"Пътят към кея на Уиган" на Джордж Оруел излиза за първи път на български
До края на юли от щемпел ще излезе " Пътят към кея на Уиган " - единствената книга на английския публицист и публицист Джордж Оруел (1903 - 1950), която до момента не е оповестена на български език, заяви издателство " Рива ". Тя ще се предлага както с меки, по този начин и с твърди корици. Преводач и създател на предговора е Або Савчов.
Оруел написа " Пътят към кея на Уиган " през 1936 година - отпечатана е напролет на 1937 година В първата половина на книгата писателят изследва и документира своите социологически проучвания на мрачните условия на живот измежду работническата класа в Ланкашир и Йоркшир в индустриалната северна Англия. Втората част е дълго есе за възпитанието му в междинната класа и развиването на политическото му схващане.
" Изненадващо, само че обяснимо е, че " Пътят към кея на Уиган " е единствената книга на Оруел, която не е стигала до българския четец, защото на пръв взор наподобява прекомерно тясно ориентирана към британския север в средата на века и затова не изцяло разбираема. Тя обаче е основен крайъгълен камък - Дарвиновото изчезнало звено, което оказва помощ на заинтригувания да попълни пъзела на авторовия живот ", означават от " Рива ".
Джордж Оруел е един от най-уважаваните английски есеисти и писатели на ХХ в. Известен е със обществената си сензитивност и острата си рецензия на тоталитаризма. Най-популярен е с двата си романа, написани към края на късия му живот: " Фермата на животните " и " 1984 ". Оруел взе участие в испанската революция на страната на републиканците против фашистката тирания на Франко. През Втората международна война води предаване против фашизма по Би Би Си.
" Дневник " препубликува със съкращения от предговора на " Пътят към кея на Уиган ".
Среща с демона на Оруел
* * *
Пътят към кея на Уиган (Меки корици)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
" Пътят към кея на Уиган " е единствената книга на Оруел, която нямаше издание в превод на български. На пръв взор тя наподобява тясно ориентирана към британския Север и локалните проблеми през първата третина на века и затова лишена от повсеместност. Тя обаче е основна, тъй като попълня визиите ни за виталния път, за убежденията и за метода на Оруел към личната му работа, с което хвърля светлина и върху останалите негови литературни и проучвателен произведения. Или както я дефинира неговият биограф Гордън Баукър: " по едно и също време роман за едно обществено проучване и персонална хроника на смяната на убежденията му ", или: " прозорец към душата на Джордж Оруел, среща с демона, който го кара да написа ".
Най-ценното в " Пътят към кея на Уиган " е, че демонстрира изрично неповторимата дарба на Оруел да планува заплахата от настъплението на тоталитарните режими, както и това, че демокрациите не са застраховани от фашизиране на прослойки от буржоазията и служащите. Той ясно подчертава върху заблудите на някои британски политици и публицисти по отношение на характера на комунистическия режим в Русия и лекомисленото подценяване на настъпващия фашизъм в Европа, към този момент овладял Италия и Германия.
Тук Оруел формулира и аргументите за своите социалистически разбирания. Той свързва социализма със свободата и справедливостта, които съгласно него може да спасят обществото от бедността и са решение на проблемите, произлизащи от класовите разлики: " Справедливост и независимост! Това са думите, които би трябвало да отекват като предупредителен рог по целия свят ".
Публицистичното естество на текста оказва помощ да бъде разбрана действителността - първопричините за Оруеловия интерес и живота на създателя до този миг, културните особености на общността (както приликите, по този начин и коренните разлики сред съсловията), историческият миг, преобладаващите политически течения в Британската империя и Европа.
В първата част Оруел в детайли показва изискванията на труд и живот на миньорите във въгледобивните региони на Ланкашър и Йоркшър. Добросъвестният историк нормално прилежно ревизира достоверността на написаното от първо лице. В съответния случай обаче е редно да допуснем, че обстоятелствата са с най-висока степен на акуратност - освен тъй като създателят е журналист и затова може да се одобри, че е по-обективен от междинния публицист, а и тъй като институциите в регионите, които разказва, без значение една от друга потвърждават съвсем всяко негово изказване.
