Стихотворения от Димитър Милов
ДИМИТЪР МИЛОВ е роден на 18 февруари 1953 година в с. Тополница, община Дупница. Завършил е бизнес администрация и интернационалните стопански връзки. Автор е на 15 поетични книги. Превеждал е грузински, съветски, молдовски, маджарски и персийски поети. Негови стихове са превеждани на съветски, грузински, словашки, британски, немски, румънски, хърватски, турски, арабски и други езици. Носител е на " Златно перо " на Съюза на българските публицисти, на " Златен век " на Министерството на културата и на националните литературни награди " Димчо Дебелянов ", " Георги Братанов ", " Божидар Божилов ", " Слав Хр. Караславов " и други Член е на УС на Съюза на българските писатели и член на Съюз на българските журналисти. От 22 години е началник на Литературен клуб при Културен център " Люлин ".
Тополница > Село във ниското. Село с високи тополи.
Те във сърцето ми като че ли са пуснали корен.
Те синевата над мен с върхове са проболи -
с пориви слънчеви вдигнали стан непослушен.> Няма тържественост във техните стройни редици.
Факли запалени, светят във пътя ми вечер.
Село, заселено като че ли с тополи и птици.
Село, поникнало с тези два признака безконечни.> Връщам се по здрач. Мама очите изтрива.
А вечерта, изтощени, ще дойдат родственици.
Татко на хълма почива,
почива,
почива -
към този момент от двайсет безкрайни и тежки години.> Село във ниското. Село в полите на Рила.
Село Тополница. Моя сияйна тополка!
В тебе душата ми мляко от преспи е пила.
В тебе са моята наслада и моята болежка...> ---------------->
Сълза за ангела >
Нима индивидът би трябвало да се пита
за смисъла на земните неща,
когато слънчогледовата пита
му свети като слънце във нощта.> Когато чува гласове небесни,
които благ слова шептят
и към сърцата неговите песни
напират - да намерят своя път.> Защо укорява той със мисъл скрита
ориста си, че великодушна не била.
Нима все някой би трябвало да размита
и пътя към триумфа със метла?> Какво ли още желае да пожъне -
на масата му към този момент свети самун.
Нима завижда за венеца трънен,
белким той вижда в него случай кьорав.> Нима и свободата със каишка
най-сетне желае да завърже самичък...
Животът в действителност е една въздишка,
сълза за ангела в небесен храм.>
------------------>
Муза >
При мене спря. Невинно ме погледна.
Поведе ме като газела тя.
Ревниво мъжки погледи я следваха
сходно хрътки, хванали диря.> На въздуха не му доближава въздух -
поетът както ще се изрази.
И като че ли слънцето поляга възнак
в коприната на нейните коси.> Огледа се във възприятията ми бистри -
къде ли до момента е тя била?
Или е плод на късните ми мисли -
благоухание на борова смола,> което нощите ми цялостни с ентусиазъм,
а моя сън - със благ пера.
Навярно още в небесата спорят
за какво Димитър Милов тя избра.> При мен пристигна сама като разтуха.
И толкоз бе същинска... Уви,
остана единствено звездната й дреха
и аромата, с който ме обви.> ------------->
Цвете плаче за подарък > На Руми > Всички дни са равни като плато.
Нищо няма да се случи, нищо.
Август е... Среда на всяко лято.
Градусите жегата отприщи.> Не тъгувай ти за свойта орис.
Остави ориста да я срича.
Може би в този момент положителният случай
през ключалката ти да наднича.> Пак на седмицата във средата
през днешния ден сме. Сряда. Сигурно шестнайсти.
На жена ти е рождена дата.
Цвете плаче за подарък. Знаеш ти.> Всяка любов с цвете се потвърждава,
всичко друго е в живота прозаичност.
Но денят остави на перваза
преди тебе слънчевата роза.> Подари сърцето си за ваза,
цялото от любов е излято -
да засвети като този празник.
