Днес Стивън Джей Ръсел седи в изолирана килия 2 ×

Днес Стивън Джей Ръсел седи в изолирана килия 2 × 3 метра в затвор с оптималната сигурност, където е наказан да прекара идващия век и половина – 22 до 23 часа дневно, като излиза единствено за неща като душове, малко извършения и да се види с някой инцидентен клиент. Дори тогава обаче му е разрешено да вижда хората единствено през много дебело стъкло и му е неразрешено да допира или да бъде докосван от никой различен с изключение на от пазачите, които го събличат, с цел да го претърсят, всякога, когато излиза или влиза в килията си.

Докато такава изключителна изолираност, даже за относително къси интервали, е съвсем универсално единствено за извънредно нападателни пандизчии, Ръсел не е един от тях. Всъщност, като се изключи че в никакъв случай не е правил принудително закононарушение, в този миг той е в 60-те си години и даже не може да върви решително. Екстремният темперамент на килията на Ръсел е публично от боязън, че ще избяга от пандиза с оптималната сигурност… най-вероятно в своята инвалидна количка… Поради това той твърди, че същинската причина да е държан в такава изолираност, се дължи най-много на унижението, което предизвиква на силите на реда, когато през 90-те години четири пъти безусловно излиза от пандиза (преди да му изтече присъдатам, просто излиза от постройката на затвора), с цел да бъде с сътрудниците си – единият, който е болен от СПИН, а другият, който просто му липсва.

Роден през 1957 година, Ръсел прекарва огромна част от детството си, вярвайки, че родителите му са благочестиви и религиозни локални поданици на Вирджиния, които ръководят огромна компания за произвеждане на храни. На 9-годишна възраст обаче Ръсел открива, че е осиновен и че биологичната му майка се е отказала от него, тъй като не желала да гледа извънбрачно дете. По-късно Ръсел научава, че майка му в последна сметка се е омъжила за татко му и дружно са имали няколко други деца, само че двойката даже не се пробва да се свърже или въобще да има някакъв контакт с него. Това раздрусва момчето и той декларира: „ Чувствах се отхвърлен… Имах дребен проблем, когато разбрах. “

Приемното семейство на Ръсел не знае какво да прави по този въпрос и се пробва да лимитират това държание, като го изпращат в изправителен дом за момчета. По време на престоя си в там Ръсел има редица хомосексуални прекарвания с други момчета – нещо, за което ще остане комплициран в продължение на няколко години, като отбелязва в по-късни изявленията, че не е признавал пред себе си, че е гей, до момента в който не е в края му 30-те си години. Междувременно се оженва, само че когато си признава половата ориентировка, съпруата му демонстрира схващане и се развеждат. След този къс тийнейджърски интервал на бунтарство обаче Стивън е напълно елементарен човек. Поне до момента в който не го уволняват поради хомосексуалността му – това връща експанзията му (за която той споделя, че съжалява) и се стартира с арестите.

След редица измами той е задържан и наказан на 10 години затвор. По това време обаче приятелят му Джим е диагностициран с ХИВ – добра, въпреки и печална, мотивация за първото му бягство. Но по какъв начин го прави?

След като следи режима на промените на защитата, Ръсел обува долнище на спортен екип и тениска, които намира в стая, предопределена да съхранява персоналните движимости на дамите затворнички. Осъзнавайки, че това облекло не е задоволително, с цел да заблуди защитата, той взема решение да добави и аксесоар – радио, което стражите нормално носят. Как се снабдява с него не е ясно. Няколко дни по-късно Ръсел търпеливо изчаква защитата да премине към нормалната си отмора за по цигара, облича тоалета, повърхностно пристъпи към вратата и скоро се озова от другата й страна. „ С радиото пазачите ме помислиха за служител на реда под прикритие. Имах необикновен прилив на адреналин. В тези първи мигове на независимост се усещаха необикновено. Джими живя още 26 месеца след бягството ми. “

За да се погрижи за Джими, както и за себе си, Ръсел пробва да извърши още една застрахователна машинация. Тя довежда до втория му арест като към този миг той е свободен към 2 години. Няколко седмици по-късно Кемпъл умира, до момента в който Ръсел е в пандиза.

На идната пролет на 1995 година Ръсел се влюбва в пандизчия на име Филип Морис. Той декларира: „ Не мислех, че е допустимо. Искам да кажа, бяхме в пандиза! Видях го в правната библиотека да се пробва да доближи книга. Той е невисок – единствено 160 сантиметра, а аз съм съвсем 190 – и аз споделих: „ Изчакайте, ще ви я взема. “ И това беше всичко. “ След като двамата мъже са пуснати условно по-късно същата година, Морис се зае да се грижи за новата си обич. Сега, в допълнение към осребряването на голям брой подправени застрахователни полици, които беше сключил с предходната си обич, Ръсел кандидатства за работа като финансов шеф на голямата здравна компания NAMM. Украсена до безумство, в автобиографията му попадат информации, които водят през един или различен номер назад към него. Тук евентуално е значимо да се означи, че Ръсел явно има необикновен гений да трансформира гласа и метода си на диалект, с цел да звучи напълно естествено като разнообразни хора.

Когато полицията идва да го арестува, с цел да си завоюва време, Ръсел лъже, че е диабетик и се инжектира 40 дози инсулин. По-късно в болничното заведение, откакто излиза от шока, той звъни в администрацията на съдията и преправяйки гласа си на неговия, споделя на служителите да смъкнат гаранцията на Ръсел от 900 000 $ (1,5 милиона днес) на 45 000. На идващия ден той заплаща обновената сума и излиза още веднъж на независимост. След като полицията осъзнава грешката си още веднъж, те отново го арестуват – това не е мъчно, тъй като вместо да хукне да секрие, Ръсел просто се връща назад при Филип.

Този път Ръсел се снабдява (с течение на времето) с няколко десетки зелени перманентни маркери от затворническата комисия и изпразва мастилото им в мивката, след което боядисва бялата си затворническа униформа в зелено. Това е същият цвят, носен от посещаващите лекари. Няколко дни по-късно той облича лекарската си униформа и за следващ път просто излиза от пандиза.

След като е хванат още веднъж и наказан още веднъж, Ръсел приема присъдата си с нетипична за него горест. На въпроса на органите, с които на този стадий към този момент се познават, за какво е по този начин скръбен, той дава отговор, че има ХИВ и най-вероятно няма още доста време. В идващите 10 месеца пазачите гледат по какъв начин той става сянка на себе си, кожа и кости. Веднъж щом гибелта му наподобява близо, те го водят в болница, където на получи пробно лекуване. Няколко седмици по-късно пандизът получава известие от доктора, който води лекуването, че Ръсел е умрял.

„ Това… беше най-трудното… Трябваше да се възпитавам напълно… Правиш каквото би трябвало. Черпя концепциите си от ученето. Гледам, диря слабости… Не мисля, че съм по-умен от полицията, само че съумях, тъй като считат, че всеки, който е нарушител, е малоумен и се възгордяват. Мисля, че всеки може да избяга отвред. “ Днес, макар че е заключен по 22-23 часа дневно, уредниците на пандиза към момента считат, че Ръсел мисли по какъв начин да избяга.