За първи път вселенски патриарх отслужва Божествена Литургия в българския храм „Свети Стефан“ в Цариград
Днес Вселенският патриарх Вартоломей избра българската желязна черква „ Свети Стефан “ в Цариград, с цел да
отслужи Патриаршеската Божествена Литургия, по случай храмовия празник. Това се случва за пръв път от освещаването на храма, оповестиха за Faktor.bg от българската общественост в Истанбул.
По случай Стефановден патриарх Вартоломей е произнесъл особено слово, изтъквайки: „ … дойдохме в най-близкия до Фенер свети храм на Свети Стефан и отслужихме тайната на божествената обич. По мотив тази по този начин същностна църковна причина, ние дойдохме този път, с цел да покрием една историческа празнота от седемдесет и осем години без персоналното свещенослужение на Патриарха (изминали от дългострадалното възобновяване през 1945 година от тежката схизма, наложена от Майката Църква). И това – с цел да заявим изрично нашата хвалба към Господа за българоговорящите правилни при Светейшата ни Константинополската архиепископия, които преди тринадесет века „ отстраниха заблудата, като учудващо се пренасочиха към вярата на християните “, според думите на нашия свят предходник Фотий Велики.
Ето и цялостния текст:
Слово
на Н.Б. Всесветейшество
Вселенския патриарх
господин Вартоломей
по време на Патриаршеската Божествена Литургия
в свещения храм „ Св. Стефан “
(27 декември 2023 г.)
* * *
Честни в Христа събратя Архиереи,
Ваше превъзходителство господин Генерален консул на България тук,
Благоговейни отци,
Уважаеми господин Председател на настоятелство на българските храмове в гр. Истанбул и гр. Одрин Архонт Димитри Йотеф,
Възлюбени рожби,
Намирайки се в светия храм на Свети прочут първомъченик Стефан във връзка неговия празник, ние отслужваме тайнството на Божествената Евхаристия, т. е. обновлението на целия свят. „ Единородният Син и Слово Божие, действителен вечен, и приел поради нашето избавление да се въплъти от Пресвета Богородица Приснодева Мария, стана човек..., в Светата Троица, прославян наедно с Отца и Светия Дух “, ни даде изключителната опция да станем непрекъснати участници в случилия се един път вечно миг от Неговото Владическо Домостроителство. Постоянното, същинско и изкупително повторение на неповторимото, в силата на вярата, се явява и отбелязва Църквата.
Божественото олицетворение е най-великото и постоянно модерно международно събитие. Въпреки че се е случило в съответен исторически миг, то все си остава непроменено посред рушителния ход на времето и „ ни благовести огромна наслада, която ще бъде за всички човеци; тъй като през днешния ден ни се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ “.
В Божествената Литургия виждаме всичко отминало и всичко, което ще бъде. Вчера, през днешния ден и на следващия ден се взаимопроникват. Миналото е настояще, а сегашното е бъдеще, защото към Светата Трапеза е събрана цялата Църква, войнстващата (на земята) и тържествуващата (на небесата). Царството небесно по едно и също време и ни приближава, и вътре в нас е. Казано другояче, като заимстваме думите на великия преподавател в полето на еклисиологията - приснопаметния Прегамски митрополит господин Йоан (Зизюлас), в Св. Евхаристия Църквата непрекъснато претърпява „ парадокса на към този момент станалото и на още не станалото “. Христос, въплътеното Божие Слово, е във Витлеем, само че е също и на Кръста и в Ада, и е Възкръснал, и е Възнесен, и е в Петдесетницата, и е още веднъж Идещият.
Тайната вечеря побира и сплотява цялата Църква без разделения, човешки разграничения и схоластични абсолютизации.
Тайната на Църквата е велика и неописуема. Тази велика Тайна на благочестието избавя индивида от всяка една ера. Тя дава ентусиазъм и старание на светиите. Тази велика загадка на Спасението е укрепила първомъченик Стефан да преодолее човешката отпадналост и му обезпечи посредством убиването му с камъни влизането в обновените висини, т.е. в есхатологичната популярност на Жертвения Агнец. И несъмнено, не трябва да забравяме, че мъченичеството не значи единствено повтаряне на кръстната жертва на Иисус Христос, само че и разкриване на Неговата популярност, както е видно от апостолския перикоп, където се разказва мъченичеството на св. Стефан: „ А Стефан, изпълнен с Дух Светии, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и сподели: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога “ (Деяния 7: 55-56), където „ наследник човечески “ има извънредно есхатологично наличие.