Август е... Среда на всяко лято.> --------------> Момичето в бяло >
Защо ли си спомних площад " Гарибалди "
и сънното утро, от слънце преляло,
когато мина с очи от кобалт и
със токчета звънки момичето в бяло.> И морза на нейните токчета ние
разчитахме с Есенски след това на срички:
какво ли ни сподели преди да се скрие,
преди да потъне в тълпата измежду всички?> Видение като че ли пред погледа мина,
повярвахме - беше това неизбежно.
Листата, облечени в жълта коприна,
от стъпките леки потръпваха нежно.> Очакваме ние все мигове звездни.
Но няма прошка за нас по начало -
тъй като в душата ти може да влезне
със токчета звънки момичето в бяло.> ----------------> > Младите вишни в двора на Димчо >
Ах, младите вишни! Сега са начало. Далече е краят.
Какво ли си мислят! Облечени в бяло, че към този момент са в парадайса.> О, Боже всевишни! Те тъжби далечни по дните предишни
си нямат - със бяла са памет, което не значи непотребни.> Ах, младите вишни! Аз зная, че слънчево паяче скоро
ще сплита корони по техните клони. Ще светне и дворът.> Но кой ще пробуди на ангели хорът, небесно величествен?!
За луди е разногласието: щом Димчо си потегли, кой тук е непотребен.> И кой ще попита във изгреви топли и в залези ранни
къде ли се скита със скритите вопли печалният пътешественик?!> О, Боже всевишни! Сред белия облак на младите вишни
от горната страна ти виж ни - със нашия поплак не сме ли непотребни.> Ах, младите вишни! Сега са начало. Далече е краят.
Кога ли за свойте сестрици предходни те към този момент ще знаят?> Дано ги сънуват с воалите в здрача все така белоцветни,
когато танцуват... Преди да изплачат сълзите си сетни...>
----------------> Небесно благополучие > На Александър Геров > От нас избяга... И в небесния си кът
със безоблачен лъч ще пишеш звездните си стихове.
Но единствено ангелите там ще ги четат,
под сянката на райска ябълка притихнали.> Впил взор в топлите Тамарини очи,
легнал на възглаве облачно и бяло,
ще й разказваш ти, че още ти горчи
от питието на жестоката разлъка...> По калдъръмите на млечния ви път
ще се разхождат в захлас влюбени сърцата ви.
И геровите рими нежно ще звънят -
камбанки в парадайса, закачени на вратата.> И цвят на зарзали върху ви ще вали,
когато седнете на масата за обед -
ще носят ярък мед небесните пчели,
а ангелите - цялостни менчета със любов...> Със огън от жарта на ярките звезди
още веднъж ще припалиш ти една цигара,
благополучен, че твоята магьосница Тамара
до дясното ти рамо безшумно отново седи...> Далеч от загатна за земния ни грях,
надалеч от ромона на земните ни неточности,
до късна вечер с Господ ще играеш шах -
звезди ще местиш вместо пешки...> ----------------> Риза за близък
На Евг. Евтушенко > Навярно виновността в гения се крие -
едни те обичат, а други - в противен случай,
само че виното дано с усмивка допием,
че същинско то е, че то е живота.> Какво че завиждат за дарбата ярка,
какво че завиждат за пъстрите ризи!
Отдавна ти имаш запазена марка,
даже и за своите дребни прищявки.> Събличаш душата. О, орис позната!
И знаеш - по този начин е напълно уязвима.
Но всичко това е в реда на нещата,
тъй като ти даваш на болката име.> На тяхната злоба през днешния ден гледаш почтено,
не коства и бодил да ти бъде в окото.
Но дано допием тръпчивото вино,
че същинско то е, че то е живота;> че същинска любов в този момент се разлива
и наслада неочаквана в душата навлиза...
Единствено - знаем, поетът благополучен е,
стихът му щом стане за близък риза.> ----------------> Звездни фонтани > На Боян Ангелов > На нощното небе под звездните фонтани
заспива постепенно и умерено Базел...
Ти своето бодърствуване в нощта ще каниш
и ще го черпиш с поетични изречения.
Ще вплиташ пръстите в косите като гребен,
ще сресваш мислите си разпилени
и майка си под панагюрското поднебие
ще зърнеш като твое ентусиазъм.
И в тъмното усмивката на щерка ти
ще свети. Ще ти бъде лампа нощна...> Но към този момент изгревът почуква по стъклата -
отваря и денят най-слънчевата поща.
