Николай Хайтов изживяваше драмата на Отечеството ни като своя
Драгомир Шопов
Приличаше ми на висок гръмоотвод, който поемаше публичните стихии и катаклизми, с цел да не им позволи да правят пакостното си дело. Поемаше и гневните гръмотевични клевети, и неистини на не един и двама зломишленици и завистници, които не можеха да се примирят с това, че ги превъзхожда с няколко глави. Умееше да сложи всекиго на мястото му. Спомням си някои от съвещанията на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, когато като негов ръководител се постановяваше да обяснява противоречиви обстановки, да съпоставя обстоятелства и събития, с цел да разобличава недостойни трудове, клюки, доноси и неистини. Никого не наскърбяваше, само че беше несклоняем в своите аргументирани действия и дейности, воден от една-едничка цел - да се стигне до истината. Не можеше да понася клеветниците, нагаждачите, доносниците. И въпреки че точно те не го долюбваха, Хайтов в никакъв случай в пререкания, разногласия и изясняване на разнообразни случаи не си позволи да слезе до тяхното равнище. Остана високо над тях, правилен на себе си, на жилавия си селски корен.
С съображение писателят говореше за замърсяването на обществото ни и за нуждата от неговото пречистване. Ненавиждаше тържествуващия нихилизъм у нас и въпреки всичко вярваше, че всичко, което сме изживели като народ в дългия низ от години, ще ни помогне да преодолеем злото, ще ни помогне да си върнем разсъдъка и човещината. Той мислеше, че в това отношение доста може да помогне писателят. Но споделяше също по този начин, че българинът не трябва повече да изглупява, че най-накрая би трябвало да се опре на личните си сили, да разчита на себе си, с цел да престанат да го лъжат всякакви демагози, които сякаш са се загрижили за неговото положително. Големият публицист беше уверен, че би трябвало да се подрежат хищните нокти на капитализма, с цел да се даде шир и въздух за развиването на фактически обществената страна. Той с болежка признаваше, че най-трудните му години са сегашните - без страна, без закон. " Трябва да се възвърне властта на закона " - споделяше.
Болката за чистотата и отбраната на езика ни беше една от най-сериозните тематики, които не му даваха мира. " Няма ли най-накрая да дойдем на себе си? " - питаше. И нееднократно писа във връзка плачевното положение на езика ни, като отбелязваше, че немарливото отношение към него е гибелно за нацията. То не дава обещание нищо положително отсега нататък по доста аргументи, като една от основните са неимоверно бързите темпове, с които в езика ни навлизат непотребни чуждици и замърсяват, и загрозяват нашата тирада. Какво е това събитие, споделяше, в случай че не неприлично и унизително чуждопоклонничество, парвенюшки блян, пренебрегвайки красивото, съдържателното, родното, папагалски да подражаваме на непознатото, без в множеството случаи да има потребност от това. Замърсяването на езика ни за него бе стъпка към духовното плячкосване на нацията, съществено посягане върху националната ни еднаквост. Хайтов беше уверен, че е належащо час по-скоро да се одобри Закон за отбрана на българския език. След консултация с него аз внесох в Парламента квалифицирания в Писателския съюз проектозакон, който за жалост не беше признат. За наша изненада някои учени глави от Института за български език към Българска академия на науките се произнесли, че езикът ни не се нуждае от отбрана! Мисля, че мнения по случая са непотребни.
Когато приказваме за дейната социална активност на Николай Хайтов, не можем да не споменем безкрайната му борба за гроба на Васил Левски. На тази борба той посвети 20 години от живота си, вместо през това време да написа своите разкази или киносценарии. Може би различен би го направил, само че не и Хайтов. Въпреки кръстоносния поход против него от страна на всякакви учени, откриватели и експерти, той не престана да търси документи, материали, да разгласява писма, да написа отговори и публикации по значими въпроси и да спори неотстъпчиво с тези, които обезценяваха неговите старания да покаже истината за гроба на Апостола. Хайтов не се помири с масираната акция против него и продължи със забележителна непримиримост и уточненост да привежда неопровержими обстоятелства по злощастната тематика, да разобличава някои персони, свързани с едно мерзко действие - изгубването на противоречивия скелет от църквата " Св. Петка Самарджийска ". Междувременно писателят издаде и няколко книги за Левски. Той писа: " Докато съм жив, ще не отстъпвам идеята си за гроба на Левски... Рано или късно истината за Левски ще излезе на бял свят ". И още: " Заветът на Левски е бил да има гроб. Когато са го водили за София в една каруца, той е споделил: " Каквото и да става, най-малко костите ми да си останат в България ". Предпочитал е да го обесят, вместо да го заточат в Диарбекир.
