Думи на Илия БЕШКОВ за виртуозния Александър Божинов (1878 ~

♥ Александър БОЖИНОВ и неговата причудлива рожба - карикатурата

Думи на Илия БЕШКОВ за виртуозния Александър Божинов (1878 ~ 1968), чиито шест хиляди карикатури и мъдри остроумия свързват живота му с живота на България.

(Александър Божинов)

Александър Божинов

Александър Божинов е наименуван татко на българската подигравка. Това бащинство е от необикновен жанр, както и карикатурата е негова причудлива рожба. „ Аз – казва Божинов – станах по насилване карикатурист. “ Това точно насилване принуждава мидата да трансформира глождещата я песъчинка в бисер. Тия бисери не могат да се създадат в научните лаборатории, в образователните заведения – те се раждат от публичните недъзи и от тънката сензитивност на художника. Карикатурата и хуморът не огрозяват света, а ни избавят от грозотата му. Без тях ние щяхме да презираме света и себе си. Хуморът е връхната точка на публичното служене – рожба на публичното развиване и неговата висша правосъдна инстанция. С всичко можеш да отегчиш и разплачеш индивида, само че да го разсмееш – само с истина и с мъдрост.

На шестгодишна възраст Божинов преглежда карикатурите на виенското списание „ Кикирики “, получавано от татко му, и се чуди за какво индивидите са дребни, а главите им – големи. Той по-късно се убеди, убеди и нас, че хората са всевъзможни: и с дребни глави, и с огромни алчни тела.

Това любознание насочва Александър Божинов към Рисувалното учебно заведение, където при професор Мърквичка учи това, което може да се учи. В 1902 година той е в Мюнхен, с цел да види пък другото – онова, което най-хубавата немска живопис, баварското свободомислие и духовитост са основали. Там Божинов стартира да учи живописта, която не изоставя и до през днешния ден – здрава, богата по нюанс, жизнерадостна. Тя е другата негова половина – слънчева, чиста, където хуморът, иронията и публичната съвест спят безшумно. Година и половина в Мюнхен е напълно къс престой, само че задоволителен за един българин без средства. Божинов се завръща в България и стартира редактирането на „ Българан “ – единственото прогресивно списание на това време.

Хората с дребни глави и огромни тела бяха към този момент родени, отраснали и управляваха младата страна. Управляваха я, както можеха. Алековият бай Ганьо кръстосваше с алчни очи цялата страна – с мъчен бастун и астраганен калпак, с полицейска куртка, с редингот, с министерски цилиндър, с редакторско перо и бердана – заплашващ всекиго и от всичко уплашен. В бирариите певачките пееха патриотични песни, в секторите плачеха бити гласоподаватели: благосъстояния, гнет и сиромашия… Божинов се вгледа в родината си – роден с нея, като по знамение, в еднакъв ден – и в жизнерадостния му взор, в младото радостно сърце проникна болката, състраданието и топлото състрадание към нея. Хуморът, присмехът и иронията бликнаха напряко от сърцето му. Смехът напълно не е смешна работа! Едно е самичък да си комичен, друго е да създадеш смях. Божинов осмя враговете на народа, а самичък пое страданията му и ги трансформира в бисери. Шест хиляди карикатури и мъдри остроумия свързват живота му с живота на България. Включена в интернационалната дипломатическа игра, нейният млад живот е засенчен от политически разпри, необуздана лакомия и котерийно проклетия. Божинов трябваше да разплита възел по възел интригите и козните на вътрешни и външни врагове – политици и дипломати – от султана, през Фердинанд до Джон Бул.

Като рискови мухи излитаха из страниците присмехът, сатирата и смелите думи – те кръжеха все към огромния нос на Фердинанд.

Не са безвредни обаче шегите с царе. Много от рисковите истини Божинов разкрива посредством своя песимистичен и сигнален воин Пижо: висок, тънкокрак като духовитост, безпаричен и умен като сентенция.

Божинов потапя перото си във всички публични пластове, институции и… скрити места, където нелепостта, алчността и високомерието са се настанили на непознато място или където отчаянието и унинието са потиснали насладата на индивида.

Животът на радостния човек е по-особен. Човек не може да се смее и да люби отдалече. Една напълно близка отдалеченост се постанова по нужда и това е особено за всички влюбени и за всички карикатуристи. Божинов ни слага толкоз покрай събитието, че ние се виждаме попаднали в самото него. Тая непосредственост изисква от художника цялостно опознаване на обекта, на ракурсите и перспективните промени, защото смехът не е небивалица и клюка, а цялостно и надълбоко откриване на характера. Затова мнозина основателно се боят да седнат при трапезата на смеха. Карикатурата, която се прави, с цел да ни грабне и включи в себе си, а не да я съзерцаваме, по това точно се разграничава от естествената рисунка – по своето напълно друго пространствено позволение. Тя не осакатява формата, а трансформира законите на визията. Тя е светоглед. А единствено оня може да промени закона, който добре го познава.

Наистина, всяка несъразмерна непосредственост граничи с неприличие, само че пък без близостта сме тъжни…

Смехът по своето естество е съкровен, на всички места проникващ и витален.

„ Човек, който се двоуми в занаята си, не е занаятчия “ – казва Божинов. Когато построява карикатурата си, той не се двоуми: слага за воин мощно изявен темперамент на автентичен човек, който – верен на себе си – доказва истинността и на събитието. Разкриването на характера е наслада за художника и истина за фена.

Характерът е неповторимото в природата и човека; посредством неговото откриване ние се приобщаваме радостно към тях.

Зоркото, бдителното око, вярното наблюдаване, бързото и тъкмо уславяне на характера, чудното му претворяване са освен средства у Божинов, само че и същност на неговия темперамент, спонтанна негова демонстрация. Той следи и чува, рисува и осмива, присъжда и се радва по едно и също време.

А по какъв начин се основава карикатурата е малко неразбираемо и много мъчно за пояснение. Тя несъмнено произлиза от рисунката, само че толкоз, колкото кръгът от квадрата, колкото остроумието от разумното мислене. Тя е самоуверен скок в непознато измерение, където всичко става напълно ясно. Могат да се дадат още доста такива избрания за нея, само че и те не ще свършат работа…

Смехът на Божинов е на всички места: и като ирония, и като подбив, и като наслада – във всички пластове и във всички възрасти. Той осмя възрастните грешници и негодници, а на децата даде във радостни картинки и стихове най-чиста наслада.

Александър Божинов е освен татко на българската подигравка – той я издигна в изкуството и й даде език графичен, който родствено и равноценно стои до богатия, активен и явен български език.

Голям е броят и огромно е разнообразието на героите в Божиновия вечен смях – „ хора, които на времето са играли роля, па не са свършили нищо “ – свят, който доста наподобява на България, в който за наше благополучие звучи радостно гласът на невидимия основен воин - смеха!

24 май 1955 година