Елена Шаханова е волейболистка на ЦСКА и на националния отбор

Елена Шаханова е волейболистка на ЦСКА и на националния тим на България. Израства в спортния и разнороден културен дух на своето семейство: майка й Фанка Шаханова и татко й Райчо Шаханов са едни от основоположниците на волейбола в България. Майка й е  известна като първата плонжонистка на своята страна, а татко й Райчо Шаханов е основател на първия компютърен статистически разбор по волейбол, като и двамата са пословични със своята  волейболна школа “Шаханов ”. С ЦСКА Елена печели една Купа на Европейските Шампиони (1979 г.), една Купа на Купите (1982 г.), пет шампионата и три Купи на България. Играе в Италия за тима на град Потенца за сезона 1982-1984г, където през 1990 г се завръща като треньор. Освен това е сътрудник на БНР в Италия, като е работила още във вестник „ Старт “ и е сътрудник за Италия на ежедневника „ Спорт ”, както и на „ Радио Експрес “. Удостоена е с премията „ Най-добър публицист на годината “ от Асоциацията на българските спортни публицисти през 2004-а година.

Г-жо Шаханова, вие сте откърмена и израснала с обич към волейбола и най-много ЦСКА. Разкажете по какъв начин стартира приказката сред вас и „ алените “?

От родилния дом, аз съм се озовала незабавно във волейболната конюнктура у дома. Една креативна, спортна атмосфера в която имаше волейболни топки от тези кожените – унгарско произвеждане, книги, подготвителни стратегии, полемики, мемоари, които майка ми и татко ми ми разказваха от техния волейболен спортен интервал и житейският им опит обвързван с него. Била съм още бебе, когато татко ми е завършвал второто си висше обучение във ВИФ тогава – в този момент НСА: на едното си коляно държал мене, на другото учебниците (смее се).



Майка ми продължи да играе откакто ме роди и ме водеше на мачове и тренировки. Тя игра до 36-годишна възраст с екипа на „ Септември “ – клуб, в който след това стана треньор дружно с татко ми. Водеха ме на всички места със себе си, аз бях „ детето “ на тима. Трябва да прибавя от тази посока, че и като пораснах, в никакъв случай не съм клеветила девойките, нито пък в къщи са желали да знаят кое и що. Може да звучи необикновено, само че беше по този начин! Всъщност, моята детска волейболна кариера стартира от „ Септември “ София. Този клуб обхващаше квартал „ Коньовица “, който по-късно бе пренаименуван на „ Красна поляна “. В края на 60-те години, се направиха по държавна линия реорганизации в спорта и по този метод бе решено „ Септември “ да се сплоти с ЦСКА и стана ЦСКА „ Септемврийско знаме “. И тук има един доста значим миг, тъй като в нашия волейболен случай, трябваше да се обединят две от най-хубавите школи, състезателки, били до през вчерашния ден огромни съперници, с изключение на, че имаше и разлика в общественото равнище сред двата столични квартала. Уж разлика нямаше, само че в реалност имаше: волейболстките от „ Септември “ произлизаха от по-бедни и работен фамилии, тези от ЦСКА, който обхващаше тогава „ Първи Ленински регион “  – това беше ориентировъчно казано към хотел „ Плиска “, бяха от фамилии от по-висок обществен сан. Спомням си, че майка ми и татко ми не спяха по цели нощи с цел да обмислят по какъв начин най-добре и безболезнено да обединят всичко това. И съумяха. Бих добавила, че това е една от най-големите им победи, от която се роди плодът на триумфите на техните тимове с ЦСКА.



Действителната ми волейболна кариера стартира там на кортовете на стадион „ Народна войска “ тогава, след 10-и ноември 1989г. – „ Българска войска “. Във възрастовата група „ пионерки “, треньор по някакво инцидентно стичане на събитията ми стана майка. Тя тренираше и младшата възраст, а татко ми старшата. На моето първо присъединяване на национално състезание в Шумен, ние, пионерките от ЦСКА станахме трети. Този бронзов орден бе и остава доста скъп за мен и до ден сегашен. С времето последователно мина в сребърен и в златни медали и в интернационален клубен проект с ЦСКА. Както пееха в една ария възпитаничките на майка ми (тя по този начин им споделяше – „ възпитанички “, тъй като треньора възпитава освен в спортна посока): „ Ние сме най-красиви, ние сме най-хубави “! Ние, волейболистките  от ЦСКА!

Какво беше чувството да растете в такава среда, около вашите родители Райчо и Фани, за които няма човек, който да не е споделил единствено суперлативи и да приказва с обич?

