Петък – почивен ден
Днес е празникът на труда – чудноват ден, в случай че се вгледаме в неговата двусмислена същина. В десетилетията трудът е бил в друга роля, в друг облик, даже в друго прочувствено значение. Бил е унижаван и ограбван, благославян и прославян – от време на време даже в границите на един човешки живот. И празникът му също – изпълнен със смисъл, или опразнен от смисъл. Днес, петък, той настава във време, когато хиляди хора изгубиха труда си. Загубиха работните си места „ от раз ”, трудът им отлетя, а Първи май си остана. Това може да се преглежда и като заричане, в миналото по този начин споделяха: и на нашата улица, ще изгрее празник. Е, празникът изгря, разсъмна, а трудът залезе – незнайно докога. Чух един потенциал да споделя по малкия екран, че когато всичко „ това ” свърши, деветдесет на 100 от компаниите няма да ги има. Къде ще отидат днешните български служащи, когато се разотидат от честванията на този празник – в случай че изобщо има такива празнувания, не се схваща. Но ще се означи Първи май: няма да се работи, както изобщо на доста места не се работи напоследък.
От самото си появяване в календара на човечеството (1886, Чикаго) той прогласява отбрана на наемния труд – по кое време експлоатиран и унижаван, по кое време победил и ликуващ. Тъжно е, че съвсем в никакъв случай не е бил дата за неговата прослава като оръдие на напредъка. Днес е останал един просто почивен ден, дан към демагогията от началото на демокрацията.
Отдавна сме изгубили убеждението, че трудът е силата, която въздига индивида, народите, страните. Свидетели сме, че прогрес, благополучие и успех най-често им носят други качества, други ходове и морал. Но нали сме деца на генерации, за които трудът бе вяра, а и панацея против беднотия и несправедливост – към момента имаме вяра в неговата мощ, в мъдростта му имаме вяра и се уповаваме.
Нашите родители не се съмняваха в това.
Майка ми от време на време напяваше една ария, която напълно предметно посочваше пътя на избавлението от бедността. „ Режи, режи бичкийо, бягай сиромашийо! ” – се споделяше там. От диалози на възрастните съм останал с усещане, че е била ария на безработните, привличани да поставят труд за публични цели през 30-те години на ХХ век. Веднъж поетът Първан Стефанов ме поправи - ставало дума за побългарен вид на текст от времето на Голямата меланхолия в Съединени американски щати, когато интелигенцията трябвало да хване чука и теслата, с цел да получи топла храна. Всъщност, когато се е предавал от уста на уста този манифест на гладния човек, в България към този момент е шествала осъзнатата концепция за съзидателната роля на труда, мотор и поръчител на напредъка:
От стрелата на дивака
до железний път
всичко плод е на ръката,
да живей трудът!
Това е време на съвсем победилата религия, че трудът е съградил модерния свят и че ще продължи да го движи към ярко бъдеще. Но по този начин, че е експлоатиран, подценяван и унижаван от сили, които живеят на гърба на трудещите се. Под трудещи се дълго време се схващат единствено служащи на физическия труд, което компрометира концепцията. Изключването от масата на труда на интелектуалния принос, обезсмисля тези обществени проповеди. Но по този начин или другояче концепцията е привлекателна и Първи май в изискванията на предходния български капитализъм се радва на много всеобщо отбелязване. Проявата е класова, по тази причина управляващите прогласяват деня за празник на цветята. Учениците от горните класове, едни от най-редовните на митинги и манифестации, биват ангажирани в другите публични „ мероприятия ” – нека ги отклонят от левите събирания. Вкъщи имаше фотоси на плевенски възпитаници, избягали от празника на цветята. На полегатия скат на крайградски рид те се бяха подредили (седнали и полегнали) и с телата си бяха изписали (съкратено) името на другия, на неразрешения празник. 1М. гласеше тяхното обръщение. Младежите гледаха в обектива, седналият на точката беше татко ми*.
След сходни излети измежду природата и почтени фотосесии нормално ги причаквали градски легионери и лумпени, решили да дадат урок на селянчетата от гимназията.
