Нараяма
Един от най-шокиращите филми, които съм гледал като младеж (всъщност съществено проследявам киното от VІІ клас) беше " Балада за Нараяма " на Шохей Имамура (признат класик с 43 оценки през цялото си творчество, един от шестимата носители на две " Златни палми " в Кан, втората за " Unagi/ The Eel ", поделена с " Вкусът на черешата " на Абас Киаростами), спечелил девет награди, в това число упоменатата " Златна палма " през 1983 година, оценен със 7,9 в IMdb (оказва се втора екранизация на разказ на Шичиро Фукузава след тази от 1958 г.).
Още надвишаващ с идеали, фантазии, достойнство и добрина, които желаех да споделя с целия свят, виждах на екрана по какъв начин японците, като навършат 70, ги занасят в планината Нараяма, с цел да умрат там в самотност и да не подяждат деца и внуци. Шок и смут! Няколко фамилии в мизерно поселище (дори не е село) колкото да оцеляват в суровите, свръхтрудни и негостоприемни към индивида (а и домашните животни) условия на долината и скатовете пред планината Нараяма. Едно от тях е на Орин (изключителната Сумико Сакамото), 69-годишна, прегърбена (явно остеопороза), съвсем сгъната на Г, само че яка, здрава, работлива и издръжлива бабичка, с всички зъби в устата си. Тя живее бедняшки с най-големия си наследник Тацухей (Кен Огата, голям), гиздав, строен, загорял прекрасен мъж, с тъга и тъга в очите (вдовец, усеща идната дефинитивна раздяла), втория Рисуке (Тонией Хидари), смрадлив, замърсен, противен и неприветлив, който не може да си откри жена, най-малкия Кацуко (Шоичи Озава), локалния красавец, пресен, светлочервен, източен и крепък, женкар, и с двете внучета. Тацухей се дами наново за работливата, едра, цялостна, обилна вдовица и добра готвачка Тамаян (Аки Такеджо), Рисуке страда, а Кацуко гони девойките...
Перманентно оцеляване и борба за шепа ориз и прогнил картоф. В този филм има една необяснима поетичност, макар че значимата в него е не тя, а ежедневната животинска (да, тъкмо по този начин, неосъзната, провокирана от голия инстинкт за оцеляване и осъществяващия се пред очите ни натурален подбор) свирепост на оскотелия човек, който не е изгубил лустрото на цивилизацията, тъй като още не е достигнал до него (което демонстрира какъв брой фино, като обвивка на бонбон, е то). Секс с куче и кон (да, самотният и потиснат Рицуке), удавено в тинята бебе, равнодушно отминавано от всички (някой е решил че няма задоволително храна за него), продажба (натурална) на деца, кражба на малко артикули (всъщност еднакво на ликвидиране за потърпевшите), осъдена със закопаване на цялото семейство живо в земята, първично брутално равнодушно рутинно озъбено зло, което наскърбява нашата човечност и демократична нереална добрина, маскирано като оцеляване, или противоположното. И не си в позиция да съдиш, а за религия и обич изобщо не може да става дума – липсват няколко века развиване...И на този декор – единственият ярък лъч е най-базисното, безконечната, красива и безкрайна майчина обич. Орин, незнайна и непозната никому героиня, сама си чупи зъбите в камък, с цел да покаже, че е към този момент остаряла, намира интимна партньорка на Рисуке, невъзмутимо изпраща обичаната на Кацуко на неизбежна гибел, окуражава слабия, печален, комплициран, сензитивен и разяждан от синовна обвързаност и скрупули Тацухей да я постави на тил и да я занесе на върха на Нараяма, с цел да почине (гледката на костите и черепите е просто...), тъй като през зимата няма да могат да изхранят още едно гърло! Премислена, спокойна всеотдайност и делнично непретенциозно мъжество. А животът си продължава, по-силен от всеки...
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
Още надвишаващ с идеали, фантазии, достойнство и добрина, които желаех да споделя с целия свят, виждах на екрана по какъв начин японците, като навършат 70, ги занасят в планината Нараяма, с цел да умрат там в самотност и да не подяждат деца и внуци. Шок и смут! Няколко фамилии в мизерно поселище (дори не е село) колкото да оцеляват в суровите, свръхтрудни и негостоприемни към индивида (а и домашните животни) условия на долината и скатовете пред планината Нараяма. Едно от тях е на Орин (изключителната Сумико Сакамото), 69-годишна, прегърбена (явно остеопороза), съвсем сгъната на Г, само че яка, здрава, работлива и издръжлива бабичка, с всички зъби в устата си. Тя живее бедняшки с най-големия си наследник Тацухей (Кен Огата, голям), гиздав, строен, загорял прекрасен мъж, с тъга и тъга в очите (вдовец, усеща идната дефинитивна раздяла), втория Рисуке (Тонией Хидари), смрадлив, замърсен, противен и неприветлив, който не може да си откри жена, най-малкия Кацуко (Шоичи Озава), локалния красавец, пресен, светлочервен, източен и крепък, женкар, и с двете внучета. Тацухей се дами наново за работливата, едра, цялостна, обилна вдовица и добра готвачка Тамаян (Аки Такеджо), Рисуке страда, а Кацуко гони девойките...
Перманентно оцеляване и борба за шепа ориз и прогнил картоф. В този филм има една необяснима поетичност, макар че значимата в него е не тя, а ежедневната животинска (да, тъкмо по този начин, неосъзната, провокирана от голия инстинкт за оцеляване и осъществяващия се пред очите ни натурален подбор) свирепост на оскотелия човек, който не е изгубил лустрото на цивилизацията, тъй като още не е достигнал до него (което демонстрира какъв брой фино, като обвивка на бонбон, е то). Секс с куче и кон (да, самотният и потиснат Рицуке), удавено в тинята бебе, равнодушно отминавано от всички (някой е решил че няма задоволително храна за него), продажба (натурална) на деца, кражба на малко артикули (всъщност еднакво на ликвидиране за потърпевшите), осъдена със закопаване на цялото семейство живо в земята, първично брутално равнодушно рутинно озъбено зло, което наскърбява нашата човечност и демократична нереална добрина, маскирано като оцеляване, или противоположното. И не си в позиция да съдиш, а за религия и обич изобщо не може да става дума – липсват няколко века развиване...И на този декор – единственият ярък лъч е най-базисното, безконечната, красива и безкрайна майчина обич. Орин, незнайна и непозната никому героиня, сама си чупи зъбите в камък, с цел да покаже, че е към този момент остаряла, намира интимна партньорка на Рисуке, невъзмутимо изпраща обичаната на Кацуко на неизбежна гибел, окуражава слабия, печален, комплициран, сензитивен и разяждан от синовна обвързаност и скрупули Тацухей да я постави на тил и да я занесе на върха на Нараяма, с цел да почине (гледката на костите и черепите е просто...), тъй като през зимата няма да могат да изхранят още едно гърло! Премислена, спокойна всеотдайност и делнично непретенциозно мъжество. А животът си продължава, по-силен от всеки...
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