Покаяние по Владимир Яковлев – а у нас вината се поема само с мезета
Димитър Иванов
Има огромен проблем с претендент на ПП-ДБ за кмет на София Васил Терзиев. Той е обвързван само с тоталната липса на ПОКАЯНИЕ след рухването на комунизма и режима на Тодор Живков през ноември 1989 година Но очевидно и кандидатът за кметския стол и партиите, които са го издигнали не схващат този действителен проблем.
С тази кармично тежка дума ПОКАЯНИЕ се сблъскахме осъзнато в годините на руската перестройка. Култовият едноименен филм на Тенгиз Абуладзе преформатира мисленето на социалистическия човек, отваряйки портите на комунистическата автоцензура за истината.
Филмът е роман за уродливостта на комунистическата система, показана през ориста на кървясъл сталинистки главорез, неговите жертви и техните деца. Дори и за мъртвия червен изверг нямаше покой. Всяка заран фамилията откриваше
трупът му изровен от гроба, опозорен
Това бе единственото мъничко отмъщение за жертвите.
30 години по-късно упоритостите за власт на младия Телерик изровиха от отвъдното кокалите и делата на дядо му Васил, на другия му дядо Тодор, на кървавите им приятели партизани и кадесари, налагали с кръв и гнет новата власт. От архивите изплуваха и „ кокалите “ на живия му баща и чичо Павел, на съдружниците им във компании и подмолни истории на Държавна сигурност. И по този начин ще е по време на цялата предизборна акция – скелетите на семейството ще бъдат изравяни всеки ден и разхвърляни по медии, студия и предизборни събрания, агитки и персонални диалози.
Истината е, че у нас след рухването на тоталитаризма единственият върховен болшевик партизанин, който избра ПОКАЯНИЕ бе поетът Веселин Андреев, самоуби се с един патрон в слепоочието. Всички други избраха да поемат виновността с мезета, с доста мезета, преядоха от мезета.
Но има и други образци и общества, минали през сходни тежки интервали. Страшен катарзис изживя Германия след Хитлер, а процесът въпреки и по-невидим продължава и през днешния ден. Децата на нацистите и надзирателите в лагерите на гибелта се самолустрираха – постановяваха си безбрачие, мъжете се кастрираха, дамите се подлагаха на неплодородие посредством хирургическа интервенция, единствено и единствено да не се унаследи и възпроизведе генът на злото. Други си сменяха имената и се отказваха от родителите фашисти. Но това самобитно ПОКАЯНИЕ бе
самоосъзнато и изцяло непринудено,
без значение от лустрацията и денацификацията, която страната извърши целеустремено.
Дори и в Русия след разпада на Съюз на съветските социалистически републики и ерата на Гобачов имаше ПОКАЯНИЕ. Такъв ярък образец е изповедта на Владимир Яковлев (син на известния редактор на " Московски новости " Егор Яковлев). По подигравка на ориста покъртителите му думи са преведени и оповестени за първи път във фейсбук страницата на депутата от Демократична България Манол Пейков. Пейков надали е не запомнил тази изповед, само че през днешния ден с безмълвие одобри кандидатурата на Васил Терзиев от политическата групировка, която съставлява, тъй като евентуално и той се надява да види зелена светлина за кмет на Пловдив.
Признанията на Владимир Яковлев са самосъд:
“Кръстен съм на дядо си.
Дядо ми Владимир Яковлев е бил палач, кървясъл главорез, чекист. Сред многото му жертви са и личните му родители.
Разстрелял татко си за спекулантство. Когато схванала това, майка му, моята прабаба, се обесила.
Най-щастливите ми детски мемоари са свързани със остарял необятен апартамент на улица Новокузнецкая, с който нашето семейство доста се гордееше. Както разбрах по-късно, този апартамент не е бил платен, нито издигнат, а реквизиран – т.е. взет принудително – от богато московско комерсиално семейство.