Хайтов откровено страдаше от бедите и неблагополучията, които притиснаха българите - мизерията, лъжите, операциите, духовното ни обезличаване, разграждането на страната. Убеден, че " не се е родила още ръката, която ще строши този костелив орех, българския народ ", той воюваше като същински войник с неправдите, със злините, с блюдолизците и родоотстъпниците. Мислех си с каква чудна закваска е заквасен този човек, та цялостен живот не се умори да води сражения, да пада, само че да става и побеждава, да търси и потвърждава истината и да не скланя глава пред мощните на деня.
В творчеството на Николай Хайтов живее родопският свят с забавния обичай, с митовете и легендите, с елементарните хора, чиято душа създателят по този начин добре познава и схваща. Той ни внушава нещо доста значително - че без значение от новите механически открития огромна неточност би било, в случай че се не помнят първичните добродетели на българина; че обичайно българското ще ни помогне да се съхраним в сложния живот. Сред най-ценното, което осмисля съществуването ни, е креативното начало, насладата от труда, насладата от постигнатото. Тя може да се усети даже в цветовете на родопското халище, което като че ли е попило хубостта и топлотата на слънчевия ден.
Цял живот Хайтов се е вслушвал в националния диалект, записвал е в дневниците си чути изрази, вицове, анекдоти и предписания, разкази, любопитни случки. Всичко това му е помогнало, когато е създавал забележителните си книги " Шумки от габър ", " Диви разкази " и други Така, както Йордан Йовков внесе в нашата литература света на добруджанеца, по този начин Хайтов насели литературата с просторния пейзаж и мъдрата природа на Родопите.
За човек и създател като Николай Хайтов може да се написа и приказва доста, и все ще е незадоволително. Защото мъчно се обгръща необятното, а необхватен беше неговият гений, необятна бе обичта му към България. В едно изявление той беше споделил, че даже да му отсекат главата, тя отново ще вика: " Да живее България! " Напоследък страдаше, страдаше до болежка, че Родината ни се срутва. Той я виждаше като жертва на един режисиран безпорядък, който цели да раздели обществото ни, да увълчи хората, да ги хвърли един против различен. Тревожеше го глобализмът в това измерение, в което в този момент се пробват да го слагат най-богатите водачи на Планетата, милиардерите, протегнали хищни ръце, по думите му, с цел да прилапат целия свят. Оттук, съгласно Хайтов, се породи настъплението против родолюбивите пориви, против националните режими, против свободните страни, които могат да попречат на всевъзможни мегаломански ползи за международно владичество. Хайтов виждаше избавление на първо място в силата и устойчивостта на националната страна, в която има ред, правда и грижа за всеки неин жител.
И тогава, и в този момент, когато мисля за него или прелиствам книгите му, се сещам какво беше споделил за избирането му за учен. Припомняйки си битката с конкуренцията, Хайтов се бе усмихнал тъжно: " Пак ще разлая кучетата... " Помислих си какъв брой лаещи кучета има в живота ни. Колко ненавист и злоба съпътстват дните ни, настаняват се в нас и като поразяващи бацили тровят индивида, тровят обществото ни. Докога и за какво? Трупат се, натрупат се въпрос след въпрос, а отговорите все сякаш не са най-точните, най-верните. Ще ги намерим ли в миналото? Ще имаме ли сили да ги намерим? Николай Хайтов откри своите отговори. Честни. Изстрадани. Независими от всякакви политически величия. Но него към този момент го няма. А може би не съм напълно прецизен! Няма ли го в действителност? Нали ги има неговите книги! Нали има българи, нали има българска земя, нали има България! Тогава?