Във втората част Оруел се концентрира върху размишления за социализма и рисковото нахлуване на фашизма. И точно тези размишления са знакови за неговото креативно развиване в едвам петнайсетте му години като създател (спорадично написа есета от 1931 година, само че стартира да твори интензивно от 1934 година до края на живота си през 1950 г.).
* * *
Роден през 1903 година, Ерик Блеър (рожденото име на Оруел) е потомък на аристократи и заможни земевладелци с плантации в Ямайка. Дядото на Ерик е англикански свещеник, а татко му е служител в Кралската комисия по опиат в колониална Индия. С други думи, фамилията на Ерик се числи към междинната класа (или както самият той твърди, към ниската висока междинна класа), само че по време на образованието си в учебно заведение интернат той осъзнава, че са надалеч по-бедни в съпоставяне със своето обграждане.
Блеър приключва влиятелния лицей Итън като стипендиант, където чете доста и прави опити да написа. Там поддържа връзка другарски с бъдещия огромен историк Стивън Рънсиман и други известни фигури, а един от преподавателите му е Олдъс Хъксли. Затрудненията на фамилията да заплаща за университетското му образование и неприятното отношение от страна на учители и матрони го тласкат към решението да постъпи на работа в Имперската колониална полиция в Бирма (тогава към момента провинция на Британска Индия).
Натрупаните там усещания и витален опит образуват Ерик като писателя, който познаваме през днешния ден.
БИРМА
През 1922 година Ерик Блеър стартира да служи в Бирма. Назначен е за заместител областен шеф, а тази служба носи със себе си тежка отговорност - в другите региони дава отговор за сигурността на население с бройка до 200 000 души. Когато през 1925 година посещава втория по величина затвор в Бирма, стартира да осъзнава несправедливостите в Империята.
Вероятно това е повода измежду колонизаторите да основава усещане на новобранец, който демонстрира интерес към локалната просвета, религията, научава езика и даже си прави обичайни бирмански татуировки.
Първото му есе, написано през 1931 година, A Hanging ( " Обесване " ), споделя историята на екзекуция, изпълнена в Бирма, на която той участва като част от ескорта на наказания към ешафода. Блеър написа: " до този миг не си давах сметка какво значи да затриеш един здрав умишлен човек ", а в същото време ръководителят на изтезанието пришпорва един от пазачите да побърза, тъй като " пандизчиите не могат да си получат закуската, преди тази работа да е свършена ".
Сходни претекстове участват в множеството от идващите творби на създателя от този интервал, най-много в " Бирмански дни ". Заради сходни прекарвания в Далечния изток у него се развива потискащо възприятие за виновност, което пробва да изкупи както посредством творчеството си, по този начин и посредством всяко свое следващо деяние, в това число дейното му присъединяване в гражданската война в Испания.
В Бирма Блеър заболява от тресчица денга и към този момент в отпуск в Англия, взема решение да не се връща в колониите и да се заеме с писане. Причината - вродената му пристрастеност към литературата, само че и разбирането, че икономическите неравенства на Острова са също толкоз доловими, с тази разлика, че мястото на туземците се заема от пролетариата.
(...)
* * *
КЛАСОВО РАЗДЕЛЕНИЕ
Още в Бирма Блеър възприема неравенствата като артикул по-скоро на класови неправди, в сравнение с империализма, само че първия си същински допир с бедността той претърпява в Париж. След престой в локална болница и откакто злосторници открадват парите му от квартирата, в която е отседнал, той става плонжьор (мияч на чинии) в ресторант на улица " Риволи ". Тогава събира задоволително материал за есето " Как умират бедните " и за романа " На дъното в Париж и Лондон ", който упорства да издаде под псевдоним, с цел да спести неудобства на фамилията си. Спира се на Джордж Оруел (от името на Краля и река Оруел, покрай фамилния му дом).
* * *
На дъното в Париж и ЛондонС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
" На дъното в Париж и Лондон " е първата книга на Оруел. В нея той слага началото на бъдещи разсъждения върху виталния стандарт, върху бедността и благосъстоянието. Както по-късно в " Пътят към кея на Уиган ", приказва за дневните и седмичните ставки, за покупателната дарба и за лишенията, всред които безпаричният човек е заставен да избира. И в двете книги създателят акцентира склонността на хората, настояща и през днешния ден, да харчат разточително за първокласни артикули - ръжен самун, тютюн, алкохол, шоколад и облекла по модата - когато нямат средствата да покриват и най-належащите си потребности.
