Дейр ел-Балах, Ивицата Газа — Животът по време на тази

Дейр ел-Балах, Ивицата Газа — Животът по време на тази продължаваща война е непредвидим и изпълнен с провокации. Всеки път, когато сядам да пиша този дневник, ме прекъсват въздушни набези, вести за някой наш прочут, който е изгубил живота си, известия за бомбардировки покрай нашето местонахождение или ежедневната битка за обезпечаване на вода и интернет връзка.

Вчера се осмелих да изляза за първи път след изселването ни в петък в Дейр ел-Балах, с цел да оценя обстановката и да събера информация за изискванията на разселените на юг.

Продължавайте да четете

лист от 4 елементаНа границата сред Египет и Газа, блокирана помощ чака да стигне до палестинците Няколко палестинци, убити от израелските сили в окупирания Западен бряг Спрете Израел в този момент – Близкия изток не може да понесе друга огромна война Палестинско дете в потрес, откакто претърпя израелската офанзива в Газа завършек на списъка

Бях наясно с присъщите опасности поради непрекъснатите въздушни набези. Съпругът ми и брат ми ме придружаваха, употребявайки опцията да купим хранителни артикули за фамилията ни.

Докато се приготвяхме да си тръгваме, в мозъка ми се въртяха доста мисли. Не можех да се отърся от концепцията, че единият от нас би трябвало да остане с децата си, ако нещо се случи на другия, с цел да подсигуряваме тяхната сигурност.

„ Готова ли си, Марам? “ - извика брачният партньор ми, до момента в който ме чакаше. Започнахме нашето пътешестване пешком, защото изглеждаше като по-безопасен вид и имаше най-малък трафик по пътищата.

Завивайки по идната улица, солидна детонация раздруса региона, изпълвайки ме със боязън. Притесненията, които имах преди да напусна къщата, се върнаха бързо и фамилията ни незабавно ни се обади, призовавайки ни да се върнем.

Спряхме, с цел да следим издигащия се пушек след въздушното нахлуване. Улицата беше препълнена с хора, бързащи да вземат най-необходимото, само че атмосферата надалеч не беше естествена. Напрежението витаеше във въздуха, до момента в който хората бързаха да свършат поръчките си.

Продължихме, до момента в който стигнахме до пазар, където хората купуваха съществени хранителни артикули. Касата гъмжеше от клиенти и някои лавици към този момент бяха празни. Собственикът на супермаркета прилежно си водеше бележки за запасите си.

Като публицист е предизвикателство да разговаряш с хора при такива условия. Всички бързаха – мъже, дами, деца. Собственикът беше подготвен да даде известна информация за пазара, само че за клиентите, изключително за дамите, беше по-трудно.

Забелязах жена да навлиза на пазара с децата си и си помислих, че може да предложи скъпа информация в изявление. Приближих се и я попитах: „ Разселени ли сте или сте родом от Дейр ел Балах? “ Тя отговори с тъжна усмивка „ Разселени “ и ние си стиснахме ръцете, споделяйки общото си прекарване.

По време на пътуването си срещнах доста хора с сходни истории. Някои се колебаеха да споделят, а други използваха опцията да изразят своите мисли и страсти. Хората правеха всичко допустимо, с цел да продължат живота си, купуваха храна, с цел да оцелеят.

В един миг видях хора да пълнят вода в близката джамия. Опитах се да ги въвлека в диалог, само че те бяха прекомерно заети, с цел да отделят миг за диалог. Аз също бях колеблив сред журналистическата си роля и нуждата да групирам вода за личното си семейство.

По-късно брачният партньор ми ме попита дали съм подготвена да се върна вкъщи. Въпросът му ми подсети, че всички сме в една и съща тежка обстановка, без значение от специалностите си. Независимо дали сме лекари, публицисти, парамедици или чиновници на Неправителствени организации, всички сме атакувани.

Няколко часа след завръщането си вкъщи и до момента в който завърших публикацията си за актуалните провокации, пред които са изправени разселените на юг, избухнаха опустошителни вести за бомбардировката в арабската болница Ал-Ахли, като броят на жертвите надвиши 400.

Новината ни остави в бездънен потрес, сърцата ни се разтуптяха от съмнение. Затворих преносимия компютър си, оставяйки текста незавършен.

Огромната тъга, която изпитах, когато научих новината, ме накара да осъзная какъв брой непоносима е станала тази обстановка за хората и думите не могат да изразят съответно голямата болежка, обзела този крайбрежен анклав.

Избърсвайки сълзите си и притискайки децата си покрай себе си, потърсих леговище в моята зона за спане. Докато децата се унасяха в сън, мислите ми останаха с тези, изгубени в болничното заведение, „ Откъде ще пристигна сънят? “

Източник: Ал Джазира