Да се гмуркаш с акули!
Днес. Днес е денят, в който ще шнорхелирам в намерено море. Напомням, че аз плавам едва-едва, а когато нямам дъно, не плавам. Страх. След като два дни съм правила опити в плитки води, подкрепена от надуваеми ръкави, и съм се научила (трудно) по какъв начин се поставят маска и шнорхел, ходя на тур към дълбоките красиви води на Карибско море.
Ето по какъв начин наподобява сутринта на огромния ден:
- тъмни, гръмотевични облаци;
- дъжд;
- бурно неприветливо море.
Ето по какъв начин наподобявам аз:
- въплъщение на паниката;
- отказваща да комуникира и да говори;
- нервна.
На лодката с изключение на капитана ще се качим още четирима души - аз, Слав и друга двойка. Стоим към 40 минути под една стряха, с цел да чакаме възможното оправяне на времето. Дъждът не стопира, времето не се оправя и обратно на очакванията ми турът ще се състои.
Връчват ни плавници, маски, шнорхели. Качваме се в лодката. Аз съм като фантом и безмълвно извършвам команди от рода на „ Седни “ и „ Сложи си плавниците “. На въпроси като „ Как си? “ и „ Вълнуваш ли се? “ избирам да не давам отговор. Лодката потегля.
Е, в този момент към този момент изпадам в див смут. Морето е ужасно, бурно и мрачно. Духа вятър, вали дребен дъжд и застудява. Брегът последователно се отдалечава и просто изчезва. Спираме. Хората разгорещено стартират да се приготвят и след три минути към този момент са се метнали във водата. Оставам сама с капитана. Предварително съм помолила за избавителна жилетка и той ми я поставя. Казва ми: „ Хайде! “. Намирам сили да се приплъзна във водата. Капитанът също скача и повежда групата нанякъде. Слав плува към мен и ме чака. Ужас! По средата на черно бурно море съм, шляпам немощно с ръце и крайници, а вълните ме лашкат нагоре-надолу.
Групата се отдалечава, виждам в далечината главите им, а аз не мога да помръдна. Опитвам се чрез необработен кучешки жанр на плуване да ги вървя след, само че нищо не става. Изморявам се, запъхтявам се, панирам се. В този миг Слав влиза в ролята на незабавна помощ, психолог и преподавател по плуване по едно и също време. След като в началото ме направлява по какъв начин да успокоя дишането си, ми коментира това-онова за придвижванията на краката, ръцете и позицията на главата ми. Добре. Пробвам. Потапям се. Виждам дъното на 3-4 метра под мен. Красиво е. Започвам да се придвижвам. Групата ни изчаква и скоро се причисляваме към тях. Капитанът ме пита по какъв начин съм. Вдигам нерешителен палец. Още съм супер изплашена, само че към този момент мога да се движа, което е грандиозно достижение. Следващият половин час ми е мъгла.
Втората ни спирка е при потопен транспортен съд. Вече съм много по-уверена и стартирам да следя и да виждам. Корабът е обгърнат в луксозен, пъстър растителен и скотски свят, какъвто съм виждала по Discovery. Около мен кипи живот, а аз съм там и плавам с раирани рибки към възхитителни корали и водорасли. Не съм си представяла, че мога да го направя. Не знам какъв брой оставаме тук, само че последователно ме обзема еуфория. Възхитена и очарована съм. И съм горда със себе си.
Третата ни спирка е при акулите. След като съм преодоляла ужаса си от мрачно море, ясно изразени талази и дълбочини над 3 метра, акулите изобщо не ми се виждат толкоз плашещи. Плюс това капитанът ни изяснява, че ще се срещнем с nurse sharks, които не атакуват хора. Отваря една кофа, а вътре - кървави части месо. Започва да ги хвърля във водата и след 45 секунди се появяват перките. Шест-седем броя перки заобикалят лодката и притежателите им стартират да се хранят. Следващата имитация на капитана е: „ Влизаме! “. Така. Влизаме значи. Хубаво. Аз през днешния ден съм смела, какъв брой му е да се метна при акулите, обядващи с кърваво месо на един метър от мен. Спускам се внимателно във водата. Замръзвам. Но този път не е от боязън. От удивление е. Много са впечатляващи. Огромни красиви риби с кафяв, песъчлив отенък. Плуват грациозно към лодката и не наподобяват по никакъв начин нападателни или обезпокоени. Явно са привикнали с хора. Гледам и не шавам. Нося се по повърхността на водата и ги преглеждам. Появява се нова акула, доста по-голяма от другите. Според мен е към 2.5 метра. Красива е. Прилича на кралица. Движи се постепенно и умерено, заобиколена от свита от дузина дребни рибки.
Преди последното гмуркане капитанът ни гощава с обяд. Приготвил ни е сандвичи, разнообразни плодове и фанта. Времето продължава да е прохладно и ни е студено, тъй като сме мокри. Обаче е толкоз хубаво! Хапвам си ананас и си пийвам фанта, загърната във влажна забрадка. Гледам самоуверено напред, вятърът брули мокрото ми лице и с удивление виждам по какъв начин парализиращата суматоха от сутринта е отстъпила място на вълнението и хубостта, които ми се случват. Очаквам превъзбудена последната ни спирка.
