Димчо Дебелянов и неговата най-силна и невъзможна любов
Епохата, в която се ражда и живее Димчо Дебелянов (28 март 1887 - 2 октомври 1916), е прекомерно отдалечена и едва исторически разказана, с цел да вникнем до дъно в атмосферата й и да разберем всички тези събития. Скоро освободилата се България несигурно стъпва на краката си. Следва комплицирана политическа конюнктура, закани от интернационалните спорове и войни. В страната политическият живот е динамичен - сменят се държавни управления, стартира развиването на свободна пазарна стопанска система, заформят се интелектуални кръгове.
В тази бурна ера, във постоянно кипящата Копривщица, се ражда Димчо и първа майка му усеща поетичната му заложба - Цана Илиева (Дебелянова) вечно остава предана на най- дребното от шестте си деца с нежна всеотдайна обич, а той й посвещава едно от най- красивите си стихотворения " Да се завърнеш в бащината къща ".
Димчо пораства сензитивно дете с духовни потребности, които не може да удовлетвори, потребност от книги, от интелектуална среда, която едвам тогава стартира да се оформя. Затова и срещата с учителката от Ихтиман Иванка Дерменджийска белязва живота му вечно. Тя споделя интереса му към книгите - нещо, което не е било типично за дамите отвън София и той е неудържимо притеглен от нея - и от външността й, само че и от интелекта й. Следва дълга и динамична преписка и редки срещи. Тя трябвало прецизно да пази положителното си име и срещи уединено за дълго време били немислими в дребен град като Ихтиман. Драмата в неговата сензитивна душа е голяма. Ето какво написа той на Иванка:
„ Тази е, в случай че не се неистина, пета година, откак аз усетих първия боязън на любовта към теб. Добри и неприятни дни са минали от тогаз, доста неща са претърпени и забравени, само че едно аз ясно помня и ясно зная – то е, че през тези пет години нито един ден не е минал, без да помисля за тебе. Аз те любех енергично и откровено и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран…
Аз можех доста елементарно да ти се обясня, доста пъти ми се е представяла опцията да направя това. Но аз не можех и не желаех да го направя единствено тъй като турях твоето благополучие нагоре от моето. Аз мислех, че ти любиш различен, и не желаех да стоя сред двама ви… Може грубо да съм се лъгал, като съм мислил по този начин, но… това, което е минало, не може да се върне.
През това време аз не можех да се веселя същински, тъй като скърбях, че тази, която така безумно любя, в никакъв случай няма да узнае моята обич. И аз избягвах да се срещам с дами, тъй като ме беше боязън да не се увлека по друга и да не помни теб, която изпълваше моя живот. Едни ме мислеха за леден и некадърен да любя, други – за обезверен черноглед. Аз не бях нито едното, нито другото.
Аз бях кадърен да любя и любех така свято и така откровено, както малко на брой са любили.
…Безкрайна наслада съм чувствал, когато съм те виждал или когато са ми казвали нещо за теб…
…Пред мисълта, че ти най-сетне ще схванеш моята обич и че ти най-сетне ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от благополучие. И сега, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа – тя е изкупена с толкова доста душевни страдания.
Аз усещам по какъв начин твоята обич би ми вдъхнала нови сили, нова религия, нови очаквания.
Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.
Най-хубавите ми мемоари са спомените за срещите с теб.
Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.
Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, само че аз не мога да не ти кажа това, което толкова време се е набирало в душата ми.
…Позволи ми да се обръщам към тебе единствено с името ти. То е така хубаво и когато го изговарям или пиша, усещам, че то показва всичката моя любов…
Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето така разбъркано първо любовно писмо. Как желая да те видя! ”
Колко деликатност, каква мощна обич прозира във всяка една негова дума! Тревогата от неналичието на срещи, неяснотите и разминаванията насаждат и у двамата възприятие на незадоволеност и отчаяние. Близките на Иванка не утвърждават поета и я пращат да учи в Швейцария. Сърцето му е разрушено. Но влюбчивата му душа копнее за обич и споделеност и след Иванка той има няколко буйни любови, нито една от които не приключва щастливо.
