„Тихо наследство“: Таня Димитрова и Петя Накова за трудностите, каузите и щастливия край
Двете се познават още от учебно заведение, приятелки са, мечтаят за разнообразни неща и си ги сбъдват. Преди няколко години обаче застават от двете страни на една и съща камера., която всички познават като жестомимичен преводач, влиза в основната роля на документален филм, и Петя Накова , режисьорката, която желае да наблюдава работата й като рехабилитатор в нейния център „ Яника “ и напредъка на няколко глухи деца с кохлеарен имплант, тъй като след година-две (няколко години) работа с тях, те имат късмет за живот с повече благоприятни условия. По време на фотосите обаче Петя е диагностицирана с рак на гърдата, само че все пак не стопира да работи по кино лентата. Не стопира и когато малко по-късно Таня също чува диагнозата рак. Някак от единствено себе си фокусът се измества, само че поради идеята зад кино лентата нито едната, нито другата се отхвърлят, а „ Тихо завещание “ към този момент е реалност. Български документален филм, копродукция на " Контраст Филмс " и HBO Европа, който ще се гледа по едно и също време в 23 европейски страни и към този момент направи своята премиера в HBO GO. И не, този филм не е трагичен, макар че ще ви разплаче.
Този филм демонстрира какъв брой доста мощ може да има едно младо момиче, което би трябвало поеме голяма отговорност на раменете си, какъв брой вяра може да носи една майка, която се изправя пред най-тежката диагноза, и какъв брой религия може да събере в шепите си едно семейство, което с изключение на един различен, би трябвало да запази и своето „ безшумно завещание “, което е повече от идея, то е животът в най-чистата му форма. За сложните моменти, за сбъдването на фантазиите и всички тези детски смехове, които огласяват „ Яника “, си приказваме през днешния ден с Таня и Петя. Две девойки от двете разнообразни страни на камерата, само че дружно отвън коловозите на личните си пътища, които постоянно ще гледат в една и съща посока.
Вие се познавате от ученическите си години. В кой миг се появи концепцията за основаването на „ Тихо завещание “, тъй като знам, че първоначално замисълът е бил малко по-различен и в следствие фокусът леко се измества?
Петя: Появи се, когато видях първите резултати от работата на Таня. Когато тя стартира да работи с първите си деца, я посещавах понякога и когато видях от кое място потеглиха тези деца и по какъв начин започнаха да споделят думички, без преди този момент да са можели да кажат даже тон. Така се появи концепцията – освен да се покаже по какъв начин децата проговарят, само че и работата на един човек, който се е посветил на това. У нас страната не бездейства, само че и не прави задоволително. Има ресурсни центрове, само че учителите в тях не могат да посветят толкоз време, колкото е належащо, за напредъка на едно дете.
Филмът е много персонален. Предимство ли беше това, че сте приятелки? Таня, ти би ли позволила някой различен толкоз покрай персоналния си свят?
Таня: За първичната концепция да проследим в няколко години развиването на няколко глухи деца, може би да, тъй като фокусът са децата, не съм аз. Но когато животът ни изхвърли – първо Петя, след това мен, отвън нормалния коловоз, към един доста повратен миг, аз не съм чудила толкоз дълго време, само че да, в случай че не беше Петя, толкоз близко не бих пуснала никой различен. Те в действителност съумяха да потънат в всекидневието ни. Има моменти и фрагменти, които в този момент като виждам, се чудя даже по кое време са снимани. Аз не помня, че даже ми се е случвало, тъй като има моменти, които паметта ми е изтрила, с цел да се запазя евентуално. Но имахме и подобен миг, в който въпросът беше: „ Ние отпътуваме, вие по какъв начин ще продължите? “, само че ни се струваше най-неважния. Мислех, че всичко ще загубим. Не че го имах вяра, само че една доста далечна мисъл вървеше, макар че желаех единствено да се върна, без значение какво ще заваря. Толкова доста си заобичваш живота и всичко в него... Но в случай че не беше непосредствен човек, надали бих се съгласила.
Кой беше най-трудният миг и за двете от целия развой по основаването на кино лентата?
Таня: На Петя сигурно й е коствало доста, тъй като имаше един миг, в който тя се връщаше от терапия и трябваше да снима. Химията не е най-приятният коктейл, който ти вливат в тялото. Мислех си през вчерашния ден, връщайки се обратно, че когато й оповестиха година преди на мен, че има рак, бях по-уплашена, в сравнение с, когато разбрах за себе си. Защото когато кажат на някой непосредствен човек толкоз ужасно нещо, ти осъзнаваш, че можеш да го загубиш и е по-страшно.
Когато си ти, първо се отчайваш, шашкаш се, ревеш, тръшкаш се, само че след това се мобилизираш и караш в някаква посока.
