Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg На 11 май 2021

Димитър Стоянов, коментар особено за Tribune.bg На 11 май 2021 година Конституционният съд се произнесе с решение, с което разгласи за противоконституционни наредбите, въвели фигурата на „ надглавния “ или „ специфичния “ прокурор (както станаха познати в публичното пространство), който трябваше да проверява основния прокурор и неговите заместници. По този метод един въпрос, добил особена новост след решението на Европейския за правата на индивида от 2009 година по делото „ Колеви против България “, още веднъж се върна на „ кота 0 “ – въпросът за отговорността на основния прокурор и неговите заместници. Конституционният съд с съвсем цялостно единогласие (решението е подписано с изключително мнение единствено от Филип Димитров) уточни, че подобен нов орган на правосъдната власт („ специфичния прокурор “) може да бъде основан само посредством смяна в Конституцията. Темата за правосъдната промяна доби особена новост след парламентарните избори през 2014 година Измененията в Конституцията от 2015 година се материализираха в промени в Закона за правосъдната власт от 2016 година, а пред 2017 година беше извършен за първи път избор на състав на двете колегии на Висшия правосъден съвет по новите правила. И все пак тематиката остава отворена. Първият годишен отчет по общоевропейския механизъм за върховенството на закона в Европейски Съюз уточни, че не престават да са налице провокации в няколко направления -  по отношение на правните процедури по отношение на ефикасната отчетност и наказателната отговорност на основния прокурор, съставът и действието на Висшия правосъден съвет, инспектората към Висшия правосъден съвет и други Тези въпроси са се разглеждали не в едно или две мнения на Венецианската комисия, били са обект на разгорещи полемики в българското общество, предмет на голям брой изявления. В този смисъл тематиката за правосъдната промяна в България има един тип двустранен темперамент – тя вълнува както българското общество, по този начин и европейските институции. Обществените упования за нейното реализиране вървят ръка за ръка с рекомендации по линия на Европа. И надлежно тя се трансформира в предмет на стратегиите на не една ли две партии. Преди парламентарните избори на 4 април 2021 година всички партии, които откриха място в 45-то Народно заседание, бяха заложили концепцията за промяна в правосъдната власт под един или различен тип в своята стратегия – съдилища, прокуратура, конструкция на Висшия правосъден съвет. На базата на това би могло да се каже, че има избран консенсус за концепцията, само че до една огромна степен тя остава нереална – оттатък думите „ правосъдна промяна “, сплотяващи мнозина като девиз, наличието на самата промяна остава незнайно, неразбираемо или в избрана степен неприложимо. В този смисъл политическите субекти дават поръчка, само че рядко са подготвени за осъществяване. Две са главните аргументи в тази посока. Първата е незадоволителният експертен потенциал и нежеланието да бъде зает подобен. 45-то Народно заседание показва тъкмо това. С небрежно написан законопроект без публично разискване, съвещания със заинтригувани страни, кръгли маси в магистрати, представители на академичната общественост, институции и гражданското общество се потегли в посока се пое в посока на закриване на съдилища и прокуратури. Без даже да се направи някаква справедлива оценка на тяхната успеваемост, активност и така нататък Изцяло политически. Втората причина е, че провеждането на една огромна промяна, изключително в обстановката на мощно политизирано, разграничено и партизирано Народно заседание, зависи от опцията да се излъчи важен консенсус сред политическите сили. Консенсусът значи дълги диалози, водене на договаряния, ангажиране на непознатото мнение и в последна сметка намиране на това, което се назовава middle ground – вид, с който всички могат да работят. Отново, могат ли партиите в настоящата конюнктура да реализират необятен консенсус по важен въпрос и една промяна да бъде доведена от началото до края, откакто те отхвърлят да беседват една с друга по обикновени и даже злободневни въпроси? Но дано се върнем на решението на Конституционния съд, който още веднъж, както в редица други предходни решения уточни инструментът – смяна в Конституцията. Което изисква образуването на още по-големи болшинства на база реализиран политически консенсус. Основните въпроси, които се повдигат във връзка със правосъдната промяна, са неизбежно обвързвано с изменение на главния закон – основен прокурор, конструкция и действие на Висш съдебен съвет, инспекторат, назначение на ръководителите на Върховен касационен съд и Върховен административен съд и други Изниква обаче още един въпрос. Доколко е възможно нормално Народно заседание да прекроява Конституцията по подобен метод, без да влезе в компетенциите на Великото Народно заседание? За информация – Решение № 3 от 2003 година на Конституционния съд пояснява обширно пълномощията на Общински народен съвет и Велико народно събрание в подтекста на независимостта на правосъдната власт. Принципната позиция постоянно е, че политическата воля на партиите в Народното събрание показва настроенията на обществото в една или друга посока. Ако реализирането на правосъдна промяна, която в последна сметка да реши натрупалите се през годините въпроси във връзка със структурата и действието на правосъдната власт, зависи от изменение в главния закон, а още повече от Велико Народно заседание, то е редно да се запитаме – не е ли време един път вечно тази глава да бъде затворена? След като има задоволително важен публичен резонанс и предпочитание за това. В противоположен случай тематиката за промяната в правосъдната власт не е нищо повече от реторична дъвка за политическа приложимост и протакване на проблемите от година на година. А Великото Народно заседание може да реши това. Веднъж и вечно. Съгласно настоящата конституционна уредба, елементарното Народно заседание взема решение да  се проведат избори за Велико Народно заседание с болшинство от две трети от общия брой народни представители. Или 160 народни представители. Което единствено по себе си е внушително и мъчно постижимо болшинство в изискванията на поляризирана политическа конюнктура. Но би било верен ход. Тъй като дава опцията въпросите, относими към промяната на правосъдната власт, да получат своето решение трайно, по конституционносъобразен метод и в сходство с упованията на обществото. Отново, в противоположен случай „ правосъдната промяна “ няма да бъде нищо друго с изключение на политически звук по медиите и законодателни промени „ на парче “, които по този начин и не постигат  крайната си цел. *** Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна. Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.