Скачам във водата първа! Плуваме към коралови рифове. За мен това е подземно скрито царство. Стигаме до стена, осеяна с корали и след нея - бездна. Много е дълбока - най-малко 20-25 метра. Трябва да прекосим пропастта и да минем на отсрещната страна. Тук още веднъж терзанието ми се връща и ме хваща за гърлото. Този път се затягам бързо, укротявам дишането си и не преставам да плавам дружно с групата над дълбока тъмна яма. Нереалността и силата на преживяването са големи. Плавниците на хората пред мен, тъмнината изпод, непознатата територия, обгръщащата вода и тамошните същества, аз.
Хората от време на време си мислим, че светът се върти към нас, а в действителност сме дребни фини прашинки с маски и шнорхели. Плуваме дълго и най-после виждаме нея - морската костенурка. Пасе си необезпокоявана на дъното. Едра, спокойна и удовлетворена. Нагиздена морска мома, оцветила черупката си в зелено-синьо. За цялата ни група от петима души срещата с костенурката е магична. Стоим над нея и я следим най-малко 15 минути, без да желаеме да тръгваме, без да си вършим знаци или да се разсейваме с друго.
Прибираме се. Цял ден съм била в намерено море. Валял ме е дъжд и ми е било студено. Изпадала съм в суматоха. Но все пак съм се справила. Видяла съм и съм почувствала непозната за мен хубост. Плувала съм с акули и костенурки в Карибско море. Щастлива съм.
Последната вечер в Белиз честваме Независимостта на страната. Заедно с локалните сме се събрали на волейболното игрище, където значими политици изнасят тирада. Всички са усмихнати. Много ми харесват белизките островитяни. От колоните проехтява музика и теренът на игрището се трансформира в дансинг. Разбира се, че плисва следващият проливен дъжд. Скупчваме се под някакъв заслон. След малко небето се почиства и всички се насочат към плажа. Започва заря. Много е красива. Гледаме мокри и щастливи.
Довиждане, Белиз! Благодаря ти за прелестното преживяване!
По специалност, обучение и последни данни Диляна е маркетинг специалист със забележителен опит по специалността си. Обожава животни, обувки, метафизичен диалози „ по женски “ и спектакъл. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa надълбоко в тях, че след това й е мъчно да повярва, че не живее в 1984 година, че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че на следващия ден няма да се разсъни и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и доста далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това споделя за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да написа и мечтае да не стопира.
Ето по какъв начин наподобява сутринта на огромния ден:
- тъмни, гръмотевични облаци;
- дъжд;
- бурно неприветливо море.
Ето по какъв начин наподобявам аз:
- въплъщение на паниката;
- отказваща да комуникира и да говори;
- нервна.
На лодката с изключение на капитана ще се качим още четирима души - аз, Слав и друга двойка. Стоим към 40 минути под една стряха, с цел да чакаме възможното оправяне на времето. Дъждът не стопира, времето не се оправя и обратно на очакванията ми турът ще се състои.
Връчват ни плавници, маски, шнорхели. Качваме се в лодката. Аз съм като фантом и безмълвно извършвам команди от рода на „ Седни “ и „ Сложи си плавниците “. На въпроси като „ Как си? “ и „ Вълнуваш ли се? “ избирам да не давам отговор. Лодката потегля.
Е, в този момент към този момент изпадам в див смут. Морето е ужасно, бурно и мрачно. Духа вятър, вали дребен дъжд и застудява. Брегът последователно се отдалечава и просто изчезва. Спираме. Хората разгорещено стартират да се приготвят и след три минути към този момент са се метнали във водата. Оставам сама с капитана. Предварително съм помолила за избавителна жилетка и той ми я поставя. Казва ми: „ Хайде! “. Намирам сили да се приплъзна във водата. Капитанът също скача и повежда групата нанякъде. Слав плува към мен и ме чака. Ужас! По средата на черно бурно море съм, шляпам немощно с ръце и крайници, а вълните ме лашкат нагоре-надолу.
Групата се отдалечава, виждам в далечината главите им, а аз не мога да помръдна. Опитвам се чрез необработен кучешки жанр на плуване да ги вървя след, само че нищо не става. Изморявам се, запъхтявам се, панирам се. В този миг Слав влиза в ролята на незабавна помощ, психолог и преподавател по плуване по едно и също време. След като в началото ме направлява по какъв начин да успокоя дишането си, ми коментира това-онова за придвижванията на краката, ръцете и позицията на главата ми. Добре. Пробвам. Потапям се. Виждам дъното на 3-4 метра под мен. Красиво е. Започвам да се придвижвам. Групата ни изчаква и скоро се причисляваме към тях. Капитанът ме пита по какъв начин съм. Вдигам нерешителен палец. Още съм супер изплашена, само че към този момент мога да се движа, което е грандиозно достижение. Следващият половин час ми е мъгла.