Петя: Не знам дали би трябвало доста да засягаме тематиката за рака, само че ние имаме какво да разкажем. Когато на Таня й оповестиха, на мен ми беше доста тежко, само че нито за момент не съм се съмнявала, че ще се оправи и че ще се откри вярното лекуване, че всичко ще мине добре, колкото и зле да наподобяват нещата. Може би тъй като аз го минах и бях осъзнала, че от това не всички умират. И тъкмо Таня знаех, че ще го мине.
Имало е миг, в който е било евентуално да се откажете изцяло.
Петя: Имаше комплициране, имаше „ А в този момент какво да вършим? “, само че мисъл да не го довършим, нямаше и не поради самия филм, а поради идеята, която стои зад него. И поради децата аз усещах, че накъдето и да завие кино лентата, той би трябвало да види бял свят.
А той носи повече вяра, в сравнение с някакъв краен драматизъм.
Петя: Надявам се да е по този начин за множеството хора, въпреки че в процеса на работа хора, които го гледаха, споделиха, че доста ги натъжава, само че съгласно мен това са хора, които не са имали съществени компликации в живота, и единствено мисълта, че някаква компликация ще им се случи, ги стресира. Но рано или късно на всеки се случват някакви компликации, без значение дали са свързани със здраве, или с нещо друго.
Таня, на вас по какъв начин ви се промени живота след връщането от Съединени американски щати?
Таня: Промени се във всички случаи персонално за мен. Мисля си, че съм забавила темпото, въпреки че в последно време са ми много дълги работните дни с превеждането на новините в 23 часа в малкия екран. Е, очевидно не съм го понижила, само че започнах да упълномощавам малко повече задания и работа на хората към мен. Може да е изтъркано и употребявано като израз, само че в действителност правя оценка повече тези мъничките ежедневните неща, които могат да те ухилен, добих още повече оптимизъм, тъй като аз като цяло съм оптимистичен човек, даже малко безразсъдно оптимистичен. Но пък с цел да се впуснеш в такива неща като центъра, който създадохме, би трябвало да си леко вманиачен, с цел да го направиш. Иначе не става.
Но във всички случаи повече оценявам хората към себе си, живота си и всичко, което се случва в него.
Стана ли фамилията ви по-сплотено след компликациите, през които преминахте дружно?
Таня: Имахме своите моменти на рецесия, на компликации, тъй като, както аз не съм най-идеалния човек на света и минах през всички етапи, които минава някой, когато види живота какви карти му е раздал и какво му се е паднало. Със сигурност съм била ужасна на моменти – мрънкаща, недоволна, истерична, на хапчета. На никой не му се отива на смъртна присъда. Но след целия катарзис, след всичко, което преживяхме, имам самочувствието и дръзвам да настоявам, че ние като цяло сме много сплотено семейство. Но ми се коства, че станахме още ценящи се и обичащи се. Пък и по този начин се подредиха неща, че Кати, в случай че се е колебаела дали желае да стане логопед и да работи в „ Яника “, тъй като тя беше записала логопедия, когато ние заминахме, се наложи да се потопи незабавно в практиката. Може би това ни събра още повече към общата ни идея – да случваме едни дребни чудеса в живота на глухите усмихнати дечица.
Има още...
Този филм демонстрира какъв брой доста мощ може да има едно младо момиче, което би трябвало поеме голяма отговорност на раменете си, какъв брой вяра може да носи една майка, която се изправя пред най-тежката диагноза, и какъв брой религия може да събере в шепите си едно семейство, което с изключение на един различен, би трябвало да запази и своето „ безшумно завещание “, което е повече от идея, то е животът в най-чистата му форма. За сложните моменти, за сбъдването на фантазиите и всички тези детски смехове, които огласяват „ Яника “, си приказваме през днешния ден с Таня и Петя. Две девойки от двете разнообразни страни на камерата, само че дружно отвън коловозите на личните си пътища, които постоянно ще гледат в една и съща посока.
Вие се познавате от ученическите си години. В кой миг се появи концепцията за основаването на „ Тихо завещание “, тъй като знам, че първоначално замисълът е бил малко по-различен и в следствие фокусът леко се измества?
Петя: Появи се, когато видях първите резултати от работата на Таня. Когато тя стартира да работи с първите си деца, я посещавах понякога и когато видях от кое място потеглиха тези деца и по какъв начин започнаха да споделят думички, без преди този момент да са можели да кажат даже тон. Така се появи концепцията – освен да се покаже по какъв начин децата проговарят, само че и работата на един човек, който се е посветил на това. У нас страната не бездейства, само че и не прави задоволително. Има ресурсни центрове, само че учителите в тях не могат да посветят толкоз време, колкото е належащо, за напредъка на едно дете.
Филмът е много персонален. Предимство ли беше това, че сте приятелки? Таня, ти би ли позволила някой различен толкоз покрай персоналния си свят?
