ЕЛЕНА АЛЕКОВА е родена в с. Мугла, Смолянско. Завършва Литературния

ЕЛЕНА АЛЕКОВА е родена в с. Мугла, Смолянско. Завършва Литературния институт " М. Горки " в Москва, където пази и научна степен лекар по лингвистика. Автор е на 12 поетически книги, романа в стихове " Милена " в две елементи, книгите " Отвъд думите " (белетристика), " По невидимите автомагистрали " (литературна критика), " Моята България " (публицистика) и други Носител е на влиятелни национални поетични награди. Води креативните вечери в Националния книжовен салон " Старинният файтон ". Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските публицисти, Съюза на учените в България, Съюза на тракийските сдружения в България и Тракийския теоретичен институт.>
Пъстър свят

Тази тишина бездумна.
Тези призрачни стени.
Огън без огниво лумне.
Звънне стих. И отзвъни.

Розите цъфтят и светят.
Птици, слънце, мирис.
Тези дни и нощи летни.
Този цветен летен свят.

Накъдето да погледнеш -
ври, кипи, лъчи, талази.
Облаци гърмят следващи.
Дъжд вали. И не вали.

Няма накъде да бързаш.
Спри. Почакай. Поеми
тази болежка, този въздух.
Поклони се доземи.

Мигове неуловими.
Дим и прахуляк. И суетност.
Тези шемети без име
и несмислени неща.

Всичко има. И го няма.
Толкова хубавини.
Хайде, поплачи. Но единствено
след момент се усмихни.

Просто така. Животът зрее.
И след момент ще отцъфти.
Тази пропаст ненадейна.
Тези ясни висоти.

Лебед

                  На Найден Вълчев

Спътнико мил, лебеде бял,
стихии те бият, само че още си цялостен,
постоянно забързан, влюбен и млад,
наследник на Балкана и целия свят.

Тя те взор с взор зелен:
" Има ли роза една и за мен? " -
" Всичките рози, блага, за теб са,
всичките жажди и всичките песни.

Тук си, наоколо си, ето те - само че! -
моя единствена, безконечна жена.
Няколко века ли, няколко мига...
Моя обич - независимост и верига! ".

" Лебеде бял с потрошени крила,
що стихии бяха и що - неволи!
Но не не помня до през днешния ден нито ден...
Твоите рози покълнаха в мен! ".

Жажда

Все тази жадност - по не знам какво -
без име, контури и форма.
И все това безмилостно Око
и този вик неосезаем - от горната страна.

И сякаш я утоляваш ден след ден
с обич, с знание, със стих порядъчен.
Но отново гориш незадоволен
и отново си нерв и след Михаля тичаш.

Уж влагаш всичко в няколко слова,
от себе си изстискал всяка клетка.
Но чувстваш какъв брой малко е това,
незначително, ужасно малко, в последна сметка.

Уж се смиряваш, мирен, тъжен,
завещания тачиш, спазваш, преоткриваш.
А все жонглираш - като по въже -
по криви мисли и пътеки криви.

Препъваш се и ставаш всякога -
ранен, решен, ненапълно свободен.
Но накъде ли водят и зоват
неведомите пътища Господни?

Все тази жадност, все един блян
по нещо, дето и не си сънувал
и може би даже не съществува...
Но ти надали в миналото ще спреш,
въпреки да знаеш какъв брой ще ти коства.

  * * *

Накъдето и да потегли -
все си е по коловоза.
Чакат и зад оня ъгъл
все тези там въпроси.

Както и да го извъртам,
както " и това ще мине "...
Уж безсмъртни, но смъртни -
някак си на половина.

Иде ми да се отплача,
иде ми да... като виждам:
сякаш е безкрайност, а на крачка -
първи мирис от мирис финален.

Нито сметките излизат,
нито с някого да диспутирам.
Уж свободни, а без избор.
И без глас, на туй от горната страна.

Нещо схвана, притискам крепко,
само че убягва ми още веднъж.
Хем е ясно, хем - мъгляво.
Истинско, само че и лъжовно.

Най-подир ми светва просто
(или гръмотевица ме тресна):
" Карай я, дребосъче, напряко
право към онази пропаст,

от която се страхуваш,
от която мира нямаш -
може да не съществува,
в случай че и да е примамна "...

Без въпроси, без " тъй като ",
без неистини и ала-бала... ".

Ето, потеглям през пръсти...
И стартирам изначало.