Единственият сигурен спътник в живота е страхът. Това е универсална

Единственият сигурен сателит в живота е страхът. Това е универсална страст без универсална форма. Така мисли канадската авторка Симон Сейнт Джеймс, която черпи ентусиазъм както от явните, по този начин и от по-фините страхове – тези, които на пръв взор не се виждат, само че са постоянно там, потънали надълбоко в сенките. Именно спектърът на това изконно човешко чувство съживява, дава компактност на готическата атмосфера и трансформира историята в действителност.

„ Айдълуайлд Хол “ е място за отхвърлените, за нежеланите, за проблематичните девойки. Но някъде посред лабиринта от злокобни коридори и потискащи запуснати стаи четири съквартирантки намират същинското другарство. Прошепнатите посред им страхове ги сплотяват, обаче всяка крие своите секрети. Започват да се случват необясними неща и девойките схващат за какво в цялото градче се носят клюки, че пансионът е населяван от призраци. Историите за духове звучат прекомерно правдоподобно. Особено откакто една от тях изчезва.

Шейсет години по-късно изоставеният „ Айдълуайлд Хол “ е разгласен за реституция. След като схваща, че нов притежател e решен да ремонтира и съживи остарелия интернат, журналистката Фиона Шеридън е решена, че няма да остане безпристрастна. Все отново двайсет години по-рано навръх това място е намерено тялото на мъртвата ѝ сестра. И макар че приятелят ѝ е наказан и излежава присъда за закононарушението, интуицията на Фиона ѝ подсказва, че разкритията по случая не са цялата истина. Колкото повече задълбава в злокобната историята на пансиона обаче, толкоз по-ясно става, че учебното заведение крие дълго защитавани секрети. И с всяко последващо късче от пъзела Фиона осъзнава, че призрачният шепот не е просто ехтене от предишното, а предизвестие, че злото в никакъв случай не си е тръгвало.

Симон Сейнт Джеймс, трансформирала се във феномен измежду създателите на мистерии със извънреден детайл, дебютира на български език под знака на Benitorial.

„ Момичетата от пансиона “ е съвършена комбинация от  тайнственост със извънреден детайл и психически съспенс, която, сходно на хубав танц, с всяка последваща стъпка води все по-близо до жестоката истина. Историята се разпростира слой след слой, а Симон Сейнт Джеймс с грациозност и прелест въвлича читателите в мрежа от секрети, която по едно и също време превзема и тревожи, вълнува и смразява кръвта.

„ Съчетание от страховита свръхестествена история и завладяваща тайнственост. Разказ, обхващащ тематиките за непоклатимото другарство, родителските проблеми, обсесията и сексизма, обединени в обаятелен сюжет, разпрострян се от един век към различен. “ – Associated Press

„ Този готически разказ, от който ще ви полазят тръпки, ловко преплита ликвидиране, случило се преди повече от 60 години, и секрети, които занапред следва да бъдат разкрити. Със злокобната си конюнктура и грабващия си сюжет, историята на Сейнт Джеймс е по едно и също време призрачна и същинска, пронизваща, въздействаща и незабравима. “ – BookPage

„ Тази тайнственост с хорър привкус е плашещо реалистична, изпълнена с борбени герои и с първокачествен разговор. За такова достижение Сейнт Джейм заслужава премия. “ – Booklist

Симон Сейнт Джеймс прекарва двайсет години зад кулисите на телевизионния бизнес, преди да се отдаде на писане на цялостен работен ден. Живее в покрайнините на Торонто, Канада, със брачна половинка си и една капризна котка. Пристрастена е към сушито, готическите романи от 70-те години на предишния век, дъждовните дни, кафето и „ Шерлок “ по Би Би Си. Можете да я намерите във фейсбук, Х, инстаграм, гудрийдс и пинтерест (но не на всички места едновременно).

***
Снимка Benitorial

Из „ Момичетата от пансиона “ от Симон Сейнт Джеймс 
ПрологБарънс, ВърмонтНоември 1950 година
Докато момичето се изкачваше по ската на „ Олд Барънс Роуд “, слънцето се скри под хоризонта. Нощта падаше, а ѝ оставаха още към пет километра пешком.