Приятелю, другари те поздравяват
и палци стискаме за тебе всички
със думите: жи-во-тът про-дъл-жа-ва,
които произнасяме в този момент на срички.
Ти донеси вода от звездните фонтани,
които къпят всяка вечер Базел,
с цел да промием още незарасли рани,
с цел да удавим всякаква ненавист...> >
Тополница > Село във ниското. Село с високи тополи.
Те във сърцето ми като че ли са пуснали корен.
Те синевата над мен с върхове са проболи -
с пориви слънчеви вдигнали стан непослушен.> Няма тържественост във техните стройни редици.
Факли запалени, светят във пътя ми вечер.
Село, заселено като че ли с тополи и птици.
Село, поникнало с тези два признака безконечни.> Връщам се по здрач. Мама очите изтрива.
А вечерта, изтощени, ще дойдат родственици.
Татко на хълма почива,
почива,
почива -
към този момент от двайсет безкрайни и тежки години.> Село във ниското. Село в полите на Рила.
Село Тополница. Моя сияйна тополка!
В тебе душата ми мляко от преспи е пила.
В тебе са моята наслада и моята болежка...> ---------------->
Сълза за ангела >
Нима индивидът би трябвало да се пита
за смисъла на земните неща,
когато слънчогледовата пита
му свети като слънце във нощта.> Когато чува гласове небесни,
които благ слова шептят
и към сърцата неговите песни
напират - да намерят своя път.> Защо укорява той със мисъл скрита
ориста си, че великодушна не била.
Нима все някой би трябвало да размита
и пътя към триумфа със метла?> Какво ли още желае да пожъне -
на масата му към този момент свети самун.
Нима завижда за венеца трънен,
белким той вижда в него случай кьорав.> Нима и свободата със каишка
най-сетне желае да завърже самичък...
Животът в действителност е една въздишка,
сълза за ангела в небесен храм.>
------------------>
Муза >
При мене спря. Невинно ме погледна.
Поведе ме като газела тя.
Ревниво мъжки погледи я следваха
сходно хрътки, хванали диря.> На въздуха не му доближава въздух -
поетът както ще се изрази.
И като че ли слънцето поляга възнак
в коприната на нейните коси.> Огледа се във възприятията ми бистри -
къде ли до момента е тя била?
Или е плод на късните ми мисли -
благоухание на борова смола,> което нощите ми цялостни с ентусиазъм,
а моя сън - със благ пера.
Навярно още в небесата спорят
за какво Димитър Милов тя избра.> При мен пристигна сама като разтуха.
И толкоз бе същинска... Уви,
остана единствено звездната й дреха
и аромата, с който ме обви.> ------------->
Цвете плаче за подарък > На Руми > Всички дни са равни като плато.
Нищо няма да се случи, нищо.
Август е... Среда на всяко лято.
Градусите жегата отприщи.> Не тъгувай ти за свойта орис.
Остави ориста да я срича.
Може би в този момент положителният случай
през ключалката ти да наднича.> Пак на седмицата във средата
през днешния ден сме. Сряда. Сигурно шестнайсти.
На жена ти е рождена дата.
Цвете плаче за подарък. Знаеш ти.> Всяка любов с цвете се потвърждава,
всичко друго е в живота прозаичност.
Но денят остави на перваза
преди тебе слънчевата роза.> Подари сърцето си за ваза,
цялото от любов е излято -
да засвети като този празник.
Август е... Среда на всяко лято.> --------------> Момичето в бяло >
Защо ли си спомних площад " Гарибалди "
и сънното утро, от слънце преляло,
когато мина с очи от кобалт и
със токчета звънки момичето в бяло.> И морза на нейните токчета ние
разчитахме с Есенски след това на срички:
какво ли ни сподели преди да се скрие,
преди да потъне в тълпата измежду всички?> Видение като че ли пред погледа мина,
повярвахме - беше това неизбежно.
Листата, облечени в жълта коприна,
от стъпките леки потръпваха нежно.> Очакваме ние все мигове звездни.