Майка ми и татко ми са едни от създателите на волейбола в България. Запознали са се на волейболното игрище в квартал „ Лозенец “, което било не надалеч от сегашния плувен комплекс „ Спартак “. Тя, Фани 12 годишна, той – Райчо на 18. Привързали се и тъй като майката на майка ми умряла, татко ми показал особена грижа и човечност към дребната Фани. И в този момент, когато се сещам за този интервал от живота им, още повече се прояснява от къде се е зародил техния метод към децата и освен, когато стават треньори. Те се грижеха доста за своите състезателки. Държаха да се осъществят освен във волейбола, само че в учението и в живота. В това, те убеждаваха и родителите и учителите, гаджета и съпрузи… Така, с времето построяват своя жанр на работа избран за „ Школа Шаханов “. И от ЦСКА и БФВ, тимовете им получаваха всяка година званието „ Отличник в учението и спорта “. Дори когато татко ми го избраха за треньор на женския тим на ЦСКА, той продължаваше да държи всички ние да се учим както би трябвало и да станем вишисти по-късно. Майка ми се гордееше наедно с тези, които донесоха волейболна популярност на България и имаха приключено обучение належащо за след спортната кариера и с тези, които станаха инженери, химици, медици, учители и така нататък



Каква бе тяхната магия, съгласно вас, с цел да запленят толкоз доста деца по волейбола? Как го правеха?

– Магията бе и в това, че те в никакъв случай не върнаха дете показало предпочитание да тренира, без значение дали е високо, ниско, едва или пълничко. Тази магия стигна до там, че при майка ми започнаха да водят дъщерите си видни персони, висши ръководители от значими държавни институции, дори деца на задгранични посланици и консули у нас. Тези хора я уважаваха, тъй като за нея всички деца бяха равни. Уважаваха я и тъй като знаеха, че децата им ще бъдат научени освен на волейбол. Майка ми и татко ми бяха като родители на своите волейболистки – строги и взискателни, насърчаваха, коригираха, направляваха, създаваха условия за разбор и размисъл. Важно бе и това, да се възпитава надвит дух и убеденост, да има постоянно колектив. И от тази посока, нашият дом се трансформира както шеговито го назоваха девойките „ Хотел-ресторант Шаханови “. Родителите ми помагаха  даже единствено със съвет и на други хора и спортисти. И един любопитен факт: когато майка ми трябваше да се пенсионира, министърът на защитата тогава – ведомството обвързвано с ЦСКА, военачалник Добри Джуров й сподели: “Вие сте Фанка Шаханова и можете да се пенсионирате когато пожелаете “. Когато тя реши да се пенсионира, щафетата на тима девойки младша възраст поех аз. Така стартирах като треньор по именитите волейболни треньорски пътеки на ЦСКА, които по-късно „ пренесох “ със себе си в Италия.

Имаше ли моменти, в които да сте се чувствала привилегирована или пък противоположното, семейството да е тежала, до момента в който пробивахте в женския тим на ЦСКА?

Не съм се чувствала привилегирована, може би тъй като желаех да реализира резултати с помощта на положения труд. Да си заслужа мястото. Когато татко ми стана треньор на дамите, който по решение на управлението на ЦСКА бе освежен и подмладен с „ детската градина “ от тимовете, които тренираше майка ми, аз трябваше да си заслужа мястото, по-големите и по-силните бяха тласък за мен. Баща ми въобще не ме е толерирал, а си припомням и един край за Купата на България за девойки старша възраст в Велико Търново против „ Левски-Спартак “. В един значим миг, направих някаква чудна нелепост, при което майка ми стана от треньорския стол и по този начин гръмко и възмутително ме наруга, че цялата естрада се срина от смях. Засмях се и аз и грабнахме купата. А при дамите, знам, че опитната Лили Ленкова, споделила на татко ми, че заслужавам да съм титуляр и на него несъмнено му е станало по-леко на душата.



Когато към този момент станахте част от женския отбор, допитвахте ли се постоянно за препоръки към тях или не искахте да „ прекалявате “ с волейбола вкъщи?

Вкъщи се говореше доста за волейбол от както се помня. Аз слушах какво се разисква по принцип. Слушах и следих когато обясняваха на някое от девойки като идваха у нас, кое, по какъв начин и що е най-добре да се направи. Четях и доста волейболна и друга спортна литература. Спомням си по какъв начин с Мая Стоева се запалихме да играем йога – беше оригиналност тогава. От йога, години по-късно, някой някъде сътвори упражненията за разпъване като подготовка преди спортно занятие и за възобновяване след него или по този начин наречения „ стретчинг “. Баща ми, който мина към Научния център на ЦСКА, го предложи тогава на всички волейболни тимове, които работеха и по неговата Целева стратегия за развиване – съгласно мен годна и до през днешния ден като база. И що се отнася до този единствен в България профилиран теоретичен и медицински център основан по концепция на полковник Георги Христов, ние съответно от волейбола имахме огромна изгода от него.