Отнасяли от учениците добър бой,
в който баща ми бил една от звездите. Самият аз след време сърбах попарата на тези празнични сражения**. Моя учителка се оказа жена на легионерски предводител и с интриги, клюки и закани ме уреди с понижено държание през цялата гимназия. Мъжът й след Девети интензивно доносничеше на Държавна сигурност и никой от учителите ми не бе посмял да ме отбрани. Успокояваха ме, че съм преследван по политически аргументи и ме поучаваха да не се смущавам. Не се разстройвах, единствено дето си построих комплицирано отношение към Първи май.
Все по това време майките почнаха да поучават децата си: „ Учи, мама, с цел да не работиш. ”
Направиха нещо с труда още тогава. И като потегли по този начин...
Днес познавам хора, които се трудят на по две и три места. Не са изключително щастливи. С плодовете на труда им живеят други, които в никакъв случай не са изцапали ръцете си с работа. Но общо взето той не е към този момент предизвикателство и горделивост и мнозина от младите в действителност избират да учат, с цел да не... работят. Поне този труд да не работят. А да честват – да чества може всеки***. Ако това е празник, а не просто почивен ден.
Колкото до труда, вижте какво не мога да не помни. Било е от дълго време, разказвал съм го в книга. Ето по какъв начин: „ Закъсал рейс в Михайловградско****. И бутащи във водаира пасажери. Най-разпален беше някакъв чичо, почервенял, развеселен от усилието, той наблягаше върху калника и командваше: ”Дай газ...отпусни... включи задния... ” На водача нещо му кипна и го сряза: „ Стига бе, всеки пастир ще ме учи! ” Чичото го мери, пусна калника, отърси ръце и рече: „ Овчар съм, само че благороден! ”
Човече, където и да си през днешния ден, цветущ ти Първи май!
_______________________________________
* На Ганка Вранова татко й също седял на точката, единствено че във Враца. Оттам – викали му „ Точката ”, на нея също.
** Не виждам от какво друго, с изключение на от тези първомайски боеве, да е произлязло определението „ военен празник на труда ”. Защо „ военен ” остава мистерия. Като бях дребен си мислех, че трудът води война с...мързела. Оказа се неточност.
***Например, в случай че нямаше ковид и през днешния ден, както преди, се подредеше манифестация на трудещите се, най-отпред щяха да са първенците на капиталистическия труд, дефилиращи със своите МПС: 3 „ Бугати ”, 241 „ Бентли ”, 123 „ Ферари ”, 54 „ Майбах ”, 87 „ Ламборгини ”, 311 „ Мазерати ”, 84 „ Ролс ройс ”, 280 „ Хамър ”, 4000 „ Ягуар ”, 5000 „ Порше ” и прочие
**** Михайловград – през днешния ден Монтана
От самото си появяване в календара на човечеството (1886, Чикаго) той прогласява отбрана на наемния труд – по кое време експлоатиран и унижаван, по кое време победил и ликуващ. Тъжно е, че съвсем в никакъв случай не е бил дата за неговата прослава като оръдие на напредъка. Днес е останал един просто почивен ден, дан към демагогията от началото на демокрацията.
Отдавна сме изгубили убеждението, че трудът е силата, която въздига индивида, народите, страните. Свидетели сме, че прогрес, благополучие и успех най-често им носят други качества, други ходове и морал. Но нали сме деца на генерации, за които трудът бе вяра, а и панацея против беднотия и несправедливост – към момента имаме вяра в неговата мощ, в мъдростта му имаме вяра и се уповаваме.
Нашите родители не се съмняваха в това.
Майка ми от време на време напяваше една ария, която напълно предметно посочваше пътя на избавлението от бедността. „ Режи, режи бичкийо, бягай сиромашийо! ” – се споделяше там. От диалози на възрастните съм останал с усещане, че е била ария на безработните, привличани да поставят труд за публични цели през 30-те години на ХХ век. Веднъж поетът Първан Стефанов ме поправи - ставало дума за побългарен вид на текст от времето на Голямата меланхолия в Съединени американски щати, когато интелигенцията трябвало да хване чука и теслата, с цел да получи топла храна. Всъщност, когато се е предавал от уста на уста този манифест на гладния човек, в България към този момент е шествала осъзнатата концепция за съзидателната роля на труда, мотор и поръчител на напредъка:
От стрелата на дивака
до железний път
всичко плод е на ръката,
да живей трудът!