Ако се опитам да надвия празнодумството на днешното ни време, коства ми се, че ще чуя още веднъж гласа му. И ще различа ясно думите: " Зловонията в една яма не се отстраняват, като се парфюмира въздухът в нея, а като се махне боклукът! "
Приличаше ми на висок гръмоотвод, който поемаше публичните стихии и катаклизми, с цел да не им позволи да правят пакостното си дело. Поемаше и гневните гръмотевични клевети, и неистини на не един и двама зломишленици и завистници, които не можеха да се примирят с това, че ги превъзхожда с няколко глави. Умееше да сложи всекиго на мястото му. Спомням си някои от съвещанията на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, когато като негов ръководител се постановяваше да обяснява противоречиви обстановки, да съпоставя обстоятелства и събития, с цел да разобличава недостойни трудове, клюки, доноси и неистини. Никого не наскърбяваше, само че беше несклоняем в своите аргументирани действия и дейности, воден от една-едничка цел - да се стигне до истината. Не можеше да понася клеветниците, нагаждачите, доносниците. И въпреки че точно те не го долюбваха, Хайтов в никакъв случай в пререкания, разногласия и изясняване на разнообразни случаи не си позволи да слезе до тяхното равнище. Остана високо над тях, правилен на себе си, на жилавия си селски корен.
С съображение писателят говореше за замърсяването на обществото ни и за нуждата от неговото пречистване. Ненавиждаше тържествуващия нихилизъм у нас и въпреки всичко вярваше, че всичко, което сме изживели като народ в дългия низ от години, ще ни помогне да преодолеем злото, ще ни помогне да си върнем разсъдъка и човещината. Той мислеше, че в това отношение доста може да помогне писателят. Но споделяше също по този начин, че българинът не трябва повече да изглупява, че най-накрая би трябвало да се опре на личните си сили, да разчита на себе си, с цел да престанат да го лъжат всякакви демагози, които сякаш са се загрижили за неговото положително. Големият публицист беше уверен, че би трябвало да се подрежат хищните нокти на капитализма, с цел да се даде шир и въздух за развиването на фактически обществената страна. Той с болежка признаваше, че най-трудните му години са сегашните - без страна, без закон. " Трябва да се възвърне властта на закона " - споделяше.
Болката за чистотата и отбраната на езика ни беше една от най-сериозните тематики, които не му даваха мира. " Няма ли най-накрая да дойдем на себе си? " - питаше. И нееднократно писа във връзка плачевното положение на езика ни, като отбелязваше, че немарливото отношение към него е гибелно за нацията. То не дава обещание нищо положително отсега нататък по доста аргументи, като една от основните са неимоверно бързите темпове, с които в езика ни навлизат непотребни чуждици и замърсяват, и загрозяват нашата тирада. Какво е това събитие, споделяше, в случай че не неприлично и унизително чуждопоклонничество, парвенюшки блян, пренебрегвайки красивото, съдържателното, родното, папагалски да подражаваме на непознатото, без в множеството случаи да има потребност от това. Замърсяването на езика ни за него бе стъпка към духовното плячкосване на нацията, съществено посягане върху националната ни еднаквост. Хайтов беше уверен, че е належащо час по-скоро да се одобри Закон за отбрана на българския език. След консултация с него аз внесох в Парламента квалифицирания в Писателския съюз проектозакон, който за жалост не беше признат. За наша изненада някои учени глави от Института за български език към Българска академия на науките се произнесли, че езикът ни не се нуждае от отбрана! Мисля, че мнения по случая са непотребни.
Когато приказваме за дейната социална активност на Николай Хайтов, не можем да не споменем безкрайната му борба за гроба на Васил Левски. На тази борба той посвети 20 години от живота си, вместо през това време да написа своите разкази или киносценарии. Може би различен би го направил, само че не и Хайтов. Въпреки кръстоносния поход против него от страна на всякакви учени, откриватели и експерти, той не престана да търси документи, материали, да разгласява писма, да написа отговори и публикации по значими въпроси и да спори неотстъпчиво с тези, които обезценяваха неговите старания да покаже истината за гроба на Апостола. Хайтов не се помири с масираната акция против него и продължи със забележителна непримиримост и уточненост да привежда неопровержими обстоятелства по злощастната тематика, да разобличава някои персони, свързани с едно мерзко действие - изгубването на противоречивия скелет от църквата " Св. Петка Самарджийска ". Междувременно писателят издаде и няколко книги за Левски. Той писа: " Докато съм жив, ще не отстъпвам идеята си за гроба на Левски... Рано или късно истината за Левски ще излезе на бял свят ". И още: " Заветът на Левски е бил да има гроб. Когато са го водили за София в една каруца, той е споделил: " Каквото и да става, най-малко костите ми да си останат в България ". Предпочитал е да го обесят, вместо да го заточат в Диарбекир.