Нещо повече: в микроклимата на хотела, в който работи, разказва йерархията на чиновниците, поставяйки шефа най-високо, след това оберкелнера, основния готвач и по този начин надолу по веригата. Това, естествено, не е самоцел, а е макет на класовото общество със съответните съпоставения. (Важно е да имаме поради строгото разделяне на съсловията в Англия, с цел да може да вникнем в текста на " Пътят към кея на Уиган ".)
Най-отгоре Оруел слага готвачите - и е значимо да се означи, че тази най-горна каста той отъждествява с работническата класа. С други думи, за създателя пролетариатът е на върха на публичната подчиненост, а келнерите, които сервилничат и се възприемат като мними благородници, осъжда тежко, както междинната класа във втората част на " Пътят към кея на Уиган ". Когато в " На дъното в Париж и Лондон " Оруел приказва за плонжьорите, той ги разказва по този начин, както разказва миньорите в актуалната книга, само че не се лимитира единствено с етюд на класовите предубеждения - търси решения.
Една от открояващите се хрумвания на Оруел е за аграрни площи, които да се предложат и на скитниците, и на безработните миньори. Както излиза наяве от втората част на актуалната книга обаче, той осъзнава, че това би влезнало в прорез с главните цели на социализма - а точно софтуерния прогрес и нужната причинност в обществото. Градините под аренда се появяват в съвсем всяка по-обемна негова творба като метафора (и съответно изражение) на относителната самостоятелност от класовата система.
През 1933 година Оруел се връща от Париж в Лондон, където стартира работа в книжарницата на семейство Уестроуп. Те, както и други хора от обкръжението му, са социалисти и въпреки да не е политически деен, у него се затвърждават левите убеждения. По време на престоя си в Лондон той разгласява " Пасторската щерка ", " Бирмански дни " (по-рано отказана му от левия издател Виктор Голанц) и " Не оставяй аспидистрата да увехне ". В последния от трите романа Оруел в детайли разказва битието на този стадий от живота си и вътрешната битка у индивида с непоклатими правила, който не съумява да се приспособява към обществото, а култът към парите е достигнал статуса на вяра.
Изброените произведения не са предмет на сегашния текст, само че са от основно значение за кариерата на писателя, защото дават мотив на упоменатия издател, Виктор Голанц, да му предложи командировка в Северна Англия, с цел да опише изискванията, при които работническата класа - и в частност миньорите - живее.
" ПЪТЯТ КЪМ КЕЯ НА УИГАН "
На 31 януари 1936 година Оруел се впуска в това проучване, като посещава над двеста къщи и интервюира стотици поданици на миньорските региони. Посещава градове като Манчестър, Шефилд, Ковънтри, Уиган (разбира се) и други, утвърдили се като индустриални центрове от викторианско време до наши дни, където проучва зараждащата се система на обществени помощи и бюджета на десетки фамилии. Въпреки предизвестията за огромните рискове, слиза във въгледобивните мини и пълзи с километри в тунелите, с цел да изпита и види с очите си всекидневния труд на черноработниците. Още в деня на първото си такова посещаване отива в Ливърпул при приятелката си Мери Дайнър. Тя живее години след него и нееднократно споделя по какъв начин той е дошъл на прага ѝ, трептящ като лист, без връхна дреха и шапка, в окаяно физическо положение и едвам не е примрял. Както самият той споделя: " тази работа може да ме убие за седмици ".
Цял месец обитава като наемател в шкембеджийница, която разказва в детайли. Оруел усърдно разнищва бита на хазяите си до най-малки детайлности. Междувременно обикаля града, с цел да добие цялостна и надеждна визия за изискванията, в които живеят локалните.
Афоризми от Джордж Оруел: Провалът е долна машинация, каквато е и успехътС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
По това време у него се ускорява убеждението, че пролетариите са хората, заслужаващи най-дълбоко почитание. Вечен съперник на класовите привилегии, Оруел написа: " Своеобразен дълг е да видиш и да помиришеш такива места - изключително да ги помиришеш, - с цел да не забравиш, че съществуват ". За него е извънредно недопустимо високите съсловия да градят първокласния си обичай при цялостно равнодушие към ситуацията на служащите.
