Клетниците
„ Дотогава, до момента в който по силата на откритите закони и нрави ще съществува обществена неизбежност, която изкуствено основава пъклени условия в разцвета на цивилизацията,... до тогава, до момента в който на земята ще съществува мрак и мизерия, сходни книги няма да бъдат може би безполезни. ”
Виктор Юго, Отвил-Хаус,
1 януари 1862 година
Учудих се какъв брой доста хора в салона нощес не знаеха за какъв филм са си купили билети. Дали поради тематиката, дали даради пеенето, мнозина напуснаха прожекцията още в самото начало. Дори да не си чувал за романа на Виктор Юго /което хем ми наподобява невероятно, хем – изцяло вероятно/, „ Клетниците ” отново звучи много примамливо – доста номинации за Оскар, с Хю Джакман и Ръсел Кроу... Но въпреки всичко, въпреки всичко – това е „ Клетниците ” – един от най-социалните и трагични романи, които човек може да прочете.
Въпреки че съм огромен обожател на романа и на предходните му екранни версии, би трябвало да призная, че се развълнувах от мюзикъла доста повече в сравнение с чаках. Не си представях по какъв начин Хю Джакман ще се оправи с Жан Валжан, в чийто облик съм гледала мъже-канари като Лино Вентура и Жерар Депардийо. Той освен се оправя, само че и основава един доста същински и покъртителен воин, който е в достойната компания и на Ан Хатауей, и на останалите артисти, измежду които Саша Барон Коен и Хелена Бонъм Картър, прелестни в ролята на съпрузите Тенардие.
Впечатляващ е методът на „ живо пеене ”, в който се употребяват повторенията пред камера, без в допълнение озвучаване. Заради него или просто поради положителната игра, някои от сцените са безусловно разтърсващи. Впечатляващи са и сценографията, костюмите и работата по декорите – всички те номинирани за Оскари. Малката Козет безусловно копира истинските илюстрации на първото издание на Клетниците от 1862г. Гаврош, ех, Гаврош... - и от книгата, и от този филм, сцената с рухването му за мен е покъртителна. Поплаках си, признавам си. Но, това въпреки всичко са „ Клетниците ”, нали? А когато отсъства реализмът на една класическа екранизация, само че човек му е доста по-лесно да се разчувства.
Вземете си носни кърпички.
Виктор Юго, Отвил-Хаус,
1 януари 1862 година
Учудих се какъв брой доста хора в салона нощес не знаеха за какъв филм са си купили билети. Дали поради тематиката, дали даради пеенето, мнозина напуснаха прожекцията още в самото начало. Дори да не си чувал за романа на Виктор Юго /което хем ми наподобява невероятно, хем – изцяло вероятно/, „ Клетниците ” отново звучи много примамливо – доста номинации за Оскар, с Хю Джакман и Ръсел Кроу... Но въпреки всичко, въпреки всичко – това е „ Клетниците ” – един от най-социалните и трагични романи, които човек може да прочете.
Въпреки че съм огромен обожател на романа и на предходните му екранни версии, би трябвало да призная, че се развълнувах от мюзикъла доста повече в сравнение с чаках. Не си представях по какъв начин Хю Джакман ще се оправи с Жан Валжан, в чийто облик съм гледала мъже-канари като Лино Вентура и Жерар Депардийо. Той освен се оправя, само че и основава един доста същински и покъртителен воин, който е в достойната компания и на Ан Хатауей, и на останалите артисти, измежду които Саша Барон Коен и Хелена Бонъм Картър, прелестни в ролята на съпрузите Тенардие.
Впечатляващ е методът на „ живо пеене ”, в който се употребяват повторенията пред камера, без в допълнение озвучаване. Заради него или просто поради положителната игра, някои от сцените са безусловно разтърсващи. Впечатляващи са и сценографията, костюмите и работата по декорите – всички те номинирани за Оскари. Малката Козет безусловно копира истинските илюстрации на първото издание на Клетниците от 1862г. Гаврош, ех, Гаврош... - и от книгата, и от този филм, сцената с рухването му за мен е покъртителна. Поплаках си, признавам си. Но, това въпреки всичко са „ Клетниците ”, нали? А когато отсъства реализмът на една класическа екранизация, само че човек му е доста по-лесно да се разчувства.
Вземете си носни кърпички.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