До най-синьото море, на най-високата скала се извисявал величествен замък.

До най-синьото море, на най-високата канара се извисявал възвишен палат. В него живеела млада, четиринадесетгодишна принцеса. Когато се родила тя, кралете на две враждуващи страни се договорили, че ще се сродят като оженят принцесата на едната за принца на другата страна и по този начин ще се помирят. Затова и на момиченцето дали името Оливия, което значи маслина - дърво, символизиращо мир. Вярно, в цялото кралство било неразрешено да се приказва за това, преди да му пристигна времето.

Принцесата била любознателно дете. Тя танцувала красиво, пеела мелодично, изобретателно бродирала, плетяла вълшебни дантели и обичала животните, които в обилие живеели в царството. Нищо не и коствало да погали по муцуната тигър или леопард, зверовете ставали кротки и ласкави под нейната омагьосваща, бяла ръчичка. Но повече от всички тя обичала кафявия мечок. Неговите тъжни очи не можела да развесели дори Оливия. Един ден тя проумяла, че той тъжи, тъй като е затворен и до момента в който родителите и били на бал в прилежащото кралство, самоуверено отворила вратата на клетката и пуснала мечока на независимост. Той побягнал, само че внезапно спрял, върнал се при момиченцето и го погледнал в очите с признателност. Най-накрая очите му излъчвали благополучие! Близнал ръчичката на Оливия и след това, без да се оглежда, хукнал към гората.

Узнавайки за случилото, родителите и се ужасили: "А в случай че мечокът беше те раздрал? ", на което тя просто се разсмяла.

Девойчето не подозирало за проектите на родителите си, когато един ден те я натоварили на позлатената карета, затрупана със сандъците на принцесата, и пременена в коприни я изпратили "на посетители при вуйна и ". Но тя чувствала, че нещо не е тъкмо по този начин и по пътя измъкнала от прислужникът къде я водят. Водели я в кралството на крал Фредерик, с цел да я омъжат за сина му и с това да възстановят мира сред страните. Слугата и разказал всичко и се разплакал. А когато спрели, с цел да отдъхнат конете, незабелязана от прислугата и защитата, тя се скрила зад гъстите плетеници на дивата гора. Колкото и да я търсили, колкото и да я викали, не съумели да я открият.

Оливия тичала, тичала ли тичала. По краката мъчително я жилела коприва, а клоните на дърветата ранявали нежната и кожа, само че тя тичала, тичала, тичала, до момента в който напълно останала без сили. Изведнъж чула гърмеж на съчки. Примряла от боязън, боейки се дори да диша, тя се приготвила за най-лошото. До ръката и се допрял грапавият език на животно. "Това беше " – минало и през главата. Но звярът не бързал да сяда на трапезата и принцесата отворила очи. Пред нея стоял същият мечок, който пуснала на независимост. Така му се зарадвала, че е мъчно да се опише.

Минали три дни и три нощи. Принцесата се хранела с корени и плодове. А мечокът я пазел, следвайки я на всички места. Когато и било студено нощем, и разрешавал да се грее в прегръдката му, сгушена в меката, гъста четина.

Веднъж, до момента в който се разхождали из гората, пред тях изникнал младеж в знатни одежди и с лък в ръка. Той опънал тетивата на лъка и към този момент се готвел да пусне стрелата в мечока, когато Оливия застанала пред приятеля си, решена да одобри удара върху себе си.

– Не смейте да стреляте по него!

– Веднага се дръпнете от рисковия звяр! – извикал младежът.

– Той не е рисков. Той е добър. Той е същински другар!

След това тя му разказала цялата история на мечока. Така се сприятелили тримата. Мечокът ги пазел и топлел нощем.

Неусетно двамата млади се влюбили един в различен. Оливия и Александър, по този начин се казвал младият стрелец, гукали като гълъбчета. Младежът целувал всяко пръстче на принцесата, съчинявал и сонети, свирел на флейта, а тя пеела и танцувала на горската поляна.

Нито един от тях не разказал на другия по каква причина се е озовал в гората, до момента в който един ден не излезли покрай замъка на родителите на Оливия. Тогава тя се разплакала и му разказала всичко-всичко. А младежът, кой знае за какво, се зарадвал, вдигнал я със мощните си ръце, завъртял я и радостно се засмял.

– На какво се смееш? – попитала го тя.

– Ти си същата принцеса, за която желаеха да ме оженят родителите ми срещу волята ми, с цел да помирят двете кралства. А аз – същият този принц, за който желаеха да те омъжат срещу твоята воля. Но ние избягахме от щастието си. Избягахме, само че то ни застигна. Искаш ли да избягаш от щастието?

Двамата по този начин мощно се смеели, че не забелязали по какъв начин до тях се прокраднала стражата и ги обкръжила. Но те непринудено седнали в каретата и се отправили към родния дом на Оливия.

Такъв брачен гуляй от дълго време не били виждали по тези земи. Всички били щастливи. Александър не свалял влюбени очи от принцеса Оливия, а родителите им току пускали по някоя сълза, любувайки се на децата си. Масите се огъвали от ястия, музикантите свирели, без да си поемат мирис, гостите танцували.

Така се помирили две враждуващи кралства.