За ученик на Итън, едно от най-престижните частни учебни заведения в страната, написването на такава книга е политическо действие с величествен мащаб. Това не убягва на издателите, нито на критиците и публиката.
* * *
На 2 април 1936 година Оруел се връща в Лондон и прекарва остатъка от годината в класифициране на събраните сведения. Изучава ги в дълбочина, а тревожните събития по света и буйният му социалистически дух го подтикват да напише втората част на книгата като разбор, ендакъв по размер с ревюто в първата част.
Известно е, че Виктор Голанц е бил неприятно сюрпризиран от концепциите в ръкописа, показан му в края на 1936 година, и изключително от втората му половина. Съпругата на Оруел, Айлийн, отхвърля да се нанасят промени по текста (Оруел към този момент е в Испания и интензивно взе участие в гражданската война) и по тази причина издателят сметнал за належащо да напише дълъг увод, в който се дистанцира от множеството изказвания на създателя. В това встъпление той декларира, че има над 100 къси фрагмента, в които мнението на мистър Оруел се разминава с неговото, в това число и описанието на съществуващото съсловие на социалистите в Англия. Първото издание е оповестено, без създателят или представителите му да имат опция да го одобрят. Очакването на книгата е толкоз огромно, че на Айлийн е препоръчан един-единствен ден да се запознае с квалифицираното за щемпел тяло.
Когато се връща от Испания при започване на май 1937 година и вижда печатното издание на книгата си за първи път, Оруел написа писмо до Голанц - да му благодари за предговора, като не пропуща да изтъкне, че би желал да оспори някои от гледните му точки.
Издателят не е самичък в скептицизма си. Критиците нееднократно са упреквали Оруел в хиперболизиране на истината посредством потреблението на несъответствуващи епитети и наречия, само че данните в публични институции, архиви, академични библиотеки и прочие удостоверяват образците, които той постоянно се старае да сортира допустимо най-обективно. В поддръжка на тази безпристрастност приказва и любопитният факт, че фишовете за заплати, които Оруел цитира в " Пътят към кея на Уиган ", са непокътнати. В първото издание създателят прави аритметична неточност, която основава усещането, че приходът на миньорите е по-висок, в сравнение с е в действителност - с други думи, той не просто не преувеличава нищетата им, а даже несъзнателно я подценява. Във всички последващи издания (включително настоящото) са приложени поправените калкулации.
Оригиналното издание на тази книга съдържа фотосите, които разделят първата и втората част тук. Следващите, като се изключи едно, пропущат илюстративния материал, който се появява още веднъж чак през осемдесетте години. Снимките не са подбрани от самия Оруел и най-вероятно концепцията за тяхното включване не е негова, само че те са значими, тъй като недвусмислено поддържат думите на създателя. Макар качеството им да се е намалило поради многочислените преработ ки през годините, те оказват помощ за цялостното прозрение в епохата. Изборът на заглавие също е любопитен (The Road to Wigan Pier). В книгата Оруел загатва кея единствено един път, и то с цел да изтъкне, че е неразбираемо къде се е намирал. През 1943 година в изявление по радиото той споделя:
Боя се, че кеят на Уиган не съществува. През 1936 година пътувах точно за да го видя, само че не го открих. Обаче в миналото го е имало и в случай че осъждам по фотосите, бил е дълъг двайсет ярда. [...] Уиган постоянно е бил знак на грозотата в индустриалните зони. В един от заблатените канали на града имаше безстопанствен насип, който на смешка нарекох " кея на Уиган ". Шегата се разчу и скоро кабаретните комедианти я одобриха за нарицателно.
(В английския британски думата pier значи пристан, само че също по този начин носи и подтекст за крайбрежна почивка.)
Въпреки че Оруел е работил в радиото на BBC и постоянно е бил посетител в телевизионни излъчвания, това изявление, както и всички останали негови изяви, са оживели единствено като транскрипт - няма нито един оживял запис на гласа или облика му.
Пътят към кея на Уиган (Твърди корици)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
* * *
" Пътят към кея на Уиган " е книгата, която свързва предишното и бъдещето на създателя - позиция, добита от изстрадан опит, само че и основа, върху която той гради епохалното си творчество.