Въздухът тук посиняваше на свечеряване, ставаше лилавеникав и леден. Светлината размиваше дребните детайлности на пейзажа, като че ли ги гледаш през димна завеса. Момичето примижа и хвърли взор през рамо към пътя, откъдето беше тръгнала нагоре. Вятърът рошеше косата ѝ и пропълзяваше през тънката материя на якичката ѝ. Колкото и да се взираше, не видя никого зад себе си.

И въпреки всичко по-бързо, намерения си тя.

Забърза се по ската. Здравите ѝ училищен обувки пердашеха по камъчетата на разрушената улица, а дългите ѝ крайници се огъваха като на новородено жребче, което се пробва да резервира равновесие. Сивата вълнена пола, с която бе облечена, ѝ беше омаляла – към този момент стигаше до над коленете ѝ, – само че нямаше какво да се направи. Полата от униформата ѝ беше прибрана в куфара, който се удряше в краката ѝ. Съвсем скоро щеше още веднъж да я постави.

Ако имам шанс.

Стига, глупачке. Глупачка.

По-бързо.

Дланите ѝ се потяха върху дръжката на куфара. Едва не го беше изпуснала в напъните си да го смъкна от рейса, а потта мазета на иглички по гърба и под мишниците ѝ, когато погледна нагоре към прозорците на транспортното средство.

„ Всичко наред ли е? “ – попита я водачът, откакто нещо в паникьосаното изражение на девойката съумя да пробие безразличието му.

„ Да, да... “ – усмихна му се мъртвешки, махна с ръка и се обърна, а куфарът се заудря в коленете ѝ, като че ли припкаше по оживена градска улица, а не се влачеше едва-едва по разрушения път, прочут просто като Северната права. Сенките се бяха издължили, а тя погледна обратно, с цел да види по какъв начин вратата се затваря и рейсът потегля.

Никой различен не слезе тук. Тътренето на подметките ѝ и далечното грачене на гарван бяха единствените звуци. Беше сама.

Никой не я следваше.

Още не.

Стигна до подножието на ската на „ Олд Барънс Роуд “, задъхана от бързане. Наложи си да гледа единствено напред. Погледнеше ли обратно, щеше да призове това. Ако гледаше единствено напред, то нямаше да припарва до нея.

Студеният вятър задуха още веднъж и вледени потта ѝ. Тя се приведе напред и се забърза. Ако пресечеше косо през дърветата, щеше да мине диагонално и да се озове на спортното игрище, където най-малко имаше късмет да срещне някого по път за общежитието. Този маршрут беше по-кратък от другия, който заобикаляше гората и водеше до централния вход на „ Айдълуайлд Хол “. Но пък избереше ли късия маршрут, трябваше да излезе от пътя и да мине през дърветата в тъмнината. Имаше възможност да се изгуби. Не можеше да реши.

Сърцето ѝ прескочи за момент в гърдите, след това продължи да тупти. Напрежението постоянно ѝ причиняваше това, както и страхът. Токсичната композиция от двете я замая за малко, лиши ѝ способността да мисли. Тялото ѝ още не беше напълно с естествени размери. Въпреки че беше на петнайсет, гърдите ѝ бяха още дребни, а първият ѝ цикъл пристигна едвам предходната година. Лекарят я беше предизвестил, че ще закъснее – било напълно обикновено, биологична последица от недохранването. „ Млада си и ще се възстановиш – беше споделил той, – само че е пъкъл за тялото. “ Фразата отекваше в ушите ѝ известно време, промъквайки се през плетеницата на мислите ѝ. „ Ад за тялото. “ Дори съдържаше известна доза черен комизъм. Когато далечните ѝ родственици я видяха по-късно и попитаха какво е споделил лекарят, тя отговори автоматизирано: „ Каза, че е пъкъл за тялото “. При типа на смаяните им погледи се опита да добави нещо утешително: „ Поне си имам всички зъби “. Роднините ѝ отклониха очи – тези американци, които не разбираха какво достижение е да запазиш всичките си зъби. След това тя млъкна.