Затова през днешния ден, почитайки паметта му, дойдохме в най-близкия до Фенер свети храм на Свети Стефан и отслужихме тайната на божествената обич. По мотив тази по този начин същностна църковна причина, ние дойдохме този път, с цел да покрием една историческа празнота от седемдесет и осем години без персоналното свещенослужение на Патриарха (изминали от дългострадалното възобновяване през 1945 година от тежката схизма, наложена от Майката Църква). И това – с цел да заявим изрично нашата хвалба към Господа за българоговорящите правилни при Светейшата ни Константинополската архиепископия, които преди тринадесет века „ отстраниха заблудата, като учудващо се пренасочиха към вярата на християните “, според думите на нашия свят предходник Фотий Велики.
Вярно и знае се, че този храм беше пробният камък за огорчението и отрицателния излаз на църковните каузи, засягащи Българския народ. Но тъй като няма зло, непримесено с положително, така наречен български въпрос сподели на всички, че единствено в единение и сговор Църквата извършва дадената ѝ от Бога задача в света. Разделенията, затварянето в себе си, подправеното възприятие за самодостатъчност и комплектност, раздорите и най-после схизмите (разколите) понижават избавителното наличие на Църквата, отблъскват вярващите от новия живот в Христос и по този начин погубват общността на любовта във вярата.
Светата Велика Христова Църква, общата млекопитателница на всички православни, непрекъснато проповядва Спасението на целия Божи народ, без всевъзможни човешки и себични критерии. Не се отнася към някоя човешка персона, а се жертва, с цел да присади тези, които са надалеч от истината и „ седят встрана и сянка смъртна “, към питомната маслина на Иисуса Христа. След доста обич, труд, жертви и безсилие, в границите на свещените канонически разпоредби на божествените и свети Събори и общите безапелационни актове на Църквата, тя носи своя Кръст и се радва, тъй като привежда към Архипастиря Христос племена и нации, покорени от благодатта на Светия Дух, без разлика на генезис, език, исторически условия и промени, както е маркирано и в Патриаршеското и Синодално окръжно обръщение, което е било разпратено до Поместните Православни църкви за свикването на Събор, ориентиран към разрешаването на българския въпрос: „ Защото Спасителят на света прикани не едно племе или един език към качване на светия и избавителен и всечовешки транспортен съд на Църквата; [за да бъдат в него] не един народ, който се трансформира с времената и сезоните, а галактика най-човешка, имаща един дом и един богороден отец, пребъдваща в единството на истината, това на божествения Дух, Който живее в него - прославеното единение, единение във вярата, единение и в любовта, „ любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на несправедливост се не радва, а се радва на истина “.
Разбира се, Светата Велика Христова Църква не идеализира обстановките и не крие проблемите, компликациите и разочарованията, с които от време на време се сблъсква при упражняването на своята отговорност. Предишните два века изтезаваха Православната черква, защото обществено-политическите и метафизичен течения и дадености се реформираха обновително в доста аспекти на човешкия живот, възприемайки се позитивно, само че непокътнатата идея за националната страна единствено натрупа проблеми в Светото Тяло на Църквата и докара, както е известно, до крайната разкол на „ филетизма “, който беше наказан от Великия Събор през 1872 година, „ като противостояща на учението на Евангелието и светите догми на нашите блажени Отци “.
Предизвикателствата - многочислени. Великата Христова черква в Константинопол получава поредни удари. Дилемите са големи. Необходимостта от координиране и баланс сред каноническата акривия и пастирските решения стават наложителни. Перипетиите във времето от настъпилите тогава исторически промени към момента затрудняват избора на различен излаз. Високопреосвещеният и свят хоровод на нашите прародители със тъга и отеческо състрадание се пробва да откри решения. Основният въпрос за пастирското устройство на всяка Поместна Църква вътре в границите на юрисдикцията на Вселенската патриаршия се трансформира в общоправославен проблем, защото с нас болеят и другите трима патриарси на Изтока.