Помня остарелия резбован долап, в който се навирах, с цел да диря храна. И огромния комфортен диван, на който баба ми вечер ми четеше приказки. И двете големи кожени кресла, които, по фамилна традиция, се употребиха единствено за изключително значими диалози.
Както научих по-късно, моята баба, която доста обичах, през по-голямата част от живота си е работила сполучливо като агент-провокатор. Възползвала се от дворянското си родословие, с цел да се сближава с разнообразни хора и да предизвика познатите си да откровеничат с нея. После описвала тези диалози в служебни донесения.
Диванът, на който са ми чели приказки, креслата, бюфетът и всички останали мебели не са купувани от дядо ми и баба ми. Те просто са си ги избрали от специфичен склад, където доставялиимущество от домовете на разстреляни московчани.От този склад чекистите гратис обзавеждали домовете си.Под тънкия воал на неведението, моите детски мемоари са
пропити с духа на грабежи, убийства, принуждение и изменничество
Пропити са с кръв.
А аз, кой съм аз самият?
Всички ние, израсналите в Москва, сме внуци на жертви и палачи. Всички, безусловно всички. Без изключение.
В фамилията ви не е имало жертви? Значи е имало палачи.
Нямало е палачи? Значи е имало жертви.
Нямало е нито жертви, нито палачи? Значи има секрети. Дори не се и съмнявайте!
Струва ми се, че мощно недооценяваме въздействието на нещастията от съветското минало върху душeвността на днешните генерации. Моята и вашата душeвност.
Когато оценяваме мащаба на нещастието, обвързвана с съветското минало, нормално броим починалите. Но с цел да оценим същински мащаба на въздействието на тези нещастия върху душeвността на бъдните генерации, би трябвало да се броят не починалите, а оживелите.
Загиналите към този момент ги няма. Но оживелите – това са нашите родители и родителите на нашите родители.
Оцелелите – това са овдовелите, осиротелите, изгубилите обичани хора, заточените, разкулачените, изпратените на заточение в чужбина, тези, които са станали убийци, с цел да спасят самите себе си, в името на концепцията или на успеха, предадените и предателите, разорените, продалите съвестта си, трансформиралите се в палачи, измъчваните и техните мъчители, изнасилените, осакатените, ограбените, принудените да пишат доноси, пропилите се от безпросветна тъга, от възприятие на виновност или изгубена религия, унижените, подложените на смъртен апетит, на плен, окупация, лагери.
Загиналите са десетки милиони.
Оцелелите – стотици милиони.
Стотици милиони са хората, които са
предали своя боязън,
своята болежка, възприятието, че са под непрекъсната опасност, произлизаща от външния свят – предали са ги на своите деца, които на собствен ред, добавяйки към тази болежка своите лични премеждия, са предали страха си на нас.
Чисто статистически, в Русия през днешния ден няма нито едно семейство, което по един или различен метод да не е понесло върху себе си ужасяващите последици на невиждани по своя мащаб зверства, траяли в страната цяло столетие.
Замисляли ли сте се в миналото доколко виталния опит на три поредни генерации от вашите п р е к и предшественици въздейства върху вашето персонално светоусещане през днешния ден? Ако не сте – замислете се.
Отне ми години да схвана историята на своето семейство. Но по тази причина пък в този момент знам по-добре от кое място се е взел този непрестанен неоснователен боязън. Или прекомерната потайност. Или безспорната некадърност да споделям и да сътворявам близки връзки. Или непрекъснатото възприятие на виновност, което ме преследва от детството – в действителност откогато мога да си спомня.
В учебно заведение ни разказваха за зверствата на немските фашисти. В университета – за безчинствата на китайските хунвейбини и камбоджанските червени хмери.Само са не запомнили да ни кажат, че мястото, на което се е случил
най-страшният в историята на човечеството, невиждан по своите мащаби и дълготрайност геноцид,
не е нито Германия, нито Камбоджа, нито Китай – а нашата лична страна. И този смут на най-страшния геноцид в човешката история са го претърпели не китайците или корейците, а три генерации от в а ш е т о лично семейство.
