Докато вървят филмите за автомобилни състезания с аутсайдери, помислете за „Gran Turismo“ като за „Мърдак срещу Ферари“. Солидно сглобен, но по-малко вълнуващ, отколкото трябва да бъде – отчасти защото отнема твърде много обиколки – филмът се движи, по ирония на съдбата, твърде бавно, за да се представи като атракция на голям екран, но може да се справи по-добре с евентуалните си спирания в бокса на домашни платформи.
Има и игрови компонент към тази базирана на факти история, добавяйки към симетрията, която филмовото подразделение на Sony използва преди това в „Uncharted“ с PlayStation, което е в разгара на агресивно натискане на играта към екрана във филми, както и в телевизия (вижте „The Last of Us“ и „Twisted Metal“).
Тук най-примамливият аспект е идеята да се вземат квалифицирани играчи и да им се даде шанс да използват тези рефлекси като истински шофьори на състезателни коли, плод на въображението на маркетинговия гений в Nissan, изигран от Орландо Блум – не съвсем лигав, но вид тип, който е склонен да поставя бизнес съображенията пред всичко останало.
Nissan привлича мрачния инженер Джак Солтър (Дейвид Харбър, грубият, макар и сърдечен водещ на филма), за да наблюдава програмата, която се съсредоточава върху Джан Марденбъро (Арчи Мадекуе), британски младеж, чиято страст към игрите – и неуспехът да направи много други – поставя той е в противоречие със своя суров баща имигрант (Джимон Хунсу).
След като Ян придобива своя златен билет в стил Уили Уонка чрез онлайн състезание за виртуален шофьор, филмът преминава в разширена поредица от тренировки, като Солтер предупреждава, че шофьорите са отдадени спортисти и че той много се съмнява, че тези дигитални любители имат правилните неща, за да се състезават Срещу тях.
