Елис Айлънд, 3 ноември 1954 г. 10 часът сутринта Всичко

Елис Айлънд, 3 ноември 1954 година 10 часът сутринта
Всичко пристигна от морето. От морето, с тези два кораба, които акостираха тук. За мен самия те по този начин и не отплаваха, забиха един път вечно своите котви и канджи надълбоко в плътта ми и в душата ми. Всичко, което бях считал за открито един път вечно, се трансформира в пепел. След няколко дни завършвам сметките си с този остров, който погълна целия ми живот. Приключвам с този остров, на който съм финален страж и финален пандизчия. Приключвам с този остров, въпреки да не знам съвсем нищо за останалата част от света. Отнасям със себе си два куфара и някои дребни предмети. В тях са затворени спомените ми. И целият ми живот.
Остават ми девет дни и нито ден повече, преди чиновниците от Федералното бюро за имиграцията да дойдат и публично да закрият Центъра на Елис Айлънд. Предупредиха ме, че ще дойдат рано сутринта идващия петък, 12 ноември. Заедно ще създадем обиколка на острова и ще оценим положението на имуществото. Ще им връча всички ключове, които са на предпазване при мен, на порти, решетки, хранилища, хангари, канцеларии, а сетне ще отпътува дружно с тях за Манхатън.
Тогава за мен ще настъпи моментът да извърша последните формалности в една от тези здания от стомана и стъкло, които с безбройните си прозорци припомнят грамадна сива пчелна пита и където за всичките тези години надали съм стъпил повече от десетина пъти. И тогава най-накрая ще бъда свободен. Във всеки случай това ще ми оповестят със примес от състрадание и злоба, както се поставя на сътрудник, който в уречения ден и час престава да бъде част от колектива и към този момент не споделя нищо от това, което от година на година се е трансформирало в взаимно съществуване, формирано от малко или доста общи грижи и цели. Той напуща глутницата като остаряло животно, което се отлъчва, с цел да почине в самотност, до момента в който останалите не престават напред. Обикновено този преход се отбелязва с потискаща гала. Неизбежните речи, припомняне на извоюваните със задружни старания победи, бира, уиски, потупвания по гърба, обещания за бъдещи приятни срещи, които всеки се усеща длъжен да даде и незабавно по-късно да не помни, а оня, който празнуват, си потегля на зигзаг с нормалния подарък – въдичарски кол или комплект дърводелски принадлежности. Много бих желал да избегна всичко това. В Бруклин, в квартала „ Уилямсбърг “, ме чака дребен апартамент, завещание от моите родители. Три неголеми стаи, задръстени с техните мебели, които по този начин и не смених, и целият им живот, изобразен по стените посредством фотоси, картини и дребни декорации. Честно казано, малко се багра да се заселя в него, стигат ми моите мемоари, с цел да би трябвало да поемам бремето и на техните, само че по този начин или другояче, съм роден там и няма къде другаде да отида, пък и не ми се има вяра в този момент това да има някакво значение.
Още девет дни, през които ще скитам из празните коридори, безлюдните пространства, прашните стълбища, кухните, лечебницата, огромната приемна, в която от много време отекват единствено моите стъпки.
Девет дни и девет нощи, преди да стъпя на континента и да заживея измежду хората. За мен това значи да се озова посред пустиня. Та какво знам аз за днешния живот на хората? Моят личен живот е задоволително неразбираем за самия мен, сходно на книга, която смяташ, че си прочел, а внезапно се оказва, че е написана на неразбираем език. Не мога да си обясня този непредвиден ентусиазъм за писане, незнайно за кого, който ме накара да седна на това към този момент излишно бюро, измежду подредените по лавиците картонени папки, моливите, линиите за начертаване и печатите пред мен, всички тези предмети, които сформират моята история. История, слята в продължение на няколко десетки години с историята на остров Елис, само че въпреки всичко белязана от събития, засягащи единствено и само мен, за които бих желал да опиша в този момент, колкото и да ми е мъчно. Що се отнася до останалото, за това си има историци.
Тук съм обграден от сивота, вода, цимент и тухли. Почти не познавам друга панорама, с изключение на Хъдсън, грапавата линия на небостъргачите, които от година на година се множаха, ставаха все по-високи, преплитаха се, трупаха се като че ли един върху различен, трансформирайки се в онази каменна джунгла, която през днешния ден всеки познава, а в подножието им корабите и фериботите, браздящи залива, и Светата Свобода, или Мис Либърти, както я назоваха от време на време пристигналите от Европа имигранти, когато я зърнеха върху нейния каменен фундамент, в сиво-зелените одежди, величествена, с непроницаемо лице, вдигнала високо ръка над вълните.