Все ни се коства, че е по-добре да не знаем.
Всъщност е по-зле. Много по-зле.
Това, което не знаем, продължава да ни въздейства посредством детските мемоари, посредством взаимоотношенията с родителите. Просто когато не знаем, ние не осъзнаваме това въздействие и сме безсилни да му противостоим.
Най-страшното следствие на наследствената контузия е
неспособността да я осъзнаем
И като директно разследване от това – неспособността да осъзнаем доколко тази контузия и з к р и в я в а днешното ни усещане за действителността.
И не е чак толкоз значимо кой тъкмо въплъщава този боязън за всеки от нас, кого възприемаме като опасност – Америка, Кремъл, Украйна, хомосексуалните, турците, " развратната " Европа, петата колона, или просто началника на работа или служителя на реда на входа на метрото.
По-важно е дали осъзнаваме доколко днешните ни персонални страхове и личното ни възприятие за външна опасност в действителност са просто призракът на това минало, което по този начин се опасяваме да погледнем в очите. "
Владимир Яковлев (син на известния редактор на " Московски новости " Егор Яковлев), 2021 година
Послеслов:
Днес никой не чака от Терзиев да се държи като Павлик Морозов. Въпреки това той се разкая за дядовците си, само че не и за първия милион. Със сигурност Васил има избор и може да даде покой на живите и покойниците от семейството. Ако избере пътя на ПОКАЯНИЕ и мине през него, кметският стол на София към този момент няма да има значение и смисъл, и ще се откаже самичък от конкуренцията. Ако името му остане в изборните листи – ПОКАЯНИЕ не се е случило, а изравянето на трупове от гробовете ще го съпътства в бъдещето.
Независимо от избора младият Телерик би трябвало да бъде сигурен, че пътя към кметския стол на София въобще не води към храма, от който има потребност.
Има огромен проблем с претендент на ПП-ДБ за кмет на София Васил Терзиев. Той е обвързван само с тоталната липса на ПОКАЯНИЕ след рухването на комунизма и режима на Тодор Живков през ноември 1989 година Но очевидно и кандидатът за кметския стол и партиите, които са го издигнали не схващат този действителен проблем.
С тази кармично тежка дума ПОКАЯНИЕ се сблъскахме осъзнато в годините на руската перестройка. Култовият едноименен филм на Тенгиз Абуладзе преформатира мисленето на социалистическия човек, отваряйки портите на комунистическата автоцензура за истината.
Филмът е роман за уродливостта на комунистическата система, показана през ориста на кървясъл сталинистки главорез, неговите жертви и техните деца. Дори и за мъртвия червен изверг нямаше покой. Всяка заран фамилията откриваше
трупът му изровен от гроба, опозорен
Това бе единственото мъничко отмъщение за жертвите.
30 години по-късно упоритостите за власт на младия Телерик изровиха от отвъдното кокалите и делата на дядо му Васил, на другия му дядо Тодор, на кървавите им приятели партизани и кадесари, налагали с кръв и гнет новата власт. От архивите изплуваха и „ кокалите “ на живия му баща и чичо Павел, на съдружниците им във компании и подмолни истории на Държавна сигурност. И по този начин ще е по време на цялата предизборна акция – скелетите на семейството ще бъдат изравяни всеки ден и разхвърляни по медии, студия и предизборни събрания, агитки и персонални диалози.
Истината е, че у нас след рухването на тоталитаризма единственият върховен болшевик партизанин, който избра ПОКАЯНИЕ бе поетът Веселин Андреев, самоуби се с един патрон в слепоочието. Всички други избраха да поемат виновността с мезета, с доста мезета, преядоха от мезета.
