държавно управление, което дава обещание по-добре да се спазари с Германия за преустановяване на лишенията и сформиране на по-разумна стратегия за структурна промяна. Ако Германия изобщо трепне, това не е задоволително за смяна на икономическия курс. Антигерманските настроения се ускоряват и всяко държавно управление, без значение дали лявоцентристко или десноцентристко, което намекне за нужда от промени, бива свалено. На власт идват антисистемните партии. Настъпва блокаж.
Политическите водачи в еврозоната минават в положение на парализа: жителите желаят да останат в Европейски Съюз, само че желаят и завършек на лишенията и завръщане на просперитета. Обяснява им се, че не могат да имат и двете. Продължавайки да се надяват на смяна на мисленето в Северна Европа, затруднените държавни управления съблюдават курса, а страданията на народите им се усилват.
Социалистическото държавно управление на Антонио Коща в Португалия е изключение от този модел. Коща съумя да върне страната си към напредък (2.7% през 2017-а) и да реализира висока известност (44% от португалците смятаха че държавното управление се показва над упованията им през април 2018-а).
Италия може да се окаже друго изключение, само че в напълно друг смисъл. Там настроенията против еврото идват и отляво, и отдясно. При състояние че крайнодясната му партия Северна лига е на власт, нейният умел водач Матео Салвини може да извърши заканите, които новаци в политиката другаде не смеят. Италия е задоволително огромна, с задоволително положителни и изобретателни икономисти, които да ръководят фактическа разлъка с еврото, действително установявайки гъвкава двойна валута, с която да върнат просперитета. Това би нарушило разпоредбите на еврозоната, само че тежестта от юридическото излизане от нея ще бъде трансферирана на Брюксел и Франкфурт, като Италия ще може да разчита парализата на Европейския съюз да попречи на окончателното разкъсване. Какъвто и да бъде резултатът, еврозоната ще стане на пух и прахуляк.
Не е нужно да се стига до такава степен. Германия и другите страни от Северна Европа могат да спасят еврото, като покажат повече човещина и еластичност. Но откакто сме гледали толкоз пъти първото деяние на тази пиеса, не разгадавам на тях да трансформират сюжета.
* Заглавието е на редакцията
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