Хосе Ортега-и-Гасет твърди, че отминалостта на едно философско есе трае към петнайсет години (колкото дейната кариера на Оруел), тъй като през тях създателят трансформира вижданията си, добива опит и уголемява познанията си до такава степен, че става неразпознаваем за самия себе си.
За актуалната книга това важи с цялостна мощ, само че и в същото време като че ли не се отнася до нея.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Оруел написа " Пътят към кея на Уиган " през 1936 година - отпечатана е напролет на 1937 година В първата половина на книгата писателят изследва и документира своите социологически проучвания на мрачните условия на живот измежду работническата класа в Ланкашир и Йоркшир в индустриалната северна Англия. Втората част е дълго есе за възпитанието му в междинната класа и развиването на политическото му схващане.
" Изненадващо, само че обяснимо е, че " Пътят към кея на Уиган " е единствената книга на Оруел, която не е стигала до българския четец, защото на пръв взор наподобява прекомерно тясно ориентирана към британския север в средата на века и затова не изцяло разбираема. Тя обаче е основен крайъгълен камък - Дарвиновото изчезнало звено, което оказва помощ на заинтригувания да попълни пъзела на авторовия живот ", означават от " Рива ".
Джордж Оруел е един от най-уважаваните английски есеисти и писатели на ХХ в. Известен е със обществената си сензитивност и острата си рецензия на тоталитаризма. Най-популярен е с двата си романа, написани към края на късия му живот: " Фермата на животните " и " 1984 ". Оруел взе участие в испанската революция на страната на републиканците против фашистката тирания на Франко. През Втората международна война води предаване против фашизма по Би Би Си.
" Дневник " препубликува със съкращения от предговора на " Пътят към кея на Уиган ".
Среща с демона на Оруел
* * *
" Пътят към кея на Уиган " е единствената книга на Оруел, която нямаше издание в превод на български. На пръв взор тя наподобява тясно ориентирана към британския Север и локалните проблеми през първата третина на века и затова лишена от повсеместност. Тя обаче е основна, тъй като попълня визиите ни за виталния път, за убежденията и за метода на Оруел към личната му работа, с което хвърля светлина и върху останалите негови литературни и проучвателен произведения. Или както я дефинира неговият биограф Гордън Баукър: " по едно и също време роман за едно обществено проучване и персонална хроника на смяната на убежденията му ", или: " прозорец към душата на Джордж Оруел, среща с демона, който го кара да написа ".
Най-ценното в " Пътят към кея на Уиган " е, че демонстрира изрично неповторимата дарба на Оруел да планува заплахата от настъплението на тоталитарните режими, както и това, че демокрациите не са застраховани от фашизиране на прослойки от буржоазията и служащите. Той ясно подчертава върху заблудите на някои британски политици и публицисти по отношение на характера на комунистическия режим в Русия и лекомисленото подценяване на настъпващия фашизъм в Европа, към този момент овладял Италия и Германия.
Тук Оруел формулира и аргументите за своите социалистически разбирания. Той свързва социализма със свободата и справедливостта, които съгласно него може да спасят обществото от бедността и са решение на проблемите, произлизащи от класовите разлики: " Справедливост и независимост! Това са думите, които би трябвало да отекват като предупредителен рог по целия свят ".
Публицистичното естество на текста оказва помощ да бъде разбрана действителността - първопричините за Оруеловия интерес и живота на създателя до този миг, културните особености на общността (както приликите, по този начин и коренните разлики сред съсловията), историческият миг, преобладаващите политически течения в Британската империя и Европа.
В първата част Оруел в детайли показва изискванията на труд и живот на миньорите във въгледобивните региони на Ланкашър и Йоркшър. Добросъвестният историк нормално прилежно ревизира достоверността на написаното от първо лице. В съответния случай обаче е редно да допуснем, че обстоятелствата са с най-висока степен на акуратност - освен тъй като създателят е журналист и затова може да се одобри, че е по-обективен от междинния публицист, а и тъй като институциите в регионите, които разказва, без значение една от друга потвърждават съвсем всяко негово изказване.
Във втората част Оруел се концентрира върху размишления за социализма и рисковото нахлуване на фашизма. И точно тези размишления са знакови за неговото креативно развиване в едвам петнайсетте му години като създател (спорадично написа есета от 1931 година, само че стартира да твори интензивно от 1934 година до края на живота си през 1950 г.).