Настойчивите претенции за еманципиране, под претекст за по-успешна пастирска активност, получават избухливи измерения и статутът на по този начин наречената Автокефалия се трансформира в главен проблем вътре в православното тяло. За страдание, щедростта и дълготърпението, и по-точно жертвата на Великата Христова Църква, бяха признати - по простъпка и непризнателност - като уязвимост и некадърност да се решат проблемите. Истината обаче в никакъв случай не може да остане скрита. Изминалите години и насъбраният нравствен опит на Патриаршията връщат нещата в вярната посока. Днес от дейностите и грешките в предишното всички сме се поучили, че единството е това, което се изисква и което е сигурната и единствена основа за стабилността на Светите Божии църкви. Степенуването и наименуването на другите по света църковни формирования не са принцип, а инструмент за пастирско лекуване и служение на правилните. Разбирателството и взаимното битие на Поместните църкви в този момент е приоритет и условие. Грешките от предишното не са единствено отрицателно завещание, само че на първо място семе за новата сеитба и развъждането на съжителството, на по-отблизо и по-дълбоко схващане на проблемите, на възвръщането на съборния православен църковен живот към първичното му положение.
Днес, от този заветен храм, в миналото насочна точка на проблематични връзки, ние изпращаме към всички поканата за обич и общение в единение, освен на доктрина в Божествената Евхаристия, само че и във всички аспекти на църковния живот. Декларираме нашето предпочитание за по-директен контакт с всички Поместни православни църкви и нашата подготвеност в същото време да спомагаме за намиране решения на всичко, което визира православното тяло, постоянно вътре в границите на предадените ни от еклисиологията на Източноправославната черква правила, условия и граници.
С такива мисли ние показваме още един път насладата на Великата Църква и персонално на наше Смирение за днешния ярък и прочут празник и празненство, и завършвайки сегашното слово, показваме нашето Патриаршеско удовлетворение и благослов към Негово Високопреподобие Архимандрита при нашия Вселенски Трон господин Харалампи Ничев, ефимерий на локалната Община, както и към високоуважавания господин Димитри Йотеф, ръководител на Общинското настоятелство и към всичките му членове, освен за техните грижи и обич към делата на енорията, само че също и за тяхното общително съдействие и почитание към Великата черква. Слава на Бога, странните и тъжни неща отминаха и като едно тяло и едно сърце, българоговорящото паство на Великата Църква, както в Града, по този начин и в Адрианопол, е източник на чест за Вселенската патриаршия, защото неговите членове са рожби почтени и по всичко отдадени на Църквата Майка и на Патриарха.
За доста години на всички и честита да е Новата година!
отслужи Патриаршеската Божествена Литургия, по случай храмовия празник. Това се случва за пръв път от освещаването на храма, оповестиха за Faktor.bg от българската общественост в Истанбул.
По случай Стефановден патриарх Вартоломей е произнесъл особено слово, изтъквайки: „ … дойдохме в най-близкия до Фенер свети храм на Свети Стефан и отслужихме тайната на божествената обич. По мотив тази по този начин същностна църковна причина, ние дойдохме този път, с цел да покрием една историческа празнота от седемдесет и осем години без персоналното свещенослужение на Патриарха (изминали от дългострадалното възобновяване през 1945 година от тежката схизма, наложена от Майката Църква). И това – с цел да заявим изрично нашата хвалба към Господа за българоговорящите правилни при Светейшата ни Константинополската архиепископия, които преди тринадесет века „ отстраниха заблудата, като учудващо се пренасочиха към вярата на християните “, според думите на нашия свят предходник Фотий Велики.
Ето и цялостния текст:
Слово
на Н.Б. Всесветейшество
Вселенския патриарх
господин Вартоломей
по време на Патриаршеската Божествена Литургия
в свещения храм „ Св. Стефан “
(27 декември 2023 г.)
* * *
Честни в Христа събратя Архиереи,
Ваше превъзходителство господин Генерален консул на България тук,
Благоговейни отци,
Уважаеми господин Председател на настоятелство на българските храмове в гр. Истанбул и гр. Одрин Архонт Димитри Йотеф,
Възлюбени рожби,
Намирайки се в светия храм на Свети прочут първомъченик Стефан във връзка неговия празник, ние отслужваме тайнството на Божествената Евхаристия, т. е. обновлението на целия свят. „ Единородният Син и Слово Божие, действителен вечен, и приел поради нашето избавление да се въплъти от Пресвета Богородица Приснодева Мария, стана човек..., в Светата Троица, прославян наедно с Отца и Светия Дух “, ни даде изключителната опция да станем непрекъснати участници в случилия се един път вечно миг от Неговото Владическо Домостроителство. Постоянното, същинско и изкупително повторение на неповторимото, в силата на вярата, се явява и отбелязва Църквата.