ЦСКА господства в тези години и е построен от страховит тим. Колко бе мъчно да се потвърди човек в подобен състав?

Ние израснахме дружно като деца. Когато татко ми събра в женския състав „ детската градина “ – Мая Стоева, Верка Стоянова, Румяна Каишева, Христина Даскалова, Мариана Халачева, Катюша Ничева, Ася Гребенчарска и мен, в него бяха към този момент опитните Лили Ленкова и капитанката Мария Минева. Към нас се присъединиха също една от първите негови волейболистки – Снежана Борисова и Венетка Кирилова – израснала също в „ Септември “. Така, че ние си се знаехме и оставаше да се съчетае опита на Лили и Мария с нашия общо казано гений. Наричаха ни „ млади и перспективни “ и ние не искахме да останем с прозвището „ бяха млади и перспективни “. Не беше елементарно, само че успяхме да се осъществяваме посредством желанието си да се потвърдим пред съперниците ни с помощта на градивната взаимна вътрешна конкуренция, че можем да бъдем измежду най-хубавите. Хубавото бе това, че всички бяхме от ЦСКА, израснали при едни и същи условия, правила и цели. А това е от доста огромно значение за развиването и триумфа на един тим. С времето към нас се причислиха още възпитанички на ЦСКА, както и волейболистки от други клубове, които се вписаха отлично в този подтекст.



Колективът при „ алените “ е легендарен в тези години, само че имахте ли по-близки девойки, с които запазихте през годините дългогодишен контакт?

Поради това, че бях дъщерята на Шаханови, не можех да си разреша да съм повече другарка с една или с друга съотборничка. Много ми се искаше, само че не се получаваше. А момчета – волейболисти ги беше боязън да имат заради това нещо общо с мен, като се изключи че мен ме държаха строго: от у дома в залата и назад. От тази посока мога да опиша куп занимателни истории, тъй като майка ми контролираше и този аспект на всички свои състезателки.  Станах „ другар на тима “ – както ме нарекоха самите състезателки на майка ми от ешелона на Емилия Пашова и Деси Никодимова. Те деца – аз тяхната кака, която на драго сърце тренираше с тях при първа опция. Имам връзка с тях както и с мои съотборнички. Преди време Румяна Каишева ми сподели да напиша книга. Както е тръгнало – ще го направя.

Къде беше вашата мощ на полето? В тези години е трябвало да умеете всичко, само че на кой детайл се чувствахте най-стабилна на игрището?

Ние можехме всичко. Това важи и за актуалния волейбол, тъй като без значение специализирането по постове, един волейболист би трябвало да има положителната база по всички детайли, които да развива по време на кариерата си. В противоположен случай остава с лимитирани благоприятни условия. Психическата резистентност и убеденост са също детайли от играта, които се построяват и усъвършенстват във времето. Естествено, всеки един има своите мощни технико – тактически страни. Майка ми споделяше, че играя в отбрана като нея и върша блок като татко ми. Наистина, аз се забавлявах доста да избавям топки в отбрана. И като нападател ще ви кажа за какво: тъй като, няма нищо по-неприятно за офанзивата, когато не може да откри метод да осъществя точка вследствие на мощната защита на съперника. „ Чадъра “ от блок се преглъща, но топката, която не пада на земята – не! (смее се)

Освен на вашите родители, на кои други треньори сте признателна за развиването ви като състезател?

От всички треньори при които съм играла в това число и във всички национални гарнитури съм научила по нещо. Що се отнася до ЦСКА, съм доста признателна на Митьо Димитров. Той вярваше в мен, усещаше, че желая тимът да е победител и всякакви други странични фактори непроизлизащи от нашето семейство не ме интересуваха. Като, че положителният му нюх към хората му подсказа, че за мен съперникът е от другата страна на мрежата. Същото мога да кажа за Иван Сеферинов – Джиго. С тях двамата спечелихме освен всичко на българска земя, само че и надлежно Купата на европейските първенци и Купата на купите. Джиго, както и Васил Симов преди него, внесоха „ мъжки “ лъх в нашия жанр на игра. С Васил Симов спечелихме първата купа на България и аз бях доста щастлива от това. Жалко, че той не разбра навреме, че аз желаех тимът да е първенец, да побеждава без значение от това кой е треньорът. Когато той стана европейски първенец с националния тим в зала „ Универсиада “, аз бях по майчинство и седях измежду феновете. След това го открих зад кулисите и го поздравих от сърце! Още виждам хем смаяната му, хем щастлива усмивка!