* * *
Роден през 1903 година, Ерик Блеър (рожденото име на Оруел) е потомък на аристократи и заможни земевладелци с плантации в Ямайка. Дядото на Ерик е англикански свещеник, а татко му е служител в Кралската комисия по опиат в колониална Индия. С други думи, фамилията на Ерик се числи към междинната класа (или както самият той твърди, към ниската висока междинна класа), само че по време на образованието си в учебно заведение интернат той осъзнава, че са надалеч по-бедни в съпоставяне със своето обграждане.
Блеър приключва влиятелния лицей Итън като стипендиант, където чете доста и прави опити да написа. Там поддържа връзка другарски с бъдещия огромен историк Стивън Рънсиман и други известни фигури, а един от преподавателите му е Олдъс Хъксли. Затрудненията на фамилията да заплаща за университетското му образование и неприятното отношение от страна на учители и матрони го тласкат към решението да постъпи на работа в Имперската колониална полиция в Бирма (тогава към момента провинция на Британска Индия).
Натрупаните там усещания и витален опит образуват Ерик като писателя, който познаваме през днешния ден.
БИРМА
През 1922 година Ерик Блеър стартира да служи в Бирма. Назначен е за заместител областен шеф, а тази служба носи със себе си тежка отговорност - в другите региони дава отговор за сигурността на население с бройка до 200 000 души. Когато през 1925 година посещава втория по величина затвор в Бирма, стартира да осъзнава несправедливостите в Империята.
Вероятно това е повода измежду колонизаторите да основава усещане на новобранец, който демонстрира интерес към локалната просвета, религията, научава езика и даже си прави обичайни бирмански татуировки.
Първото му есе, написано през 1931 година, A Hanging ( " Обесване " ), споделя историята на екзекуция, изпълнена в Бирма, на която той участва като част от ескорта на наказания към ешафода. Блеър написа: " до този миг не си давах сметка какво значи да затриеш един здрав умишлен човек ", а в същото време ръководителят на изтезанието пришпорва един от пазачите да побърза, тъй като " пандизчиите не могат да си получат закуската, преди тази работа да е свършена ".
Сходни претекстове участват в множеството от идващите творби на създателя от този интервал, най-много в " Бирмански дни ". Заради сходни прекарвания в Далечния изток у него се развива потискащо възприятие за виновност, което пробва да изкупи както посредством творчеството си, по този начин и посредством всяко свое следващо деяние, в това число дейното му присъединяване в гражданската война в Испания.
В Бирма Блеър заболява от тресчица денга и към този момент в отпуск в Англия, взема решение да не се връща в колониите и да се заеме с писане. Причината - вродената му пристрастеност към литературата, само че и разбирането, че икономическите неравенства на Острова са също толкоз доловими, с тази разлика, че мястото на туземците се заема от пролетариата.
(...)
* * *
КЛАСОВО РАЗДЕЛЕНИЕ
Още в Бирма Блеър възприема неравенствата като артикул по-скоро на класови неправди, в сравнение с империализма, само че първия си същински допир с бедността той претърпява в Париж. След престой в локална болница и откакто злосторници открадват парите му от квартирата, в която е отседнал, той става плонжьор (мияч на чинии) в ресторант на улица " Риволи ". Тогава събира задоволително материал за есето " Как умират бедните " и за романа " На дъното в Париж и Лондон ", който упорства да издаде под псевдоним, с цел да спести неудобства на фамилията си. Спира се на Джордж Оруел (от името на Краля и река Оруел, покрай фамилния му дом).
* * *
" На дъното в Париж и Лондон " е първата книга на Оруел. В нея той слага началото на бъдещи разсъждения върху виталния стандарт, върху бедността и благосъстоянието. Както по-късно в " Пътят към кея на Уиган ", приказва за дневните и седмичните ставки, за покупателната дарба и за лишенията, всред които безпаричният човек е заставен да избира. И в двете книги създателят акцентира склонността на хората, настояща и през днешния ден, да харчат разточително за първокласни артикули - ръжен самун, тютюн, алкохол, шоколад и облекла по модата - когато нямат средствата да покриват и най-належащите си потребности.