Вече се намираше по-близо до портите на „ Айдълуайлд Хол “. Паметта ѝ беше непокорна. Забравяше имената на половината съученички, с които живееше, само че пък можеше да си спомни илюстрацията от корицата на остарялото издание на „ Годишник на девойките Блеки “, което беше намерила на рафт в общежитието. На корицата бе изобразено момиче в рокля с ниска талия от 20-те, което разхожда игриво куче на хълма и прикрива очите си с длан, до момента в който вятърът развява косите му. Беше се взирала в тази илюстрация толкоз пъти, че даже я беше сънувала. Дори в този миг можеше да си спомни всеки щрих от нея. Част от очарованието на картинката идваше от невинността, от млечната непорочност на момичето, което можеше да разхожда кучето си, без да мисли за доктори и зъби, за рани и струпеи, както и за всички тези неща, които тя беше натикала дълбоко в мозъка си – неща, които изскачаха на повърхността, преди още веднъж да потънат в мрак.

Не чу никакъв тон зад тила си, само че разбра – просто по този начин. Дори при шуменето напразно в ушите и звука от личните ѝ стъпки тя съумя да долови някакво жужене – шепот, към който очевидно имаше сензитивност, тъй като, щом този път обърна глава и вратът ѝ изпука недоволно, тя видя фигурата. Изкачваше се по ската, по който самата тя беше предходна доскоро, и към този момент се спускаше по пътя към нея.

Не. Аз бях единствената, която слезе от рейса. Нямаше различен.

Но беше наясно, нали? Знаеше. Затова към този момент съвсем препускаше, а кокалчетата на ръцете ѝ и брадичката ѝ изтръпваха от мраз. Побягна с все мощ. Хватката ѝ върху дръжката на куфара стартира да отслабва, до момента в който той се блъскаше в крайници ѝ. Замига с напрежение измежду спускащия се мрак, пробвайки се да разграничи форми и познати места. Колко надалеч беше? Дали щеше да успее?

Отново погледна обратно. През тъмната пелена разграничи дълга черна пола, тънка талия и тесни плещи, както и прозирното придвижване на черен воал пред лицето на фигурата, потрепващ напразно. Невидими стъпала се движеха под подгъва на полата. Подробностите към този момент се виждаха по-ясно, тъй като фигурата беше по-близо – движеше се умерено, само че, незнайно по какъв начин, я застигаше. При всяко поглеждане обратно тя се озоваваше все по-близо. Лицето зад воала не се виждаше, само че девойката знаеше, че е следена. Долавяше скрития взор, вперен в нея.

Обзета от суматоха, внезапно смени посоката, излезе от пътя и се втурна сред дърветата. Там нямаше пътека и тя постепенно си запроправя път през гъстите шубраци, до момента в който мъртвите стъбла на плевелите я попарваха през дългите чорапи. Пътят зад нея изчезна от взор за секунди. Девойката стартира да налучква посоката с вярата, че се движи по права линия към игрището. Теренът я забавяше, а потта се стичаше на струйки сред плешките ѝ и попиваше в евтината памучна блуза, която залепваше за кожата ѝ. Куфарът беше неуместен и тежък, тъй че скоро го захвърли, с цел да се движи по-бързо през гората. Не се чуваше никакъв тон с изключение на хрипливото свистене на личното ѝ дишане.

Глезенът ѝ се усука, прониза я остра болежка, която се разнесе по целия ѝ крайник, само че тя продължи да бяга. Косата ѝ се освободи от фибите, клоните дращеха дланите ѝ, до момента в който ги избутваше от лицето си, само че все пак тя не спираше. Пред погледа ѝ се появи остарялата ограда на „ Айдълуайлд “, прогнила и изпочупена, елементарно преодолима. Зад нея не се чуваше и тон. А след това се чу.

„ Мери Хенд, Мери Хенд, мъртва под покров от пръст леден... “

По-бързо, по-бързо. Не позволявай да те хване.

„ Търси дружбата ти всеки ден... “

Пред нея дърветата започнаха да оредяват, а перлената светлина на полумесеца осветяваше терена на игрището.

„ Не давай отново да влезе вътре, запленен! “

Дробовете на момичето горяха, от гърлото ѝ изригна стенание. Не беше подготвена. Не беше. Въпреки всичко, което се беше случило... а може би и поради него. Кръвта ѝ към момента кипеше в ритъм; сломеното ѝ тяло към момента спасяваше живота си с бяг. И в момент на чиста скръбна изясненост тя разбра, че всичко е било на вятъра.

Винаги бе знаела, че чудовищата са същински.

И бяха тук.

Момичето погледна в мрака и закрещя.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.