Стихотворения от Диана Богданова
Доверие като крило на пеперуда,
А в тъканта му сребърна сълза
Прекършен пада залез по насила
Застрелян от горчивата луна
Ранена, тишината натежава
На тънки струни свири я нощта
Процежда се следата на давност
На прегоряла вехта самотност.
***
Октомври е ноемврийски печален
Спомня ми за тебе, майко
За часовник, който кани мрака
За думи бездиханни. Недовършени...
Среща на два свята
В тънка сребърна линия
И твоето нежно тяло
Като белокожа девственица
Усмихва се моята майчица
Питаш ме: има ли смисъл?
Излъгах те. Знаех
Че загадка Божествена мисъл
Друга врата за тебе отваря
Не желаех ръката да пусна
Събуждам се, а сънят се повтаря
И пропаст раздра световете!..
Днес. Тишина. Няма потребност от цвете
Има те единствено в мен, Мамо!
И с баща, когато танцувате валс, единствено
Не настъпвайте облаците
Покрай тях се въртете
Нека се сърдят ветровете
Че вдигате звук
Този валс е за вас
А аз ще продължа да ви обичам
И да си приказвам с вас, и насън, и мислено...
***
Телефонът мълчи изсъхнало
Напряга. Сякаш мълчешком тик-така
Светлини от фарове се блъскат в стената
Взира се в мен полумрака.
Прозорец - екран
Фигури в всякакви направления
Градът е сив исполин
Смила ориси разнооки.
Звук.
Сигнал.
Светлина.
Пулс разплисква кръвта в ушите.
Пак онази госпожа -
Пак единствено нещо да пита...
...Пак умря телефонът
Цифрите в едно се оплитат
Сълза като лупа се стича
Без да бърза повече да обича.
***
Обича ме - не ме обича -
Откъсва нежен цвят наивността
Небето на дихание наподобява
В зениците изригва светлина.
Пулсира в длани стръкчето вяра
Въздиша от очакване деня
Дори усмивката - като одежда
Облича в чисто бяло младостта.
Рисуват устните молитвен шепот
Косите - с мирис на борова гора
В гърдите войнства боязън и боязън -
Решава тази борба зрелостта.
***
И като че ли всичко е наред
Наужким хората положителни сме
И в тоз комплициран мироглед
Е все едно кои сме.
Наужким някой се майтапи
И май е някак откровен
Почти, само че като че ли не напълно
Увисва хуморът безмислен.
И отново съвсем благодарим
Почти обичаме и ненавиждаме
В игри оплетени стоим
Замеряме се с кухи изречения.
И така наужким - нашега -
Животът безшумно се изрежда
Празнуваме даже деня
Оставил ни половин вяра.
И никой в свойта суетност
Към календара не поглежда
Как с меки стъпки в есента
Животът ненаужким ни води.
***
И през днешния ден ще си приказвам с тишината
Изваждам чекмедже от младостта
Гердани златожълти, перли, карти
Седеф от мида, дупчена пара
Разсипани перца, стъкла, салфетки
И античен розов мирис
Ветрило с облик пъстроцветен
Събрани в чашка семена
И оня мирис на бор и прохлада
На скришно защитавани фантазии
Пулсиращи букети от копнежи
Усмивки полумесец, досег гальовен
Сподавен смях, преглътнати сълзи
И в дланите две фигурки небрежни
В една се сливат - кой ги раздели
От времето издялкани следи
Ин-Ян съвсем допират се, съвсем...
***
Вече не върша фотоси
Оставям мозъкът да улови
В своите незрими бримки
Да открадва мига
Да откъсне крило в полет
Да вкуси цвета на усмивка
Да усети аромат на изгрев
Да попие сълза на листо
Да вдъхне от стъпка на горска пътека
Да изправи чело
И да види
Колко хубав е животът!
И какъв брой след нас ще остане
Дори да стискаме в шепи
Всеки момент като спомен изтича...
Умът на паяжина наподобява...
Диана Богданова е родена в София. Завършила е компетентност логика на психиката в СУ " Св. Климент Охридски ", магистърска степен. Има собствен частен кабинет, понастоящем работи в медицински център, където напълно пренасочва активността си в региона на клиничната логика на психиката, самостоятелно консултиране и психотерапия. Любовта към литературата и художественото творчество разпалва у нея майка й приживе, която е лингвист, и с която Диана има доста специфична връзка. Пише стихотворения още от ученичка. За цикъла, който ДУМА разгласява, Диана споделя: " Тези стихове не се родиха в дълго безмълвие или в борба на мислите. Нито от мощно възприятие. Те първо бяха облик, картина, която породи палитра от чувства, и тогава откри понятието за себе си върху белия лист. Явно нещо от безсъзнателното е чакало времето и метода да се прояви. "
А в тъканта му сребърна сълза
Прекършен пада залез по насила
Застрелян от горчивата луна
Ранена, тишината натежава
На тънки струни свири я нощта
Процежда се следата на давност
На прегоряла вехта самотност.