Нещо повече: в микроклимата на хотела, в който работи, разказва йерархията на чиновниците, поставяйки шефа най-високо, след това оберкелнера, основния готвач и по този начин надолу по веригата. Това, естествено, не е самоцел, а е макет на класовото общество със съответните съпоставения. (Важно е да имаме поради строгото разделяне на съсловията в Англия, с цел да може да вникнем в текста на " Пътят към кея на Уиган ".)
Най-отгоре Оруел слага готвачите - и е значимо да се означи, че тази най-горна каста той отъждествява с работническата класа. С други думи, за създателя пролетариатът е на върха на публичната подчиненост, а келнерите, които сервилничат и се възприемат като мними благородници, осъжда тежко, както междинната класа във втората част на " Пътят към кея на Уиган ". Когато в " На дъното в Париж и Лондон " Оруел приказва за плонжьорите, той ги разказва по този начин, както разказва миньорите в актуалната книга, само че не се лимитира единствено с етюд на класовите предубеждения - търси решения.
Една от открояващите се хрумвания на Оруел е за аграрни площи, които да се предложат и на скитниците, и на безработните миньори. Както излиза наяве от втората част на актуалната книга обаче, той осъзнава, че това би влезнало в прорез с главните цели на социализма - а точно софтуерния прогрес и нужната причинност в обществото. Градините под аренда се появяват в съвсем всяка по-обемна негова творба като метафора (и съответно изражение) на относителната самостоятелност от класовата система.
През 1933 година Оруел се връща от Париж в Лондон, където стартира работа в книжарницата на семейство Уестроуп. Те, както и други хора от обкръжението му, са социалисти и въпреки да не е политически деен, у него се затвърждават левите убеждения. По време на престоя си в Лондон той разгласява " Пасторската щерка ", " Бирмански дни " (по-рано отказана му от левия издател Виктор Голанц) и " Не оставяй аспидистрата да увехне ". В последния от трите романа Оруел в детайли разказва битието на този стадий от живота си и вътрешната битка у индивида с непоклатими правила, който не съумява да се приспособява към обществото, а култът към парите е достигнал статуса на вяра.
Изброените произведения не са предмет на сегашния текст, само че са от основно значение за кариерата на писателя, защото дават мотив на упоменатия издател, Виктор Голанц, да му предложи командировка в Северна Англия, с цел да опише изискванията, при които работническата класа - и в частност миньорите - живее.
" ПЪТЯТ КЪМ КЕЯ НА УИГАН "
На 31 януари 1936 година Оруел се впуска в това проучване, като посещава над двеста къщи и интервюира стотици поданици на миньорските региони. Посещава градове като Манчестър, Шефилд, Ковънтри, Уиган (разбира се) и други, утвърдили се като индустриални центрове от викторианско време до наши дни, където проучва зараждащата се система на обществени помощи и бюджета на десетки фамилии. Въпреки предизвестията за огромните рискове, слиза във въгледобивните мини и пълзи с километри в тунелите, с цел да изпита и види с очите си всекидневния труд на черноработниците. Още в деня на първото си такова посещаване отива в Ливърпул при приятелката си Мери Дайнър. Тя живее години след него и нееднократно споделя по какъв начин той е дошъл на прага ѝ, трептящ като лист, без връхна дреха и шапка, в окаяно физическо положение и едвам не е примрял. Както самият той споделя: " тази работа може да ме убие за седмици ".
Цял месец обитава като наемател в шкембеджийница, която разказва в детайли. Оруел усърдно разнищва бита на хазяите си до най-малки детайлности. Междувременно обикаля града, с цел да добие цялостна и надеждна визия за изискванията, в които живеят локалните.
По това време у него се ускорява убеждението, че пролетариите са хората, заслужаващи най-дълбоко почитание. Вечен съперник на класовите привилегии, Оруел написа: " Своеобразен дълг е да видиш и да помиришеш такива места - изключително да ги помиришеш, - с цел да не забравиш, че съществуват ". За него е извънредно недопустимо високите съсловия да градят първокласния си обичай при цялостно равнодушие към ситуацията на служащите.
За ученик на Итън, едно от най-престижните частни учебни заведения в страната, написването на такава книга е политическо действие с величествен мащаб. Това не убягва на издателите, нито на критиците и публиката.
