Днес видях снимка на една италианка, която се жени за...

Днес видях фотография на една италианка, която се дами за... себе си. Усмихната, в бяла рокля, и реже торта. Върху тортата се е разположила отново единствено тя, без несъществуващия младоженец, от захар. По-тъжна панорама от дълго време не бях виждала може би от фотографията на български естрадни дейци в компанията на огромната глава на Филип Киркоров. Докъде стигаме в опитите да си потвърдим, че нямаме никаква потребност от мъж до себе си? Не знам, аз доста не запознат съм сполучливи връзки, то е ясно, само че съм сигурна в едно – в случай че си толкоз добре самичък със себе си, концепцията за женитба въобще не ти минава през главата. Едно е да си самичък и да си ок с този факт, друго е да подчертаваш самотата си в бяла рокля, по принцип – знак на непорочната същина на младоженката и даването й в ръцете на нейния предстоящ брачен партньор.

Кому е нужно това? Докъде стигаме в опитите да си потвърдим, че нямаме никаква потребност от мъж до себе си? Все едно мъж да се снима със секс кукла до себе си по време на почивка. Пълно проваляне, това е то. Не е ли извънредно време да приемем, че ние като дами, и ние като мъже, въобще ние като хора имаме потребност от някой до себе си? Може би не наложително от женитба, бяла рокля и фигурки от захар, само че от човек от плът и кръв, който най-малко за малко да ни избави от концепцията за самотата, която по този начин или другояче ни следва през целия ни живот.

Този някой може да е от друг пол, на друга възраст, може да не може да се яви с нас на разположение, може да не е приветлив на приятелките ни, може да е цялостен тъпанар, да има коремче, да не си събува чорапите по време на секс. Но в последна сметка е за предпочитане пред женитба със себе си, нали? И е за предпочитане да си признаем едно – ние не можем да живеем сами. Толкова.