Днес е Прошка. Вкъщи винаги сме почитали този ден, не

Днес е Прошка. Вкъщи постоянно сме почитали този ден, освен с искане и предоставяне на амнистия, само че и с " амкане " на халва - като бях дете баба ми връзваше парче нуга на конец и ние се надпреварвахме да захапем поклащащото се лакомство. Не знам дали поради мистичното обединение на езичество и християнство в деня на Сирни Заговезни, дали поради детския спомен за бялото и неуловимо самодоволство, дали поради по-късните ми опити да уловя възприятието на опрощаване, за мен този ден постоянно е бил сърдечен...

Винаги ми е било мъчно да желая амнистия. Да наведа глава и да кажа " Прости ", само че не официално, а откровено. С времето се научих - още един от уроците на живота. Но и разбрах, че надалеч по-трудно е да простиш. На другите, а и на себе си. И може би това е най-трудното.

И ето, в деня на Прошка, моята молба за амнистия... Далеч по-трудно е да простиш. Не съумях да оценя това, което имам, а отново подгоних вятъра. В стремежа си да полетя, подтичвах с вярата да се отлепя от земята, да стигна другаде, да видя други места, да бъде с други хора. Забравих, че където и да отида, ще бъда отново със себе си... Исках да бъда друга, а не съумях.

Не съумях и да бъде вярна на себе си, и за това би трябвало да си простя, наред с всичко останало. Че се пробвах да бъда мека и смирена, кръгла, а не ръбеста, гладка, а не грапава. Така написа в мъдрите книги, по този начин споделят мъдрите ми приятелки - бъди мека. Опитах.

Не съумях да покажа повече обич на тези, които заслужават. И по-малко на тези, която не я. На едните, тъй като е толкоз скучно да си предан, а на другите - тъй като е толкоз мъчно да бъдеш почтен.

Не съумях да мисля единствено за тук и в този момент, отново от мъдрите хора знаем, че това е видимо най-лесното решение на непоносимата лекост на битието - да мислиш единствено за настоящия миг. Не мога. Мисля за предишното, групирам парченца мемоари, мога към този момент от тях дреха да си ушия. Мисля и за бъдещето, класифицирам го, укротявам го, пребивавам го.  Толкова доста неща, за които да си желая амнистия... А също и че още не съм си дала прошка за грешките от предишното. Че ги превъртам, възпроизвеждам злобно, че не съм ги не запомнила. Че желая да върна времето.

Прошка се желае, само че и амнистия се дава. Да, това е по-трудното.

Само един път в живота съм желала амнистия в действителност. С вяра, че ще ми простят, само че и с вяра, че аз ще си простя. За първото по този начин и не знам. За второто съм сигурна - още не съм.

Днес е Прошка. Простете си.