Днес никой от нас не помни време преди да познаваме

Днес никой от нас не помни време преди да познаваме неандерталците. И въпреки всичко тяхното разкриване се случва напълно неотдавна в по-широкия подтекст на човешката история – едвам пет генерации обратно, през 1856 година в пещерата Фелдхофер, покрай Дюселдорф, Германия.

Почти три десетилетия по-рано в белгийска пещера е открита част от неандерталски череп, само че поради необикновената си анатомия не е разпознат незабавно, тъй като е на дете. През 1848 година се появи още един череп, този път покрай военната батарея на Форбс на Гибралтар. Той надали не се трансформира в емблематичната „ вкаменелост “ за типа, само че същинското му значение излиза наяве едвам откакто находката на Фелдхофер получи научно име: Homo neanderthalensis, по неандерския „ тал “ (долина), където беше открита.

Но черепът на Форбс, който е на неандерталка, живяла преди към 90 000 години, в действителност е първата най-ранна реорганизация на хоминин. На 19 юли 1864 година, единствено няколко дни след идването на черепа в Англия с транспортен съд, биологът Томас Хъксли скицира „ Homo Hercules columarum “, позоваване на класическото название на Гибралтарската канара. Въз основа на черепа, Хъксли си показва маймуноподобни черти, в това число космата кожа и къса опашка. Поразително е, че има и дълги крайници с противоположни пръсти (също маймуноподобна функция).

„ Homo Hercules columarum “ ще остане в историята като първата в света реорганизация на неандерталец. Тя е, несъмнено, надалеч от последното. От 60-те години на 19 век нататък въображението цъфти и художествените тълкования стартират да се умножават. През века и половина, откогато Хъксли рисува дамата от Форбс, анатоми, създатели и художници основават извънредно разнородни изображения на този човешки тип. Това многообразие е отражение както на еволюцията на художествените усети, по този начин и на възходящите ни познания за това по какъв начин са живели неандерталците, въодушевени от археологическите открития. Но, от решаващо значение, това е и демонстрация на метода, по който те ни принуждават като техни роднини да погледнем и самите себе си.

Ефектът от откриването на неандерталците отвън научната сфера през втората половина на 19 век и нататък не трябва да се подценява. Заедно с други разтърсващи действителността открития – радиовълни, електромагнетизъм, съществуването на галактики отвън нашата – това има трагично влияние върху културата. Възрастта на Земята освен е се оказва доста по-голяма, в сравнение с сме мислили, само че по нея са ходили краката и на други типове хора. Всичко това провокира смесицата от безредици и екзистенциална тревога, които стават част от основата на зараждащия се род на научната фантастика и фентъзи литературата.

В рамките на две десетилетия след откритието на Фелдхофер стартират да се появяват романи с присъединяване на праисторически хора в отговор на апетита на общество, което се бори да се нарежда в космологичен проект. И забавното е, че някои от същите художници, които илюстрират известни научни книги с присъединяване на неандерталци, създават изкуство и за романите на Жул Верн „ Пътешествие до центъра на Земята “ (1864) и „ От Земята до Луната “ (1865).

До към първите десетилетия на 20-ти век художествените тълкования на неандерталците към този момент се разделят на разнообразни визии. Марсел Буле, бележит анатом, учи един от първите скелети на неандерталците на място във Франция и неговата обява от 1911 година освен дава първото цялостно анатомично управление за техните скелети, само че също по този начин включва 3D графики. Художникът Франц Купка прави извънредно авторитетна реорганизация на неандерталеца, прочут като „ Старецът “, през 1909 година като го изобразява подобен на горила, изкривен, с оголени зъби и клон или кост в ръка. Само две години по-късно „ Старецът “ се появи и в Illustrated London News. По поръчка на различен специалист, Артър Кийт, това изображение показва друга вероятност. Визията на Кийт за неандерталците не е като за жертван тип, а като наши предшественици и резултатът е почти „ дресиран “ неандерталец с немалка, само че прилична брада, окичен с бижута, седнал деликатно да прави принадлежности до пламенен огън.

До края на 20-те години неандерталците правят прехода от книги към изложбени зали, като обект на огромна диорама (сцена) в Чикагския музей. Изработени от скулптора Фредерик Блашке, телата на редица неандерталци са превъзходно реалистични, даже красиви. Блашке също се погрижва да показа археологическите достоверни сцени – една жена в изложбата му обработва кожи с помощта на каменни принадлежности. И въпреки всичко най-възпиращото при тези неандерталци е неналичието им на „ живец “. Позите са най-вече пасивни, даже унили; израженията им са печални или неутрални. Те не наподобяват на същества вкъщи си в този свят, а наподобяват по този начин, като че ли чакат личното си изгубване.

Именно тази тематика излиза на напред във времето след Втората международна война, когато унищожаването на хора, класифицирани като подчовеци, е превърнато в промишленост. Романът „ Наследниците “ на Уилям Голдинг (1955) ни показва като агресори, които се разпространяват по целия свят. Нежният му неандерталски воин, Лок, разказва идващите като: „ …гладни вълци в хралупата… като реката и водопада… нищо не им се противопоставяше. “

Към 80-те години на предишния век извънредно известните романи от поредицата „ Децата на Земята “ на Жан Ауел изобразяват неандерталците не като насилници, а като състрадателни и знаещи с хибриден жестово-вокален език и дълбоки ботанически знания. Междувременно в жанра „ палеоарт “ илюстратори като Маурисио Антон се насочват към характерността на неандерталците, както и акцентират обществените светове, в които живеят.

От 2000 година насам разликата сред нас и неандерталците понижава още повече. Последните проучвания демонстрират, че те са най-хубавите ловци с разнообразна диета, софтуерно усъвършенствани и новаторски, третират мъртвите по разнообразни способи и наподобява имат естетически интерес към материали като разнообразни пигменти. Очарователно е, че защото те се приближават до нас поведенчески, една от най-драматичните промени в реконструкциите от последните 20 години е посоката на погледа. Вместо ние да следим неандерталците в профил, в този момент те гледат назад към нас. Още повече, те все наподобяват по-уверени, даже щастливи. Холандските палеоартисти Адри и Алфонс Кенис са виновни за първата усмихната статуя, основана на истинската находка на Фелдхофер. Една по-късна работа на братя Кенис, от 2016 година, уголемява тази прочувствена тематика, представяйки старата жена, чиито очите се присвиват, до момента в който тя се усмихва предостатъчно (дори гордо), прегърната към бедрата от младо момче. Скрито частично, лицето му загатва любопитство зад ритеснението му.

Най-трогателното в тази двойка (на име Нана и Флинт) е, че до момента в който техните земни остатъци се намират на разстояние по-малко от километър, в реалност те в никакъв случай не биха могли да се срещнат. Тя живее и умира преди към 90 000 години, а той – единствено на пет години, когато е почива – към 40 хилядолетия по-късно.

Интригуващо е, че братята Кенис са виновни и за реконструкции, които разкриват нещо, което светът в никакъв случай преди не е виждал: прелъстителен неандерталец.