Лятно време с Жулиет Бинош
Един от най-любимите ми френски филми битува съвсем тайно, само че го дава... AMC (гледам си го редовно)! е сниман през 2008 г. от Оливие Асаяс (ще загатна единствено " Demonlover ", " Personal Shopper " и сериала " Carlos " ), който снима и на британски и с американски артисти (например Кристен Стюарт) и има осем награди най-вече от американски кинокритици, а оценката в IMDb е 7.2. Ако сте изгубили непосредствен в живота си или сте се сблъсквали със разногласия за завещание, в които сте се движили сред непривична еснафщина (това аз ли съм?) и обилно милосърдие, загърбвайки на моменти достолепие, обвързаност и зовa на кръвта, ще се влюбите в този филм.
Елен (Едит Скоб, чудесна) е достолепна стара дама със сребърна коса, изящни черти и изтънчени маниери, нежна и чуплива като антична китайска ваза. Предусещайки края, тя събира децата си, с цел да ги посъветва благо какво да вършат след гибелта ѝ. Те не желаят и да чуят (та кой ли желае?). Най-големият, Фредерик (Шарл Берлен), е състоятелен и малко суховат, кокалест, остролик, мек и отстъпчив, характерен парижанин с деца; Адриен () е нервна, импулсивна и разхвърляна привлекателна зряла към момента необвързана жена, преместила се е в Съединени американски щати, занимава се с кураторство на изкуство; Жереми (Жереми Рение) е върховен управител с жилава тренирана фигура и хубаво скулесто лице, който живее в Китай и мисли да вземе там и жена си.
Елен безшумно си отива и тримата отново се срещат. Накрая, след като за малко се изпокарват, всеки упорства за разнообразни неща. Стигат до това, което майка им е желала - да продадат прелестната аристократична тиха и уединена къща в провинцията, в която са израснали, тъй като никой няма да живее там, нито някой има пари да я поддържа. Децата пътем преглъщат обстоятелството, че майка им очевидно е била държанка на чичо си, фамозен художник - Адриен ще му прави галерия в Щатите - чиито картини красят стените, дружно с скъпи платна на импресионисти (и те за продан), мебелите също са скъпи уникати.
Накрая едно от децата на Фредерик прави сетен юношески ваучър в обречената дача и точно тогава меланхолията от съпреживяването на историята и аналогиите с нашето съществуване ни стискат за сърцето до сълзи. Мислим за прелестното и безоблачно детство на героите, по какъв начин са си играли и са си споделяли всичко, а в този момент са вторачени в упоритостите си, отчуждени, разграничени, разпръснати по целия свят и даже може повече в никакъв случай да не се видят. А в действителност се замисляме за личния си живот, за безкрайните благоприятни условия на детството, за смелите фантазии. После...
Дори животът да не е история на поражение на фантазиите (така пишеше на лист от календар във ), той е дълъг и разнороден и ни изправя пред доста загуби на хора, привързаности и другарства. Заместваш ги с други, само че сладката носталгия на ненадейния спомен и неочакваното щипене в очите остават.
Елен (Едит Скоб, чудесна) е достолепна стара дама със сребърна коса, изящни черти и изтънчени маниери, нежна и чуплива като антична китайска ваза. Предусещайки края, тя събира децата си, с цел да ги посъветва благо какво да вършат след гибелта ѝ. Те не желаят и да чуят (та кой ли желае?). Най-големият, Фредерик (Шарл Берлен), е състоятелен и малко суховат, кокалест, остролик, мек и отстъпчив, характерен парижанин с деца; Адриен () е нервна, импулсивна и разхвърляна привлекателна зряла към момента необвързана жена, преместила се е в Съединени американски щати, занимава се с кураторство на изкуство; Жереми (Жереми Рение) е върховен управител с жилава тренирана фигура и хубаво скулесто лице, който живее в Китай и мисли да вземе там и жена си.
Елен безшумно си отива и тримата отново се срещат. Накрая, след като за малко се изпокарват, всеки упорства за разнообразни неща. Стигат до това, което майка им е желала - да продадат прелестната аристократична тиха и уединена къща в провинцията, в която са израснали, тъй като никой няма да живее там, нито някой има пари да я поддържа. Децата пътем преглъщат обстоятелството, че майка им очевидно е била държанка на чичо си, фамозен художник - Адриен ще му прави галерия в Щатите - чиито картини красят стените, дружно с скъпи платна на импресионисти (и те за продан), мебелите също са скъпи уникати.
Накрая едно от децата на Фредерик прави сетен юношески ваучър в обречената дача и точно тогава меланхолията от съпреживяването на историята и аналогиите с нашето съществуване ни стискат за сърцето до сълзи. Мислим за прелестното и безоблачно детство на героите, по какъв начин са си играли и са си споделяли всичко, а в този момент са вторачени в упоритостите си, отчуждени, разграничени, разпръснати по целия свят и даже може повече в никакъв случай да не се видят. А в действителност се замисляме за личния си живот, за безкрайните благоприятни условия на детството, за смелите фантазии. После...
Дори животът да не е история на поражение на фантазиите (така пишеше на лист от календар във ), той е дълъг и разнороден и ни изправя пред доста загуби на хора, привързаности и другарства. Заместваш ги с други, само че сладката носталгия на ненадейния спомен и неочакваното щипене в очите остават.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