***
Октомври е ноемврийски печален
Спомня ми за тебе, майко
За часовник, който кани мрака
За думи бездиханни. Недовършени...
Среща на два свята
В тънка сребърна линия
И твоето нежно тяло
Като белокожа девственица
Усмихва се моята майчица
Питаш ме: има ли смисъл?
Излъгах те. Знаех
Че загадка Божествена мисъл
Друга врата за тебе отваря
Не желаех ръката да пусна
Събуждам се, а сънят се повтаря
И пропаст раздра световете!..
Днес. Тишина. Няма потребност от цвете
Има те единствено в мен, Мамо!
И с баща, когато танцувате валс, единствено
Не настъпвайте облаците
Покрай тях се въртете
Нека се сърдят ветровете
Че вдигате звук
Този валс е за вас
А аз ще продължа да ви обичам
И да си приказвам с вас, и насън, и мислено...
***
Телефонът мълчи изсъхнало
Напряга. Сякаш мълчешком тик-така
Светлини от фарове се блъскат в стената
Взира се в мен полумрака.
Прозорец - екран
Фигури в всякакви направления
Градът е сив исполин
Смила ориси разнооки.
Звук.
Сигнал.
Светлина.
Пулс разплисква кръвта в ушите.
Пак онази госпожа -
Пак единствено нещо да пита...
...Пак умря телефонът
Цифрите в едно се оплитат
Сълза като лупа се стича
Без да бърза повече да обича.
***
Обича ме - не ме обича -
Откъсва нежен цвят наивността
Небето на дихание наподобява
В зениците изригва светлина.
Пулсира в длани стръкчето вяра
Въздиша от очакване деня
Дори усмивката - като одежда
Облича в чисто бяло младостта.
Рисуват устните молитвен шепот
Косите - с мирис на борова гора
В гърдите войнства боязън и боязън -
Решава тази борба зрелостта.
***
И като че ли всичко е наред
Наужким хората положителни сме
И в тоз комплициран мироглед
Е все едно кои сме.
Наужким някой се майтапи
И май е някак откровен
Почти, само че като че ли не напълно
Увисва хуморът безмислен.
И отново съвсем благодарим
Почти обичаме и ненавиждаме
В игри оплетени стоим
Замеряме се с кухи изречения.
И така наужким - нашега -
Животът безшумно се изрежда
Празнуваме даже деня
Оставил ни половин вяра.
И никой в свойта суетност
Към календара не поглежда
Как с меки стъпки в есента
Животът ненаужким ни води.
***
И през днешния ден ще си приказвам с тишината
Изваждам чекмедже от младостта
Гердани златожълти, перли, карти
Седеф от мида, дупчена пара
Разсипани перца, стъкла, салфетки
И античен розов мирис
Ветрило с облик пъстроцветен
Събрани в чашка семена
И оня мирис на бор и прохлада
На скришно защитавани фантазии
Пулсиращи букети от копнежи
Усмивки полумесец, досег гальовен
Сподавен смях, преглътнати сълзи
И в дланите две фигурки небрежни
В една се сливат - кой ги раздели
От времето издялкани следи
Ин-Ян съвсем допират се, съвсем...
***
Вече не върша фотоси
Оставям мозъкът да улови
В своите незрими бримки
Да открадва мига
Да откъсне крило в полет
Да вкуси цвета на усмивка
Да усети аромат на изгрев
Да попие сълза на листо
Да вдъхне от стъпка на горска пътека
Да изправи чело
И да види
Колко хубав е животът!
И какъв брой след нас ще остане
Дори да стискаме в шепи
Всеки момент като спомен изтича...
Умът на паяжина наподобява...
Диана Богданова е родена в София. Завършила е компетентност логика на психиката в СУ " Св. Климент Охридски ", магистърска степен. Има собствен частен кабинет, понастоящем работи в медицински център, където напълно пренасочва активността си в региона на клиничната логика на психиката, самостоятелно консултиране и психотерапия. Любовта към литературата и художественото творчество разпалва у нея майка й приживе, която е лингвист, и с която Диана има доста специфична връзка. Пише стихотворения още от ученичка. За цикъла, който ДУМА разгласява, Диана споделя: " Тези стихове не се родиха в дълго безмълвие или в борба на мислите. Нито от мощно възприятие. Те първо бяха облик, картина, която породи палитра от чувства, и тогава откри понятието за себе си върху белия лист. Явно нещо от безсъзнателното е чакало времето и метода да се прояви. "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