Но има и други образци и общества, минали през сходни тежки интервали. Страшен катарзис изживя Германия след Хитлер, а процесът въпреки и по-невидим продължава и през днешния ден. Децата на нацистите и надзирателите в лагерите на гибелта се самолустрираха – постановяваха си безбрачие, мъжете се кастрираха, дамите се подлагаха на неплодородие посредством хирургическа интервенция, единствено и единствено да не се унаследи и възпроизведе генът на злото. Други си сменяха имената и се отказваха от родителите фашисти. Но това самобитно ПОКАЯНИЕ бе
самоосъзнато и изцяло непринудено,
без значение от лустрацията и денацификацията, която страната извърши целеустремено.
Дори и в Русия след разпада на Съюз на съветските социалистически републики и ерата на Гобачов имаше ПОКАЯНИЕ. Такъв ярък образец е изповедта на Владимир Яковлев (син на известния редактор на " Московски новости " Егор Яковлев). По подигравка на ориста покъртителите му думи са преведени и оповестени за първи път във фейсбук страницата на депутата от Демократична България Манол Пейков. Пейков надали е не запомнил тази изповед, само че през днешния ден с безмълвие одобри кандидатурата на Васил Терзиев от политическата групировка, която съставлява, тъй като евентуално и той се надява да види зелена светлина за кмет на Пловдив.
Признанията на Владимир Яковлев са самосъд:
“Кръстен съм на дядо си.
Дядо ми Владимир Яковлев е бил палач, кървясъл главорез, чекист. Сред многото му жертви са и личните му родители.
Разстрелял татко си за спекулантство. Когато схванала това, майка му, моята прабаба, се обесила.
Най-щастливите ми детски мемоари са свързани със остарял необятен апартамент на улица Новокузнецкая, с който нашето семейство доста се гордееше. Както разбрах по-късно, този апартамент не е бил платен, нито издигнат, а реквизиран – т.е. взет принудително – от богато московско комерсиално семейство.
Помня остарелия резбован долап, в който се навирах, с цел да диря храна. И огромния комфортен диван, на който баба ми вечер ми четеше приказки. И двете големи кожени кресла, които, по фамилна традиция, се употребиха единствено за изключително значими диалози.
Както научих по-късно, моята баба, която доста обичах, през по-голямата част от живота си е работила сполучливо като агент-провокатор. Възползвала се от дворянското си родословие, с цел да се сближава с разнообразни хора и да предизвика познатите си да откровеничат с нея. После описвала тези диалози в служебни донесения.
Диванът, на който са ми чели приказки, креслата, бюфетът и всички останали мебели не са купувани от дядо ми и баба ми. Те просто са си ги избрали от специфичен склад, където доставялиимущество от домовете на разстреляни московчани.От този склад чекистите гратис обзавеждали домовете си.Под тънкия воал на неведението, моите детски мемоари са
пропити с духа на грабежи, убийства, принуждение и изменничество
Пропити са с кръв.
А аз, кой съм аз самият?
Всички ние, израсналите в Москва, сме внуци на жертви и палачи. Всички, безусловно всички. Без изключение.
В фамилията ви не е имало жертви? Значи е имало палачи.
Нямало е палачи? Значи е имало жертви.
Нямало е нито жертви, нито палачи? Значи има секрети. Дори не се и съмнявайте!
Струва ми се, че мощно недооценяваме въздействието на нещастията от съветското минало върху душeвността на днешните генерации. Моята и вашата душeвност.
Когато оценяваме мащаба на нещастието, обвързвана с съветското минало, нормално броим починалите. Но с цел да оценим същински мащаба на въздействието на тези нещастия върху душeвността на бъдните генерации, би трябвало да се броят не починалите, а оживелите.
Загиналите към този момент ги няма. Но оживелите – това са нашите родители и родителите на нашите родители.
