Искам! Искам! - Какво искаш? ~ Ървин ЯЛОМ
Един елементарен въпрос: „ Какво искаш? ”, е начало на спускането в дълбините на човешката душа, разтърсвана от страсти и неосъществени съкровени фантазии. Дълбини, от които тя може да изплува освободена – чрез знанието за себе си и света. В своя бестселър „ Палач на любовта ” (Изд. Хермес) професорът по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и публицист Ървин Ялом, ни повежда по пътя на преображението на 10 свои пациенти.
Ървин Ялом, Москва 2014
Представете си следната сцена: триста, може би четиристотин индивида, непознати един за различен, се разделят по двойки и стартират да си задават един-единствен въпрос: „ Какво искаш? “ – още веднъж и още веднъж.
Какво по-просто от това? Един почтен въпрос и неговият отговор. И въпреки всичко какъв брой пъти съм ставал очевидец по какъв начин това групово упражнение извиква ненадейно мощни усеща. Много постоянно единствено след минути помещението се тресе от страсти. Мъже и дами – напълно не обезверени или нещастни, а сполучливи, добре функциониращи и добре облечени, бликащи от самонадеяност хора – биват разчувствани до своите дълбини. Те насочат вик към свои вечно изгубени обичани хора – мъртви или отсъстващи родители, съпрузи, съпруги, деца, другари: „ Искам да те видя още веднъж “, „ Искам да ме обичаш “, „ Искам да се гордееш с мен “, „ Искам да знаеш по какъв начин те обичам и по какъв начин скърбя, че в никакъв случай не ти го споделих “, „ Искам да се върнеш – толкоз съм уединен “, „ Искам да изживея детството, от което бях лишен “, „ Искам да съм здрав, да съм още веднъж млад. Искам да ме обичат, да ме почитат. Искам животът ми да е логичен. Искам да реализира нещо. Искам да съм важен, да бъда запомнен “.
Толкова стремежи. Толкова копнежи. И толкоз болежка, която е по този начин покрай повърхността, че е въпрос единствено на минути да изплува. Болка от ориста. Болка от съществуването. Вечна болежка, която непрекъснато смъди току под мембраната на живота. Тази болежка, уви, може да бъде извикана прекомерно елементарно. Много неща – като упражнение, няколкоминутен размисъл, произведение на изкуството, проповед, личностна рецесия, загуба – могат да ни припомнят, че в никакъв случай няма да се осъществят най-съкровените ни стремежи: да се върне младостта, да секне стареенето, да се завърнат изгубените обичани хора, да сме постоянно обичани, предпазени, значими, да сме даже безсмъртни.
А когато тези неосъществими стремежи стартират да управляват живота ни, ние се обръщаме за помощ към фамилията и приятелите, към религията – а от време на време и към психотерапевтите.
В актуалната книга описвам историите на десетима пациенти, които избраха психотерапията и в процеса на лечебната работа се изправиха лице в лице с болката от съществуването. Не тази болежка обаче бе повода те да се извърнат за помощ към мен. Дори в противен случай, всичките десетима страдаха от постоянно срещани, ежедневни проблеми: самотност, себепрезрение, импотентност, мигрена, полова взаимозависимост, затлъстяване, високо кръвно налягане, тъга, разрушителна любовна натрапливост, внезапни промени в настроението, меланхолия. Но във всеки от тези случаи психотерапията някак (различно при всекиго) успяваше да оголи дълбоките корени на тези банални проблеми – корени, стигащи до самата основа на съществуването.
„ Искам! Искам! “, чува се всред редовете на всяка от десетте истории. „ Искам си назад моята скъпа мъртва дъщеричка! “, крещи едната пациентка, пренебрегнала напълно своите двама живи синове. „ Искам да изчукам всяка жена, която видя “, повтаря различен пациент, до момента в който ракът пълзи из катакомбите на тялото му. Трети пък копнее: „ Желая родителите и детството, от които бях лишен “, агонизирайки от смут пред три писма, които не може да се реши да отвори. Четвърти, стара жена, упорства: „ Искам да съм постоянно млада “, неспособна да се освободи от властта на своята натраплива обич към мъж, с трийсет и пет години по-млад от нея.
Убеден съм, че главният материал за психотерапевтичната работа е постоянно екзистенциалната болежка, а не, както постоянно се твърди, потиснати инстинктивни стремления или недобре потулени парчета от трагични минали събития. В лечението с всеки от десетимата пациенти съм се придържал към едно главно клинично допускане: че базисната тревога у всеки човек произтича от опитите, съзнавани и несъзнавани, за справяне със суровите обстоятелства на живота, с „ даденостите “ на съществуването.
Установил съм, че четири екзистенциални дадености са от изключително значение за психотерапията:
- неизбежността на гибелта – тя ще застигне както всекиго от нас, по този начин и хората, които обичаме;
- свободата да създадем живота си подобен, какъвто го желаем;
- изначалната самота;
- и най-после – неналичието на очевиден смисъл или цел на живота.
Колкото и страховити да ни се костват тези дадености, те съдържат в себе си семената на мъдростта и избавлението.
От: „ Палач на любовта ”, Ървин Ялом, изд. „ Хермес “
Снимка: Wikipedia, YouTube