Независимо от годишното време водата си остава сива, като че ли слънцето не съумява да проникне в нея, като че ли някакво непрозрачно було се стеле на повърхността и пречи на светлината да промени цвета ѝ. Изменчиво е единствено небето, познавам всички негови отсенки, от яркосиньо до тъмновиолетово, и облаците с всичките им форми, перести, кълбести или пухкави, които дефинират настроението на деня.
Днес под моя власт са само стените. Тревата и растенията, поникнали от донесени от вятъра семена, порастват на воля. Няма да мине доста време и всичко тук ще се трансформира в голям самороден парк, досами водата, над който бди отдалече Свободата, тържествено извисила снага на своята канара. Понякога имам чувството, че цялата Вселена за мен се е свила до размерите на този остров. Остров на вярата и на сълзите. Място, което смазваше и градеше ориси, което превръщаше ирландския селяндур, калабрийския овчар, немския служащ, полския равин и унгарския служител в американски жител, откакто преди този момент го бе лишило от предходната му национална принадлежност. Струва ми се, че те към момента са тук, призрачна навалица, която витае край мен.
Някаква необяснима мощ ме кара да се обърна към предишното, което смятах, че ще мога да не помни. Оказва се, че по този начин и не съм съумял. След няколко дни ще бъда един от незнайните, непретенциозно облечени пенсионери, обитаващ апартамент, неразграничим от хиляди други, на елементарна улица в вулгарен квартал на Бруклин; в човек, който постоянно взема рейса, не пропуща да поздрави съседите, грижи се за котката си и пазари в прилежащата бакалия. Зная, че всичко това ще бъде единствено лъжлива симулативност. Без деца, без близки, без семейство. Само със мемоари. При това натрапчиви. Те гъмжат вътре в мен, като че ли всички сенки от моето съществуване са се пробудили незабавно щом са научили, че си потеглям от тук, и няма да ме оставят на мира, до момента в който не опиша за тях.
5 часът следобяд, същият ден
Една след друга през паметта ми вихрено минават картини. Може би ще разчистя сметките си с предишното, в случай че съумея да го опиша върху тези листове. Върху тях стои емблемата на Федералните служби по имиграцията. Център на Елис Айлънд. Директор. Сега това ми се коства смешно. Все отново се старая да държа на разстояние сенките, наобиколили леглото ми, които нямат никакво желание да си отидат. Девет дни. Девет нощи. Дали ще ми стигне времето да стигна до края?
Да, всичко пристигна от морето, с корабите, цялостни с клетници, натъпкани като добитък в отвратителните долни палуби, откъдето те излизаха стъписани, сковани и залитащи, с цел да се изправят лице в лице със своите фантазии и очаквания. Всички те минават още веднъж пред погледа ми. Тук се приказват всички езици. Същинска нова Вавилонска кула, само че прекършена в своя порив нагоре, изравнена със земята. Вавилонска кула след нейното срутване в следствие от Божия яд, когато всеки още веднъж е почнал да приказва изначалния си език.
Научих се да разграничавам безпогрешно звученето на обособените езици и следих държанието на хората, пристигнали от една и съща страна и даже от една и съща област. Страхът у тях се демонстрира по еднакъв метод, паниката намира израз както посредством слова, по този начин и в мълчанието.
В погледа на тези хора се четат боязън и очакване, а също безпокойство да не кажат или сторят нещо, което един път вечно ще захлопне пред тях вратите към парадайса, без да имат визия какво тъкмо се чака от тях. Ето за какво преди слизането от кораба множеството са облекли най-приличните си облекла, с цел да минат през идната инспекция. Ризите на мъжете са така безупречно бели, че човек се пита по какъв начин са могли да ги опазят през двете или трите седмици по море в ужасни условия; дамите са в дълги поли, вталени сака и светли корсажи. Всички те идват с облеклата, които са били горделивост там, откъдето идват, а ние по тях съдим за пропастта, която дели техния свят от нашия. Широки пристегнати в кръста рубашки, бродирани жилетки, кожени калпаци, дълги черни кафтани, каскети от туид, забрадки или няколко реда колиета с перли от цветно стъкло или корали. Тук си дават среща всевъзможни светове и единствената дума, която ги сплотява, е Америка.