Таня: За първичната концепция да проследим в няколко години развиването на няколко глухи деца, може би да, тъй като фокусът са децата, не съм аз. Но когато животът ни изхвърли – първо Петя, след това мен, отвън нормалния коловоз, към един доста повратен миг, аз не съм чудила толкоз дълго време, само че да, в случай че не беше Петя, толкоз близко не бих пуснала никой различен. Те в действителност съумяха да потънат в всекидневието ни. Има моменти и фрагменти, които в този момент като виждам, се чудя даже по кое време са снимани. Аз не помня, че даже ми се е случвало, тъй като има моменти, които паметта ми е изтрила, с цел да се запазя евентуално. Но имахме и подобен миг, в който въпросът беше: „ Ние отпътуваме, вие по какъв начин ще продължите? “, само че ни се струваше най-неважния. Мислех, че всичко ще загубим. Не че го имах вяра, само че една доста далечна мисъл вървеше, макар че желаех единствено да се върна, без значение какво ще заваря. Толкова доста си заобичваш живота и всичко в него... Но в случай че не беше непосредствен човек, надали бих се съгласила.
Кой беше най-трудният миг и за двете от целия развой по основаването на кино лентата?
Таня: На Петя сигурно й е коствало доста, тъй като имаше един миг, в който тя се връщаше от терапия и трябваше да снима. Химията не е най-приятният коктейл, който ти вливат в тялото. Мислех си през вчерашния ден, връщайки се обратно, че когато й оповестиха година преди на мен, че има рак, бях по-уплашена, в сравнение с, когато разбрах за себе си. Защото когато кажат на някой непосредствен човек толкоз ужасно нещо, ти осъзнаваш, че можеш да го загубиш и е по-страшно.
Когато си ти, първо се отчайваш, шашкаш се, ревеш, тръшкаш се, само че след това се мобилизираш и караш в някаква посока.
Петя: Не знам дали би трябвало доста да засягаме тематиката за рака, само че ние имаме какво да разкажем. Когато на Таня й оповестиха, на мен ми беше доста тежко, само че нито за момент не съм се съмнявала, че ще се оправи и че ще се откри вярното лекуване, че всичко ще мине добре, колкото и зле да наподобяват нещата. Може би тъй като аз го минах и бях осъзнала, че от това не всички умират. И тъкмо Таня знаех, че ще го мине.
Имало е миг, в който е било евентуално да се откажете изцяло.
Петя: Имаше комплициране, имаше „ А в този момент какво да вършим? “, само че мисъл да не го довършим, нямаше и не поради самия филм, а поради идеята, която стои зад него. И поради децата аз усещах, че накъдето и да завие кино лентата, той би трябвало да види бял свят.
А той носи повече вяра, в сравнение с някакъв краен драматизъм.
Петя: Надявам се да е по този начин за множеството хора, въпреки че в процеса на работа хора, които го гледаха, споделиха, че доста ги натъжава, само че съгласно мен това са хора, които не са имали съществени компликации в живота, и единствено мисълта, че някаква компликация ще им се случи, ги стресира. Но рано или късно на всеки се случват някакви компликации, без значение дали са свързани със здраве, или с нещо друго.
Таня, на вас по какъв начин ви се промени живота след връщането от Съединени американски щати?
Таня: Промени се във всички случаи персонално за мен. Мисля си, че съм забавила темпото, въпреки че в последно време са ми много дълги работните дни с превеждането на новините в 23 часа в малкия екран. Е, очевидно не съм го понижила, само че започнах да упълномощавам малко повече задания и работа на хората към мен. Може да е изтъркано и употребявано като израз, само че в действителност правя оценка повече тези мъничките ежедневните неща, които могат да те ухилен, добих още повече оптимизъм, тъй като аз като цяло съм оптимистичен човек, даже малко безразсъдно оптимистичен. Но пък с цел да се впуснеш в такива неща като центъра, който създадохме, би трябвало да си леко вманиачен, с цел да го направиш. Иначе не става.
Но във всички случаи повече оценявам хората към себе си, живота си и всичко, което се случва в него.
Стана ли фамилията ви по-сплотено след компликациите, през които преминахте дружно?
Таня: Имахме своите моменти на рецесия, на компликации, тъй като, както аз не съм най-идеалния човек на света и минах през всички етапи, които минава някой, когато види живота какви карти му е раздал и какво му се е паднало. Със сигурност съм била ужасна на моменти – мрънкаща, недоволна, истерична, на хапчета. На никой не му се отива на смъртна присъда. Но след целия катарзис, след всичко, което преживяхме, имам самочувствието и дръзвам да настоявам, че ние като цяло сме много сплотено семейство. Но ми се коства, че станахме още ценящи се и обичащи се. Пък и по този начин се подредиха неща, че Кати, в случай че се е колебаела дали желае да стане логопед и да работи в „ Яника “, тъй като тя беше записала логопедия, когато ние заминахме, се наложи да се потопи незабавно в практиката. Може би това ни събра още повече към общата ни идея – да случваме едни дребни чудеса в живота на глухите усмихнати дечица.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