Но в изкуството разрушеното сърце е най- могъщата муза и той написва едни от най- красивите си стихотворения. Докато войната не го трансформира вечно. Балканската война, след нея Първата международна война, пращат Димчо Дебелянов на фронта паралелно с хиляди млади мъже, вярващи в националната идея за свободна и обединена България. На фронта той си дава сметка, в ретроспекция на късия си и буен живот, че единствената, която е обичал същински, е Иванка - " момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман ".
В тази бурна ера, във постоянно кипящата Копривщица, се ражда Димчо и първа майка му усеща поетичната му заложба - Цана Илиева (Дебелянова) вечно остава предана на най- дребното от шестте си деца с нежна всеотдайна обич, а той й посвещава едно от най- красивите си стихотворения " Да се завърнеш в бащината къща ".
Димчо пораства сензитивно дете с духовни потребности, които не може да удовлетвори, потребност от книги, от интелектуална среда, която едвам тогава стартира да се оформя. Затова и срещата с учителката от Ихтиман Иванка Дерменджийска белязва живота му вечно. Тя споделя интереса му към книгите - нещо, което не е било типично за дамите отвън София и той е неудържимо притеглен от нея - и от външността й, само че и от интелекта й. Следва дълга и динамична преписка и редки срещи. Тя трябвало прецизно да пази положителното си име и срещи уединено за дълго време били немислими в дребен град като Ихтиман. Драмата в неговата сензитивна душа е голяма. Ето какво написа той на Иванка:
„ Тази е, в случай че не се неистина, пета година, откак аз усетих първия боязън на любовта към теб. Добри и неприятни дни са минали от тогаз, доста неща са претърпени и забравени, само че едно аз ясно помня и ясно зная – то е, че през тези пет години нито един ден не е минал, без да помисля за тебе. Аз те любех енергично и откровено и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран…
Аз можех доста елементарно да ти се обясня, доста пъти ми се е представяла опцията да направя това. Но аз не можех и не желаех да го направя единствено тъй като турях твоето благополучие нагоре от моето. Аз мислех, че ти любиш различен, и не желаех да стоя сред двама ви… Може грубо да съм се лъгал, като съм мислил по този начин, но… това, което е минало, не може да се върне.
През това време аз не можех да се веселя същински, тъй като скърбях, че тази, която така безумно любя, в никакъв случай няма да узнае моята обич. И аз избягвах да се срещам с дами, тъй като ме беше боязън да не се увлека по друга и да не помни теб, която изпълваше моя живот. Едни ме мислеха за леден и некадърен да любя, други – за обезверен черноглед. Аз не бях нито едното, нито другото.
Аз бях кадърен да любя и любех така свято и така откровено, както малко на брой са любили.
…Безкрайна наслада съм чувствал, когато съм те виждал или когато са ми казвали нещо за теб…
…Пред мисълта, че ти най-сетне ще схванеш моята обич и че ти най-сетне ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от благополучие. И сега, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа – тя е изкупена с толкова доста душевни страдания.
Аз усещам по какъв начин твоята обич би ми вдъхнала нови сили, нова религия, нови очаквания.
Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.
Най-хубавите ми мемоари са спомените за срещите с теб.
Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.
Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, само че аз не мога да не ти кажа това, което толкова време се е набирало в душата ми.
…Позволи ми да се обръщам към тебе единствено с името ти. То е така хубаво и когато го изговарям или пиша, усещам, че то показва всичката моя любов…
Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето така разбъркано първо любовно писмо. Как желая да те видя! ”
Колко деликатност, каква мощна обич прозира във всяка една негова дума! Тревогата от неналичието на срещи, неяснотите и разминаванията насаждат и у двамата възприятие на незадоволеност и отчаяние. Близките на Иванка не утвърждават поета и я пращат да учи в Швейцария. Сърцето му е разрушено. Но влюбчивата му душа копнее за обич и споделеност и след Иванка той има няколко буйни любови, нито една от които не приключва щастливо.
Но в изкуството разрушеното сърце е най- могъщата муза и той написва едни от най- красивите си стихотворения. Докато войната не го трансформира вечно. Балканската война, след нея Първата международна война, пращат Димчо Дебелянов на фронта паралелно с хиляди млади мъже, вярващи в националната идея за свободна и обединена България. На фронта той си дава сметка, в ретроспекция на късия си и буен живот, че единствената, която е обичал същински, е Иванка - " момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман ".
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