Божественото олицетворение е най-великото и постоянно модерно международно събитие. Въпреки че се е случило в съответен исторически миг, то все си остава непроменено посред рушителния ход на времето и „ ни благовести огромна наслада, която ще бъде за всички човеци; тъй като през днешния ден ни се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ “.
В Божествената Литургия виждаме всичко отминало и всичко, което ще бъде. Вчера, през днешния ден и на следващия ден се взаимопроникват. Миналото е настояще, а сегашното е бъдеще, защото към Светата Трапеза е събрана цялата Църква, войнстващата (на земята) и тържествуващата (на небесата). Царството небесно по едно и също време и ни приближава, и вътре в нас е. Казано другояче, като заимстваме думите на великия преподавател в полето на еклисиологията - приснопаметния Прегамски митрополит господин Йоан (Зизюлас), в Св. Евхаристия Църквата непрекъснато претърпява „ парадокса на към този момент станалото и на още не станалото “. Христос, въплътеното Божие Слово, е във Витлеем, само че е също и на Кръста и в Ада, и е Възкръснал, и е Възнесен, и е в Петдесетницата, и е още веднъж Идещият.
Тайната вечеря побира и сплотява цялата Църква без разделения, човешки разграничения и схоластични абсолютизации.
Тайната на Църквата е велика и неописуема. Тази велика Тайна на благочестието избавя индивида от всяка една ера. Тя дава ентусиазъм и старание на светиите. Тази велика загадка на Спасението е укрепила първомъченик Стефан да преодолее човешката отпадналост и му обезпечи посредством убиването му с камъни влизането в обновените висини, т.е. в есхатологичната популярност на Жертвения Агнец. И несъмнено, не трябва да забравяме, че мъченичеството не значи единствено повтаряне на кръстната жертва на Иисус Христос, само че и разкриване на Неговата популярност, както е видно от апостолския перикоп, където се разказва мъченичеството на св. Стефан: „ А Стефан, изпълнен с Дух Светии, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и сподели: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога “ (Деяния 7: 55-56), където „ наследник човечески “ има извънредно есхатологично наличие.
Затова през днешния ден, почитайки паметта му, дойдохме в най-близкия до Фенер свети храм на Свети Стефан и отслужихме тайната на божествената обич. По мотив тази по този начин същностна църковна причина, ние дойдохме този път, с цел да покрием една историческа празнота от седемдесет и осем години без персоналното свещенослужение на Патриарха (изминали от дългострадалното възобновяване през 1945 година от тежката схизма, наложена от Майката Църква). И това – с цел да заявим изрично нашата хвалба към Господа за българоговорящите правилни при Светейшата ни Константинополската архиепископия, които преди тринадесет века „ отстраниха заблудата, като учудващо се пренасочиха към вярата на християните “, според думите на нашия свят предходник Фотий Велики.
Вярно и знае се, че този храм беше пробният камък за огорчението и отрицателния излаз на църковните каузи, засягащи Българския народ. Но тъй като няма зло, непримесено с положително, така наречен български въпрос сподели на всички, че единствено в единение и сговор Църквата извършва дадената ѝ от Бога задача в света. Разделенията, затварянето в себе си, подправеното възприятие за самодостатъчност и комплектност, раздорите и най-после схизмите (разколите) понижават избавителното наличие на Църквата, отблъскват вярващите от новия живот в Христос и по този начин погубват общността на любовта във вярата.
Светата Велика Христова Църква, общата млекопитателница на всички православни, непрекъснато проповядва Спасението на целия Божи народ, без всевъзможни човешки и себични критерии. Не се отнася към някоя човешка персона, а се жертва, с цел да присади тези, които са надалеч от истината и „ седят встрана и сянка смъртна “, към питомната маслина на Иисуса Христа. След доста обич, труд, жертви и безсилие, в границите на свещените канонически разпоредби на божествените и свети Събори и общите безапелационни актове на Църквата, тя носи своя Кръст и се радва, тъй като привежда към Архипастиря Христос племена и нации, покорени от благодатта на Светия Дух, без разлика на генезис, език, исторически условия и промени, както е маркирано и в Патриаршеското и Синодално окръжно обръщение, което е било разпратено до Поместните Православни църкви за свикването на Събор, ориентиран към разрешаването на българския въпрос: „ Защото Спасителят на света прикани не едно племе или един език към качване на светия и избавителен и всечовешки транспортен съд на Църквата; [за да бъдат в него] не един народ, който се трансформира с времената и сезоните, а галактика най-човешка, имаща един дом и един богороден отец, пребъдваща в единството на истината, това на божествения Дух, Който живее в него - прославеното единение, единение във вярата, единение и в любовта, „ любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на несправедливост се не радва, а се радва на истина “.