* * *
На 2 април 1936 година Оруел се връща в Лондон и прекарва остатъка от годината в класифициране на събраните сведения. Изучава ги в дълбочина, а тревожните събития по света и буйният му социалистически дух го подтикват да напише втората част на книгата като разбор, ендакъв по размер с ревюто в първата част.
Известно е, че Виктор Голанц е бил неприятно сюрпризиран от концепциите в ръкописа, показан му в края на 1936 година, и изключително от втората му половина. Съпругата на Оруел, Айлийн, отхвърля да се нанасят промени по текста (Оруел към този момент е в Испания и интензивно взе участие в гражданската война) и по тази причина издателят сметнал за належащо да напише дълъг увод, в който се дистанцира от множеството изказвания на създателя. В това встъпление той декларира, че има над 100 къси фрагмента, в които мнението на мистър Оруел се разминава с неговото, в това число и описанието на съществуващото съсловие на социалистите в Англия. Първото издание е оповестено, без създателят или представителите му да имат опция да го одобрят. Очакването на книгата е толкоз огромно, че на Айлийн е препоръчан един-единствен ден да се запознае с квалифицираното за щемпел тяло.
Когато се връща от Испания при започване на май 1937 година и вижда печатното издание на книгата си за първи път, Оруел написа писмо до Голанц - да му благодари за предговора, като не пропуща да изтъкне, че би желал да оспори някои от гледните му точки.
Издателят не е самичък в скептицизма си. Критиците нееднократно са упреквали Оруел в хиперболизиране на истината посредством потреблението на несъответствуващи епитети и наречия, само че данните в публични институции, архиви, академични библиотеки и прочие удостоверяват образците, които той постоянно се старае да сортира допустимо най-обективно. В поддръжка на тази безпристрастност приказва и любопитният факт, че фишовете за заплати, които Оруел цитира в " Пътят към кея на Уиган ", са непокътнати. В първото издание създателят прави аритметична неточност, която основава усещането, че приходът на миньорите е по-висок, в сравнение с е в действителност - с други думи, той не просто не преувеличава нищетата им, а даже несъзнателно я подценява. Във всички последващи издания (включително настоящото) са приложени поправените калкулации.
Оригиналното издание на тази книга съдържа фотосите, които разделят първата и втората част тук. Следващите, като се изключи едно, пропущат илюстративния материал, който се появява още веднъж чак през осемдесетте години. Снимките не са подбрани от самия Оруел и най-вероятно концепцията за тяхното включване не е негова, само че те са значими, тъй като недвусмислено поддържат думите на създателя. Макар качеството им да се е намалило поради многочислените преработ ки през годините, те оказват помощ за цялостното прозрение в епохата. Изборът на заглавие също е любопитен (The Road to Wigan Pier). В книгата Оруел загатва кея единствено един път, и то с цел да изтъкне, че е неразбираемо къде се е намирал. През 1943 година в изявление по радиото той споделя:
Боя се, че кеят на Уиган не съществува. През 1936 година пътувах точно за да го видя, само че не го открих. Обаче в миналото го е имало и в случай че осъждам по фотосите, бил е дълъг двайсет ярда. [...] Уиган постоянно е бил знак на грозотата в индустриалните зони. В един от заблатените канали на града имаше безстопанствен насип, който на смешка нарекох " кея на Уиган ". Шегата се разчу и скоро кабаретните комедианти я одобриха за нарицателно.
(В английския британски думата pier значи пристан, само че също по този начин носи и подтекст за крайбрежна почивка.)
Въпреки че Оруел е работил в радиото на BBC и постоянно е бил посетител в телевизионни излъчвания, това изявление, както и всички останали негови изяви, са оживели единствено като транскрипт - няма нито един оживял запис на гласа или облика му.
* * *
" Пътят към кея на Уиган " е книгата, която свързва предишното и бъдещето на създателя - позиция, добита от изстрадан опит, само че и основа, върху която той гради епохалното си творчество.
Хосе Ортега-и-Гасет твърди, че отминалостта на едно философско есе трае към петнайсет години (колкото дейната кариера на Оруел), тъй като през тях създателят трансформира вижданията си, добива опит и уголемява познанията си до такава степен, че става неразпознаваем за самия себе си.
За актуалната книга това важи с цялостна мощ, само че и в същото време като че ли не се отнася до нея.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