Оцелелите – това са овдовелите, осиротелите, изгубилите обичани хора, заточените, разкулачените, изпратените на заточение в чужбина, тези, които са станали убийци, с цел да спасят самите себе си, в името на концепцията или на успеха, предадените и предателите, разорените, продалите съвестта си, трансформиралите се в палачи, измъчваните и техните мъчители, изнасилените, осакатените, ограбените, принудените да пишат доноси, пропилите се от безпросветна тъга, от възприятие на виновност или изгубена религия, унижените, подложените на смъртен апетит, на плен, окупация, лагери.
Загиналите са десетки милиони.
Оцелелите – стотици милиони.
Стотици милиони са хората, които са
предали своя боязън,
своята болежка, възприятието, че са под непрекъсната опасност, произлизаща от външния свят – предали са ги на своите деца, които на собствен ред, добавяйки към тази болежка своите лични премеждия, са предали страха си на нас.
Чисто статистически, в Русия през днешния ден няма нито едно семейство, което по един или различен метод да не е понесло върху себе си ужасяващите последици на невиждани по своя мащаб зверства, траяли в страната цяло столетие.
Замисляли ли сте се в миналото доколко виталния опит на три поредни генерации от вашите п р е к и предшественици въздейства върху вашето персонално светоусещане през днешния ден? Ако не сте – замислете се.
Отне ми години да схвана историята на своето семейство. Но по тази причина пък в този момент знам по-добре от кое място се е взел този непрестанен неоснователен боязън. Или прекомерната потайност. Или безспорната некадърност да споделям и да сътворявам близки връзки. Или непрекъснатото възприятие на виновност, което ме преследва от детството – в действителност откогато мога да си спомня.
В учебно заведение ни разказваха за зверствата на немските фашисти. В университета – за безчинствата на китайските хунвейбини и камбоджанските червени хмери.Само са не запомнили да ни кажат, че мястото, на което се е случил
най-страшният в историята на човечеството, невиждан по своите мащаби и дълготрайност геноцид,
не е нито Германия, нито Камбоджа, нито Китай – а нашата лична страна. И този смут на най-страшния геноцид в човешката история са го претърпели не китайците или корейците, а три генерации от в а ш е т о лично семейство.
Все ни се коства, че е по-добре да не знаем.
Всъщност е по-зле. Много по-зле.
Това, което не знаем, продължава да ни въздейства посредством детските мемоари, посредством взаимоотношенията с родителите. Просто когато не знаем, ние не осъзнаваме това въздействие и сме безсилни да му противостоим.
Най-страшното следствие на наследствената контузия е
неспособността да я осъзнаем
И като директно разследване от това – неспособността да осъзнаем доколко тази контузия и з к р и в я в а днешното ни усещане за действителността.
И не е чак толкоз значимо кой тъкмо въплъщава този боязън за всеки от нас, кого възприемаме като опасност – Америка, Кремъл, Украйна, хомосексуалните, турците, " развратната " Европа, петата колона, или просто началника на работа или служителя на реда на входа на метрото.
По-важно е дали осъзнаваме доколко днешните ни персонални страхове и личното ни възприятие за външна опасност в действителност са просто призракът на това минало, което по този начин се опасяваме да погледнем в очите. "
Владимир Яковлев (син на известния редактор на " Московски новости " Егор Яковлев), 2021 година
Послеслов:
Днес никой не чака от Терзиев да се държи като Павлик Морозов. Въпреки това той се разкая за дядовците си, само че не и за първия милион. Със сигурност Васил има избор и може да даде покой на живите и покойниците от семейството. Ако избере пътя на ПОКАЯНИЕ и мине през него, кметският стол на София към този момент няма да има значение и смисъл, и ще се откаже самичък от конкуренцията. Ако името му остане в изборните листи – ПОКАЯНИЕ не се е случило, а изравянето на трупове от гробовете ще го съпътства в бъдещето.
Независимо от избора младият Телерик би трябвало да бъде сигурен, че пътя към кметския стол на София въобще не води към храма, от който има потребност.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