Разбира се, Светата Велика Христова Църква не идеализира обстановките и не крие проблемите, компликациите и разочарованията, с които от време на време се сблъсква при упражняването на своята отговорност. Предишните два века изтезаваха Православната черква, защото обществено-политическите и метафизичен течения и дадености се реформираха обновително в доста аспекти на човешкия живот, възприемайки се позитивно, само че непокътнатата идея за националната страна единствено натрупа проблеми в Светото Тяло на Църквата и докара, както е известно, до крайната разкол на „ филетизма “, който беше наказан от Великия Събор през 1872 година, „ като противостояща на учението на Евангелието и светите догми на нашите блажени Отци “.
Предизвикателствата - многочислени. Великата Христова черква в Константинопол получава поредни удари. Дилемите са големи. Необходимостта от координиране и баланс сред каноническата акривия и пастирските решения стават наложителни. Перипетиите във времето от настъпилите тогава исторически промени към момента затрудняват избора на различен излаз. Високопреосвещеният и свят хоровод на нашите прародители със тъга и отеческо състрадание се пробва да откри решения. Основният въпрос за пастирското устройство на всяка Поместна Църква вътре в границите на юрисдикцията на Вселенската патриаршия се трансформира в общоправославен проблем, защото с нас болеят и другите трима патриарси на Изтока.
Настойчивите претенции за еманципиране, под претекст за по-успешна пастирска активност, получават избухливи измерения и статутът на по този начин наречената Автокефалия се трансформира в главен проблем вътре в православното тяло. За страдание, щедростта и дълготърпението, и по-точно жертвата на Великата Христова Църква, бяха признати - по простъпка и непризнателност - като уязвимост и некадърност да се решат проблемите. Истината обаче в никакъв случай не може да остане скрита. Изминалите години и насъбраният нравствен опит на Патриаршията връщат нещата в вярната посока. Днес от дейностите и грешките в предишното всички сме се поучили, че единството е това, което се изисква и което е сигурната и единствена основа за стабилността на Светите Божии църкви. Степенуването и наименуването на другите по света църковни формирования не са принцип, а инструмент за пастирско лекуване и служение на правилните. Разбирателството и взаимното битие на Поместните църкви в този момент е приоритет и условие. Грешките от предишното не са единствено отрицателно завещание, само че на първо място семе за новата сеитба и развъждането на съжителството, на по-отблизо и по-дълбоко схващане на проблемите, на възвръщането на съборния православен църковен живот към първичното му положение.
Днес, от този заветен храм, в миналото насочна точка на проблематични връзки, ние изпращаме към всички поканата за обич и общение в единение, освен на доктрина в Божествената Евхаристия, само че и във всички аспекти на църковния живот. Декларираме нашето предпочитание за по-директен контакт с всички Поместни православни църкви и нашата подготвеност в същото време да спомагаме за намиране решения на всичко, което визира православното тяло, постоянно вътре в границите на предадените ни от еклисиологията на Източноправославната черква правила, условия и граници.
С такива мисли ние показваме още един път насладата на Великата Църква и персонално на наше Смирение за днешния ярък и прочут празник и празненство, и завършвайки сегашното слово, показваме нашето Патриаршеско удовлетворение и благослов към Негово Високопреподобие Архимандрита при нашия Вселенски Трон господин Харалампи Ничев, ефимерий на локалната Община, както и към високоуважавания господин Димитри Йотеф, ръководител на Общинското настоятелство и към всичките му членове, освен за техните грижи и обич към делата на енорията, само че също и за тяхното общително съдействие и почитание към Великата черква. Слава на Бога, странните и тъжни неща отминаха и като едно тяло и едно сърце, българоговорящото паство на Великата Църква, както в Града, по този начин и в Адрианопол, е източник на чест за Вселенската патриаршия, защото неговите членове са рожби почтени и по всичко отдадени на Църквата Майка и на Патриарха.
За доста години на всички и честита да е Новата година!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