Порция увлекателна литературна история
Достъпните за по-широк кръг от читатели текстове за българската литература са рядко срещани и този факт прави новата книга на най-превеждания български създател същинско събитие. " Литературната история е цялостна с истории, които също може да описваме ", споделя Господинов за книгата си " В пукнатините на канона " (изд. " Жанет 45 " ).
Томчето е условно разделено на две елементи. В първата се показват малко известни творби на огромни създатели, които са останали отвън класическите проучвания. Такива са да вземем за пример стихотворенията „ Ней “ на Ботев, „ Теменуги “ на Яворов, „ Селска хроника “ на Вапцаров. Господинов се пробва да отговори на въпроса за какво те хем са в златния фонд на българската литература, хем в никакъв случай не им е обръщано полагащото им се внимание. Покрай тези разбори ни разкрива и историята към написването им, а тя, повярвайте, е извънредно забавна и даже занимателна.
Отказаният свят е съществена тематика в текста за „ Жените на Варшава “ на Георги Марков, а в този раздел Георги Господинов намира мястото и на един български самолет в историята на футуризма и прибавя към нея роман за единственото футуристично списание, издавано у нас.
Последната глава на първата част има за заглавие „ Към една ненаписана история на тъгата в българската литература “. „ От една страна – написа Господинов, – то отпраща към другата, ненаписана и упомената първоначално „ естествена история на българската литература “, а въпреки това, се явява натурален преход към втората част на книгата, където общественият подтекст идва в по-силна позиция. И неизговореното, неслучилото се, ненаписаното и премълчаното ще са значими тематики в опит да бъдат развити на едно последващо равнище и в по-широк подтекст. “
Втората част на книгата сплита ежедневното, идеологията и персоналните разкази, както и оставащото „ вън от фрагмента “ в интервала от средата на ХХ век до през днешния ден – от лексиконите и детските и юношеските писма през късния соц, до неналичието на еротичното и невидимата литературна антология, скрита в последните български банкноти.
Господинов употребява опита си от няколко плана в последните 20 години, свързани с паметта и описа, и дава късмет на това, което нормално не влиза в сериозните литературни и обществени диспути. Основно място измежду тях има сборникът „ Аз живях социализма. 171 персонални истории “, чийто редактор е писателят. Така в главата „ Лексиконът. Към дискурса на детството и юношеството през социализма “ на основата на събрани лексикони и изявленията с порасналите им притежатели се реконструират следите, оставени от децата на социализма, и като секрети, бележки в полето на институционалното.
Като естествено продължение на тематиката за лексиконната просвета идва и главата „ Свенливи дефицити. Еротичният роман като медицина и физкултура “. През разнообразни текстове и изявления в списания, книги и брошури тук се изследва по какъв начин общественият и формалният дискурс се оправят с неналичието на еротичното, и по-конкретно на описа за него.
В „ Следобедът на една идеология. Археология на всекидневието в късния социализъм. Визуалният роман “ обсегът се уголемява, включвайки и изобразителното изкуство. Как (и доколко) в картините от късния соц се изобразява ежедневие вън от идеологията?
Затварящата глава, „ Литература и емпатия “, пробва да изведе на последващо равнище търсенията на цялата книга, показвайки ни, че най-важното за обособения човек и за обществото остава развиването на емпатия към другия – „ Защото в действителност индивидът се трансформира в човек, когато има история. И когато има още някой, който може и желае да я чуе “.
Томчето е условно разделено на две елементи. В първата се показват малко известни творби на огромни създатели, които са останали отвън класическите проучвания. Такива са да вземем за пример стихотворенията „ Ней “ на Ботев, „ Теменуги “ на Яворов, „ Селска хроника “ на Вапцаров. Господинов се пробва да отговори на въпроса за какво те хем са в златния фонд на българската литература, хем в никакъв случай не им е обръщано полагащото им се внимание. Покрай тези разбори ни разкрива и историята към написването им, а тя, повярвайте, е извънредно забавна и даже занимателна.
Отказаният свят е съществена тематика в текста за „ Жените на Варшава “ на Георги Марков, а в този раздел Георги Господинов намира мястото и на един български самолет в историята на футуризма и прибавя към нея роман за единственото футуристично списание, издавано у нас.
Последната глава на първата част има за заглавие „ Към една ненаписана история на тъгата в българската литература “. „ От една страна – написа Господинов, – то отпраща към другата, ненаписана и упомената първоначално „ естествена история на българската литература “, а въпреки това, се явява натурален преход към втората част на книгата, където общественият подтекст идва в по-силна позиция. И неизговореното, неслучилото се, ненаписаното и премълчаното ще са значими тематики в опит да бъдат развити на едно последващо равнище и в по-широк подтекст. “
Втората част на книгата сплита ежедневното, идеологията и персоналните разкази, както и оставащото „ вън от фрагмента “ в интервала от средата на ХХ век до през днешния ден – от лексиконите и детските и юношеските писма през късния соц, до неналичието на еротичното и невидимата литературна антология, скрита в последните български банкноти.
Господинов употребява опита си от няколко плана в последните 20 години, свързани с паметта и описа, и дава късмет на това, което нормално не влиза в сериозните литературни и обществени диспути. Основно място измежду тях има сборникът „ Аз живях социализма. 171 персонални истории “, чийто редактор е писателят. Така в главата „ Лексиконът. Към дискурса на детството и юношеството през социализма “ на основата на събрани лексикони и изявленията с порасналите им притежатели се реконструират следите, оставени от децата на социализма, и като секрети, бележки в полето на институционалното.
Като естествено продължение на тематиката за лексиконната просвета идва и главата „ Свенливи дефицити. Еротичният роман като медицина и физкултура “. През разнообразни текстове и изявления в списания, книги и брошури тук се изследва по какъв начин общественият и формалният дискурс се оправят с неналичието на еротичното, и по-конкретно на описа за него.
В „ Следобедът на една идеология. Археология на всекидневието в късния социализъм. Визуалният роман “ обсегът се уголемява, включвайки и изобразителното изкуство. Как (и доколко) в картините от късния соц се изобразява ежедневие вън от идеологията?
Затварящата глава, „ Литература и емпатия “, пробва да изведе на последващо равнище търсенията на цялата книга, показвайки ни, че най-важното за обособения човек и за обществото остава развиването на емпатия към другия – „ Защото в действителност индивидът се трансформира в човек, когато има история. И когато има още някой, който може и желае да я чуе “.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