Това е време на съвсем победилата религия, че трудът е съградил модерния свят и че ще продължи да го движи към ярко бъдеще. Но по този начин, че е експлоатиран, подценяван и унижаван от сили, които живеят на гърба на трудещите се. Под трудещи се дълго време се схващат единствено служащи на физическия труд, което компрометира концепцията. Изключването от масата на труда на интелектуалния принос, обезсмисля тези обществени проповеди. Но по този начин или другояче концепцията е привлекателна и Първи май в изискванията на предходния български капитализъм се радва на много всеобщо отбелязване. Проявата е класова, по тази причина управляващите прогласяват деня за празник на цветята. Учениците от горните класове, едни от най-редовните на митинги и манифестации, биват ангажирани в другите публични „ мероприятия ” – нека ги отклонят от левите събирания. Вкъщи имаше фотоси на плевенски възпитаници, избягали от празника на цветята. На полегатия скат на крайградски рид те се бяха подредили (седнали и полегнали) и с телата си бяха изписали (съкратено) името на другия, на неразрешения празник. 1М. гласеше тяхното обръщение. Младежите гледаха в обектива, седналият на точката беше татко ми*.
След сходни излети измежду природата и почтени фотосесии нормално ги причаквали градски легионери и лумпени, решили да дадат урок на селянчетата от гимназията.
Отнасяли от учениците добър бой,
в който баща ми бил една от звездите. Самият аз след време сърбах попарата на тези празнични сражения**. Моя учителка се оказа жена на легионерски предводител и с интриги, клюки и закани ме уреди с понижено държание през цялата гимназия. Мъжът й след Девети интензивно доносничеше на Държавна сигурност и никой от учителите ми не бе посмял да ме отбрани. Успокояваха ме, че съм преследван по политически аргументи и ме поучаваха да не се смущавам. Не се разстройвах, единствено дето си построих комплицирано отношение към Първи май.
Все по това време майките почнаха да поучават децата си: „ Учи, мама, с цел да не работиш. ”
Направиха нещо с труда още тогава. И като потегли по този начин...
Днес познавам хора, които се трудят на по две и три места. Не са изключително щастливи. С плодовете на труда им живеят други, които в никакъв случай не са изцапали ръцете си с работа. Но общо взето той не е към този момент предизвикателство и горделивост и мнозина от младите в действителност избират да учат, с цел да не... работят. Поне този труд да не работят. А да честват – да чества може всеки***. Ако това е празник, а не просто почивен ден.
Колкото до труда, вижте какво не мога да не помни. Било е от дълго време, разказвал съм го в книга. Ето по какъв начин: „ Закъсал рейс в Михайловградско****. И бутащи във водаира пасажери. Най-разпален беше някакъв чичо, почервенял, развеселен от усилието, той наблягаше върху калника и командваше: ”Дай газ...отпусни... включи задния... ” На водача нещо му кипна и го сряза: „ Стига бе, всеки пастир ще ме учи! ” Чичото го мери, пусна калника, отърси ръце и рече: „ Овчар съм, само че благороден! ”
Човече, където и да си през днешния ден, цветущ ти Първи май!
_______________________________________
* На Ганка Вранова татко й също седял на точката, единствено че във Враца. Оттам – викали му „ Точката ”, на нея също.
** Не виждам от какво друго, с изключение на от тези първомайски боеве, да е произлязло определението „ военен празник на труда ”. Защо „ военен ” остава мистерия. Като бях дребен си мислех, че трудът води война с...мързела. Оказа се неточност.
***Например, в случай че нямаше ковид и през днешния ден, както преди, се подредеше манифестация на трудещите се, най-отпред щяха да са първенците на капиталистическия труд, дефилиращи със своите МПС: 3 „ Бугати ”, 241 „ Бентли ”, 123 „ Ферари ”, 54 „ Майбах ”, 87 „ Ламборгини ”, 311 „ Мазерати ”, 84 „ Ролс ройс ”, 280 „ Хамър ”, 4000 „ Ягуар ”, 5000 „ Порше ” и прочие
**** Михайловград – през днешния ден Монтана
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