Но няма прошка за нас по начало -
тъй като в душата ти може да влезне
със токчета звънки момичето в бяло.> ----------------> > Младите вишни в двора на Димчо >
Ах, младите вишни! Сега са начало. Далече е краят.
Какво ли си мислят! Облечени в бяло, че към този момент са в парадайса.> О, Боже всевишни! Те тъжби далечни по дните предишни
си нямат - със бяла са памет, което не значи непотребни.> Ах, младите вишни! Аз зная, че слънчево паяче скоро
ще сплита корони по техните клони. Ще светне и дворът.> Но кой ще пробуди на ангели хорът, небесно величествен?!
За луди е разногласието: щом Димчо си потегли, кой тук е непотребен.> И кой ще попита във изгреви топли и в залези ранни
къде ли се скита със скритите вопли печалният пътешественик?!> О, Боже всевишни! Сред белия облак на младите вишни
от горната страна ти виж ни - със нашия поплак не сме ли непотребни.> Ах, младите вишни! Сега са начало. Далече е краят.
Кога ли за свойте сестрици предходни те към този момент ще знаят?> Дано ги сънуват с воалите в здрача все така белоцветни,
когато танцуват... Преди да изплачат сълзите си сетни...>
----------------> Небесно благополучие > На Александър Геров > От нас избяга... И в небесния си кът
със безоблачен лъч ще пишеш звездните си стихове.
Но единствено ангелите там ще ги четат,
под сянката на райска ябълка притихнали.> Впил взор в топлите Тамарини очи,
легнал на възглаве облачно и бяло,
ще й разказваш ти, че още ти горчи
от питието на жестоката разлъка...> По калдъръмите на млечния ви път
ще се разхождат в захлас влюбени сърцата ви.
И геровите рими нежно ще звънят -
камбанки в парадайса, закачени на вратата.> И цвят на зарзали върху ви ще вали,
когато седнете на масата за обед -
ще носят ярък мед небесните пчели,
а ангелите - цялостни менчета със любов...> Със огън от жарта на ярките звезди
още веднъж ще припалиш ти една цигара,
благополучен, че твоята магьосница Тамара
до дясното ти рамо безшумно отново седи...> Далеч от загатна за земния ни грях,
надалеч от ромона на земните ни неточности,
до късна вечер с Господ ще играеш шах -
звезди ще местиш вместо пешки...> ----------------> Риза за близък
На Евг. Евтушенко > Навярно виновността в гения се крие -
едни те обичат, а други - в противен случай,
само че виното дано с усмивка допием,
че същинско то е, че то е живота.> Какво че завиждат за дарбата ярка,
какво че завиждат за пъстрите ризи!
Отдавна ти имаш запазена марка,
даже и за своите дребни прищявки.> Събличаш душата. О, орис позната!
И знаеш - по този начин е напълно уязвима.
Но всичко това е в реда на нещата,
тъй като ти даваш на болката име.> На тяхната злоба през днешния ден гледаш почтено,
не коства и бодил да ти бъде в окото.
Но дано допием тръпчивото вино,
че същинско то е, че то е живота;> че същинска любов в този момент се разлива
и наслада неочаквана в душата навлиза...
Единствено - знаем, поетът благополучен е,
стихът му щом стане за близък риза.> ----------------> Звездни фонтани > На Боян Ангелов > На нощното небе под звездните фонтани
заспива постепенно и умерено Базел...
Ти своето бодърствуване в нощта ще каниш
и ще го черпиш с поетични изречения.
Ще вплиташ пръстите в косите като гребен,
ще сресваш мислите си разпилени
и майка си под панагюрското поднебие
ще зърнеш като твое ентусиазъм.
И в тъмното усмивката на щерка ти
ще свети. Ще ти бъде лампа нощна...> Но към този момент изгревът почуква по стъклата -
отваря и денят най-слънчевата поща.
Приятелю, другари те поздравяват
и палци стискаме за тебе всички
със думите: жи-во-тът про-дъл-жа-ва,
които произнасяме в този момент на срички.
Ти донеси вода от звездните фонтани,
които къпят всяка вечер Базел,
с цел да промием още незарасли рани,
с цел да удавим всякаква ненавист...> >
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