Втората ни спирка е при потопен транспортен съд. Вече съм много по-уверена и стартирам да следя и да виждам. Корабът е обгърнат в луксозен, пъстър растителен и скотски свят, какъвто съм виждала по Discovery. Около мен кипи живот, а аз съм там и плавам с раирани рибки към възхитителни корали и водорасли. Не съм си представяла, че мога да го направя. Не знам какъв брой оставаме тук, само че последователно ме обзема еуфория. Възхитена и очарована съм. И съм горда със себе си.
Третата ни спирка е при акулите. След като съм преодоляла ужаса си от мрачно море, ясно изразени талази и дълбочини над 3 метра, акулите изобщо не ми се виждат толкоз плашещи. Плюс това капитанът ни изяснява, че ще се срещнем с nurse sharks, които не атакуват хора. Отваря една кофа, а вътре - кървави части месо. Започва да ги хвърля във водата и след 45 секунди се появяват перките. Шест-седем броя перки заобикалят лодката и притежателите им стартират да се хранят. Следващата имитация на капитана е: „ Влизаме! “. Така. Влизаме значи. Хубаво. Аз през днешния ден съм смела, какъв брой му е да се метна при акулите, обядващи с кърваво месо на един метър от мен. Спускам се внимателно във водата. Замръзвам. Но този път не е от боязън. От удивление е. Много са впечатляващи. Огромни красиви риби с кафяв, песъчлив отенък. Плуват грациозно към лодката и не наподобяват по никакъв начин нападателни или обезпокоени. Явно са привикнали с хора. Гледам и не шавам. Нося се по повърхността на водата и ги преглеждам. Появява се нова акула, доста по-голяма от другите. Според мен е към 2.5 метра. Красива е. Прилича на кралица. Движи се постепенно и умерено, заобиколена от свита от дузина дребни рибки.
Преди последното гмуркане капитанът ни гощава с обяд. Приготвил ни е сандвичи, разнообразни плодове и фанта. Времето продължава да е прохладно и ни е студено, тъй като сме мокри. Обаче е толкоз хубаво! Хапвам си ананас и си пийвам фанта, загърната във влажна забрадка. Гледам самоуверено напред, вятърът брули мокрото ми лице и с удивление виждам по какъв начин парализиращата суматоха от сутринта е отстъпила място на вълнението и хубостта, които ми се случват. Очаквам превъзбудена последната ни спирка.
Скачам във водата първа! Плуваме към коралови рифове. За мен това е подземно скрито царство. Стигаме до стена, осеяна с корали и след нея - бездна. Много е дълбока - най-малко 20-25 метра. Трябва да прекосим пропастта и да минем на отсрещната страна. Тук още веднъж терзанието ми се връща и ме хваща за гърлото. Този път се затягам бързо, укротявам дишането си и не преставам да плавам дружно с групата над дълбока тъмна яма. Нереалността и силата на преживяването са големи. Плавниците на хората пред мен, тъмнината изпод, непознатата територия, обгръщащата вода и тамошните същества, аз.
Хората от време на време си мислим, че светът се върти към нас, а в действителност сме дребни фини прашинки с маски и шнорхели. Плуваме дълго и най-после виждаме нея - морската костенурка. Пасе си необезпокоявана на дъното. Едра, спокойна и удовлетворена. Нагиздена морска мома, оцветила черупката си в зелено-синьо. За цялата ни група от петима души срещата с костенурката е магична. Стоим над нея и я следим най-малко 15 минути, без да желаеме да тръгваме, без да си вършим знаци или да се разсейваме с друго.
Прибираме се. Цял ден съм била в намерено море. Валял ме е дъжд и ми е било студено. Изпадала съм в суматоха. Но все пак съм се справила. Видяла съм и съм почувствала непозната за мен хубост. Плувала съм с акули и костенурки в Карибско море. Щастлива съм.
Последната вечер в Белиз честваме Независимостта на страната. Заедно с локалните сме се събрали на волейболното игрище, където значими политици изнасят тирада. Всички са усмихнати. Много ми харесват белизките островитяни. От колоните проехтява музика и теренът на игрището се трансформира в дансинг. Разбира се, че плисва следващият проливен дъжд. Скупчваме се под някакъв заслон. След малко небето се почиства и всички се насочат към плажа. Започва заря. Много е красива. Гледаме мокри и щастливи.
Довиждане, Белиз! Благодаря ти за прелестното преживяване!
По специалност, обучение и последни данни Диляна е маркетинг специалист със забележителен опит по специалността си. Обожава животни, обувки, метафизичен диалози „ по женски “ и спектакъл. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa надълбоко в тях, че след това й е мъчно да повярва, че не живее в 1984 година, че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че на следващия ден няма да се разсъни и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и доста далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това споделя за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да написа и мечтае да не стопира.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