Научих доста от Васил Господинов. Той бе треньор на „ Левски-Спартак “, само че и на националния тим, в който ме повика за европейското състезание във Финландия. Уважавам също доста и Янко Янков, който ми бе  треньор в младежкия и женския народен тим. Той споделил на майка ми: “Елена е играч от класа и заслужава да играе в чужбина “. В умозаключение мога да кажа, че към моето огромно фамилно волейболно благосъстояние, откри място всичко това от другите мои треньори, което съгласно мен можеше да ми бъде потребно.

Накъде поехте след ЦСКА и мъчно ли бе акомодацията към волейбола в чужбина?

Да се играе или тренира в чужбина е сложна работа. Играх в началото в Италия в град Потенца. Разликата като организация въобще и жанр на работа бе от земята до небето. От ЦСКА да се попадне в изцяло аматьорска среда като метод на мислене и метод е нещо прекомерно мъчно за пояснение. Трябва да се преживее. Имах шанса да имам треньор, който искаше да научи освен това, а не на човек, който прикрива незнанието и незнанието си в ущърб на състезателя. Казва се Микеле Босо, беше кондуктор в градския превоз. С времето, треньорите в Италия станаха експерти, спортното обучение – висше. По-късно станах и треньор в Италия на тимове от А2 и Б1 като равнище. Въпроса е не какъв брой добър треньор си по принцип, а в каква среда се попадне. Имам поради в чужбина въобще. Културата на всяка страна е друга и това се отразява, което е обикновено и човек би трябвало да я схване, да съумее в случай че може да се приспособява някак към нея, с цел да може да се осъществя. Освен това, българите най-много, научиха италианците на волейбол и те излязоха доста рационални и сполучливи възпитаници. Развиха своя школа, влага се и в държавен проект. Нещата стигнаха до там, че в този момент освен ние взимаме италианци за треньори.



През годините изградихте име и известност на брилянтен публицист. Къде беше по-лесно, на полето или пред клавишите?

За мен трудът е развлечение. Не се ли забавлява човек – трудът му тежи. Като публицист, се усещам като състезател, чиято цел е да вдигне пръв трофея. Това става когато се работи, както е при груповите спортове какъвто е волейбола. За мен, както бе с тима на ЦСКА, всички неволи и недоразумения остават отвън залата, тъй като единствения съперник е от другата страна на мрежата. В този смисъл, надпреавата за отразяване на събитията сред медиите е като в бягането на 100 метра. В една редакция, в една медия дори, когато има групов синхрон самостоятелен от всичко останало, основаването на своевременната и дори изпреварваща информация е еднакво на триумф, на победа за всички свързани с нейното отразяване. Да се радват хората по трибуните без значение дали са твои почитатели и по същия метод откъм ефира е една позитивна замяна на сила даже когато се отразяват и невесели събития.

Следите ли обстановката в българския волейбол сега и какво мислите за представянето на женския отбор на ЦСКА в последните години?

До колкото имам опция да проследявам родния волейбол, си разрешавам да кажа, че изключително женския надали не умира. Става ми доста тъжно. Натрупа се във времето този спад, не се получи последователност, тъй като доста положителни експерти се отхвърлиха заради настъпилите промени или отпътуваха за чужбина. Запази се съгласно мен като цяло последователност в ЦСКА с помощта на Сашо Попов и в „ Славия “ с Джиго, а в последно време мъжката школа на „ Левски “ с Владо Николов почва да дава плодове. Определено, мъжкият ни волейбол от позиция на подрастващи поддържа положително и дори мощно интернационално равнище. Не се ли постави грижа към децата, към подрастващите въобще, не се ли влага пълноценно – мъчно ще бъде и за националните тимове да бъдат на равнище, без значение от това кой е треньора.

Какво бихте посъветвала девойките на „ алените “?

Да търсят постоянно успеха – на и отвън терена. Да взимат позитивното от загубите, тъй като в него е основата на градивния ход напред. Да имат вяра постоянно в себе си, че могат, че няма непреодолими трудности. Да не се плашат от компликациите. Защото както споделяше татко ми Райчо Шаханов: „ Животът е спорт – невъобразим без спорт “, а „ Победата е благополучие, горделивост от достижение на свикан ентусиазъм на една благородна цел “!