Хайтов откровено страдаше от бедите и неблагополучията, които притиснаха българите - мизерията, лъжите, операциите, духовното ни обезличаване, разграждането на страната. Убеден, че " не се е родила още ръката, която ще строши този костелив орех, българския народ ", той воюваше като същински войник с неправдите, със злините, с блюдолизците и родоотстъпниците. Мислех си с каква чудна закваска е заквасен този човек, та цялостен живот не се умори да води сражения, да пада, само че да става и побеждава, да търси и потвърждава истината и да не скланя глава пред мощните на деня.
В творчеството на Николай Хайтов живее родопският свят с забавния обичай, с митовете и легендите, с елементарните хора, чиято душа създателят по този начин добре познава и схваща. Той ни внушава нещо доста значително - че без значение от новите механически открития огромна неточност би било, в случай че се не помнят първичните добродетели на българина; че обичайно българското ще ни помогне да се съхраним в сложния живот. Сред най-ценното, което осмисля съществуването ни, е креативното начало, насладата от труда, насладата от постигнатото. Тя може да се усети даже в цветовете на родопското халище, което като че ли е попило хубостта и топлотата на слънчевия ден.
Цял живот Хайтов се е вслушвал в националния диалект, записвал е в дневниците си чути изрази, вицове, анекдоти и предписания, разкази, любопитни случки. Всичко това му е помогнало, когато е създавал забележителните си книги " Шумки от габър ", " Диви разкази " и други Така, както Йордан Йовков внесе в нашата литература света на добруджанеца, по този начин Хайтов насели литературата с просторния пейзаж и мъдрата природа на Родопите.
За човек и създател като Николай Хайтов може да се написа и приказва доста, и все ще е незадоволително. Защото мъчно се обгръща необятното, а необхватен беше неговият гений, необятна бе обичта му към България. В едно изявление той беше споделил, че даже да му отсекат главата, тя отново ще вика: " Да живее България! " Напоследък страдаше, страдаше до болежка, че Родината ни се срутва. Той я виждаше като жертва на един режисиран безпорядък, който цели да раздели обществото ни, да увълчи хората, да ги хвърли един против различен. Тревожеше го глобализмът в това измерение, в което в този момент се пробват да го слагат най-богатите водачи на Планетата, милиардерите, протегнали хищни ръце, по думите му, с цел да прилапат целия свят. Оттук, съгласно Хайтов, се породи настъплението против родолюбивите пориви, против националните режими, против свободните страни, които могат да попречат на всевъзможни мегаломански ползи за международно владичество. Хайтов виждаше избавление на първо място в силата и устойчивостта на националната страна, в която има ред, правда и грижа за всеки неин жител.
И тогава, и в този момент, когато мисля за него или прелиствам книгите му, се сещам какво беше споделил за избирането му за учен. Припомняйки си битката с конкуренцията, Хайтов се бе усмихнал тъжно: " Пак ще разлая кучетата... " Помислих си какъв брой лаещи кучета има в живота ни. Колко ненавист и злоба съпътстват дните ни, настаняват се в нас и като поразяващи бацили тровят индивида, тровят обществото ни. Докога и за какво? Трупат се, натрупат се въпрос след въпрос, а отговорите все сякаш не са най-точните, най-верните. Ще ги намерим ли в миналото? Ще имаме ли сили да ги намерим? Николай Хайтов откри своите отговори. Честни. Изстрадани. Независими от всякакви политически величия. Но него към този момент го няма. А може би не съм напълно прецизен! Няма ли го в действителност? Нали ги има неговите книги! Нали има българи, нали има българска земя, нали има България! Тогава?
Ако се опитам да надвия празнодумството на днешното ни време, коства ми се, че ще чуя още веднъж гласа му. И ще различа ясно думите: " Зловонията в една яма не се отстраняват, като се парфюмира въздухът в нея, а като се махне боклукът! "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